(Ре)капитулация - пета част

       Предходната част  Т У К

      

     Пожаревац... Ами Пожаревац, разбира се, го отминахме благополучно...някакси. Бяхме стигнали момента от днешното пътуване, в който вече бяхме достатъчно уморени (но държа да подчертая не и отегчени) и пътуването се беше превърнало в "просто точки", които трябваше да отмятаме, за да стигнем крайната точка на деня - Матарушка баня.

     Тъпото беше, че колкото и надъхани да тръгвахме на едно пътуване (пък било то и в Сърбия) все стигахме до момента, в който ни писваше... Чувствахме отегчение... Чувствахме пренасищане... Чувствахме... Абе тъпа работа. Това нашето ако беше истинско пътешестване... Всъщност, беше! Не се оплаквахме от допотопната маломерна кола, с която подскачахме по сръбските чукари, подмятани като есено листо от пролетния вятър. Не се оплаквахме от традиционното недоспиване при подобни пътувания. Не се оплаквахме и от  липсата на навигация (поне шест пъти проверих дали съм си изключил мобилните данни). Просто бяхме леееко дърти, лееееко ни беше дошло в повече лумбуркането по екзотичните сръбски шосета, леееко искахме просто да пристигнем и лееееко да си отворим едно Зайчарско. Впрочем, тук винаги имахме спор! Това беше нещо като спора за кокошката и яйцето! Зайчарско или Йелен? Йелен или Зайчарско! Ха сега де! Тези си малки спорове решавахме обикновено с квото има в магазина или близката бензиностанция, но това по никакъв начин не пречеше да си ги водим...поне теоретично!

      Тук идеята беше да не кривнем по грешния път, я в посока Смедерево-Ковин, я към Београд! От Смедерево имах ужасни спомени и хич, ама хич не исках да повтарям преминаването по отвратително разбитите улици, пресичащи гнусната пушлявеща индустриална зона на града и местния битак, а Београд първо не ни беше фаворит въпреки своя си чар, а време и сили "да се вратим" просто нямахме! Тъпото на предварителните резервации е, точно в това - ограничава ти възможностите за импровизации и все в някакво време на деня се стига до неизбежната надпревара с нестигащото и грешно разчетено време и стотината-двеста километра в повече, които така и не се научих да не слагам при планиранията си...

      Та живи, умрели, все по някое време трябваше да стигнем в Матарушка баня. За предпочитане по светло, че по тъмно хич въобще не бях сигурен в шофирането си... Кво да се прави – старост, нерадост. По тъмно пусто почти нищо не виждах. Оттам съответно падаше и средната скорост...с доста.

(Ре)капитулация - поредната (4-та) част

       Предходната част  Т У К

     

      Знаех, че „Киселият“ ни прави напук! Бях убеден, че ни видя как висим навън като сополи, бях убеден, че в момента просто си измисля някакви несъществуващи ангажименти, само и само да ни дразни. Бях убеден и че грам не му се получаваше! По-лежерно и небързащо пътуване комай никога не сме имали! Ще чакамееее.... Ако беше в по-нервните ми (по-млади) години, имаше реалната опасност да обърна масата в средата на кръчмата, да нахлузя стола на главата на „Киселия“ и да се изнесем на ура от градчето! Но! Първо, не сме вече на двайсе, второ не сме вече 95-та година, трето...трето щяхме да си останем гладни! А то....нали знаете (е, отде ще знаете, ама айде), човек колкото повече му стават годинките, толкова по-малко му стават удоволствията в живота, докато му остане сал едната софра! Та...сещате се... Хе-хе-хе....

(Ре)капитулация - третата част

              Втората част беше Т У К

       Шляем се из Неготин като да не бързаме за никъде (всъщност, наистина не бързаме за никъде като никога). Чудим се точно на кое кафе да седнем да изпием по едно! И дали въобще да пием (по едно) или да хващаме пътя към Милановац, че да наблегнем на тежката артилерия. Сега...няма какво да се лъжем, бай ти Ганя по културните работи ич го няма! Бая ти Ганя му дай софра! Та и ние като негови преки наследници, само сочни плескавици ни се въртят из ума! Да де, ама у Неготин (който всъщност е много Готин) такива няма! Проверено! Има някакви си там пици, някакви супички и разни такива неинтересни работи... Мотаме се значи по мегдана измъчвани от вечния хамлетовски въпрос да бъде ли (пиенето на кафе), или да не бъде и изведнъж съзираме решението на дилемата! На една сергийка мерваме наредени бутилчици с някаква съмнителна течност и надпис (ох, малеееееей) „Ракия“! А на табелката отпред пише „от производител от Раяц“! Ти да видиш... Ние може и да не отидохме до Раяц, но Раяц сам дошъл при нас! Естествено, мигом забравяме и за плескавиците и за кафето и за све! „Дека си, брате?“ – провиква се моя милост, докато човекът кротко обяснява, че е от Раяц. „Е, да де! А ние ходим в Раяц да те търсим, пък ти си бил тука!“. Човека мига, мига неразбиращо (явно се чуди отдакле сме му се приявили такива кретеновидни) и като изпечен илюзионист мигом вади лулата на мира (разбирай попривършена бутилчица със сакралния надпис „Шливовица“) и две-три чашки. Естествено, купуваме бутилка Дюлева (друг е въпроса дека са им дюлите на сърбите, ама айде да не задълбаваме), обсъждаме балканската политика, отговаряме учтиво на ироничното „Ееееее, па вие сте у Еуропската уния, ееееее!“ с „Да ви се връща!“ и доволни от живота (и Дюлевата) поемаме към самоходната ни табуретка, за да хващаме пътя към Милановац!

(Ре)капитулация - втора част

           Предходната част  Т У К

       Сещам се как преди няколко години се бяхме залетяли за Раяц и как уверено и със самочувствие, от Видин „погрешили сме пут“! Хе-хе-хе... Защо сме се залетяли ли? Защото байо ви Фори допреди година и половина не живееше безметежно у прованса на село, а си беше пак селянче, ама софиянче! И като всяко редово селянче-софиянче бачкаше от сутрин до здрач и от здрач до сутрин, бачкаше за хер маджести Бос ефенди и вечно нямаше време и вечно нещо му се прецакваха плановете като затръгваше нанякъде! Защото се е случвало Хер Маджести Майн Бос да ме е връщал на ура от Сараево, щото....има работа примерно! Та, естествено, се бяхме залетели, щото вместо у два подир пладне, ние бяхме укъснели и смогнали да отлепим от софийските потайности нейде към 4 следобед. А защо „сме се погрешили ли“? Ми щото байо ви Фори (тъпо) и упорито продължаваше да е отвратително ретроградна (това е нещо като ретрограден Меркурий, ама по-така някакси) консерва и упорито ползваше за навигация единствено една изпокъсана хартиена карта на Сърбия и Църна гора от някъде сигур 63-та големия дъжд... Освен това байо ви Фори твърдеше, че никога не се губи, щото има безпогрешен нюх за пътища и посоки и щото на плахия опит на Поли да се ползва от благата на ДжиПиЕс цивилизацията беше отговорено с „Шшшшш, как?! Кой?! Аз?!?!?“ и с увереността на стадо бизони през индианска (пардон американска) прерия, се понесохме вместо към Брегово към Връшка чука и Зайчар....

(Ре)капитулация

      

      Всичко започна така:

      И завърши така:

     Но понеже няма да пиша хайку, а пътепис, а и ме знаете, че не съм по кратките        истории, да ви разкажа с няколко (ееее, айде да са малко повече от няколко) думи какви ги замислихме и какви сътворихме през Великденските празници...

Vršac като (само)цел /недовършен/

     Вършац.... Какъв е сега тоя Вършац ще кажете? Е как какъв? Вие „Мъртав ладан“ не сте ли гледали, дами и господа? Мммм? Е, те там не помните ли, че всички пътуваха точно за Вършац...

    Та като ми се е забил у главата тоя пусти Вършац и няма отърване! Пусто пробвах с това дето ми е по-подръка – нашенския Вършец, ама не е същото... А и във Вършец съм ходил много пъти, а във Вършац не съм! И ме гложди, та гложди...няма сън! И пусто като ти влезе мухата в подпокривното пространство и няма отърване! И колкото по се каня и планирам, толкова по нещата се объркват! Вече няколко пъти затръгвам в лелеяната посока и все нещо ми спъва добрите налудничави намерения....

Некои размисли при едно пътуване към Долни Милановац 10 години по-късно /недовършен/

                                                     УВОДЪТ:

      Еееех, Белчо, Белчо, сложно нещо е животът! - рече Моканина и следейки с половин око ДжиПиЕса, подкара говедата, пардон бежанците през граничната бразда...
Нерде Ямбол, нерде Стамбул... Къде ти баба Илийца, къде ти дяда ти Йоца, па хептен къде ти моторизъмът до Долни Милановац, ама нейсе! Вече ни баба ти Илийца е баба ти Илийца, ни моторизъмът моторизъм, ни пътуването до Долни Милановац пътуване... То и Долни Милановац вече не бе оня Долни Милановац отпреди десет години, та....

     Седя си значи и си мисля (с преобладаване на седенето разбира се), че ето точно утре правя нещо като полуюбилей, демек ставам на 45 годинки. Младеж отвсякъде та дрънкам! Дрънкам, ама не на семки и бонбонки, а на хапчета, наднормено тегло, люто безпаричие и повехнали мечти. Нейсе...по-добре от нищо... Естествено отдавна не бях активен моторист, да не говорим, че бях в етап на последните си напъни вял моторизъм, но човек като стане на едни такива годинки като по-горе цитираните някак по-отгоре ( по-мъдро и философски) започва да възприема реалността! Отдавна са му минали илюзорните напъни да електрифицира Луната, да прави революции, кариера, да пише научни трудове и прочие и прочие... В този ред на мисли ми беше ясно, че рожден ден традиционно няма да правя. Едно традиционно не правя, второ нямах желание, трето рождения ми ден беше точно след бала на децата, та щяхме доволно да сме си отяли и отпили, така че можеше да насоча взора си в друга посока. Поли даде тласък на размислите в посока някакво минипътуване с моторетката, а мен повече подкана не ми трябваше! Речено отсечено!

Видин, Сърбия - част 2

          Първата част беше публикувана преди мноооого време  Т У К


          Винаги съм казвал, че подобно на времето, пространството също е едно изключииително разтегливо и абстрактно понятие! Видин винаги ми се е струвал, че е на онова на географията и то не, защото е сбутан ей там нейде у горния ляв ъгъл на картата, а защото не помня някога достъпът до него да е бил лесен и безпроблемен! Колчем сме затръгвали натам, или Петрохан ще е в ремонт, или точно обратното – ще има крещяща нужда от ремонт и няма да става за каране, или магистрала „Хемус“ ще е в ремонт (апропо, тя е в такъв откакто свят светува и очевдино нейните ремонти ще надживеят апокалипсиса на света), или път Е 79 ще е нещо безподобно като подобие на път, или ще е затворен и ще е пренасочен през Арчар, който също е мани-мани...Въобщеее...малко трудно е за квалифициране пътната ситуация в милия ни Северозапад! Вярно, има много забутани дестинации по нашенско, но такова отсвирване от всички видове институции у родната ни държава, като към видинско, комай...нема!

Северозападнал пътепис - част 4

     Предходната част  Т У К


     Всъщност, Голубац ни се явяваше и повратната точка на това минипътуване. По-натам нямаше да ходим! За миг се изкуших от идеята да мръднем до Велико Градище – едно доста живо и също легнало ни на сърце крайдунавско градче, но...оставяме го за друг път! Комай много натам отивахме и нямаше да смогнем с прибирането в човешко време. А и имахме идея да поспрем в Зайчар и в Магурата да влезем, и в Белоградчик да посетим крепостта. Въобще, само да съм чул, че Фори е онли кулинарен рокер! Хехехе...

     Маршрутът наобратно съм го избрал да е различен в голямата си част, от този, по който дойдохме. Не, че имам нещо против живописния крайречен път, но някак хич не обичах да минавам два пъти по един и същ маршрут! Или поне не в едно пътуване. От Голубац, щяхме да минем по пътя през Турия и Кучево – добър и бърз маршрут с множество широки завои край някаква река, с почти нулев трафик.

Северозападнал пътепис - част 3

        Предходната част е  Т У К

     Изоставихме пушлявещите съоръжения, щото то от тоя дим освен да ни се дояде плескавица, друго нямаше как да се получи, а тук можехме само да се облизваме, та....отпрашихме напред. Долни Милановац беше близко. Съвсем скоро излязохме на голямата вода. Следващите 50-60 км до Голубац щяхме да караме по красивия крайдунавски път.

     Ще кажете какво толкова има в Долни Милановац, че все за него говоря и (преди) много често ходех. Реално нищо особено. Малко градче на брега на Дунав, разположено баш на един широооок завой на реката, с добре направен и поддържан крайречен парк, няколко кръчмета, няколко къщи за гости, няколко (скъпи) хотела и планини надвесени над града. Няма да забравя как Гошо подведен от моите приказки за Милановац беше отскочил дотам (все пак му е доста по в района отколкото на мен), беше ял два кроасана на една пейка в парка и се беше прибрал. Гошо е възпитан човек все пак и няма да си каже, но съм убеден, че ми се е чудил (меко казано) на шантавия акъл какво толкоз чак пък да намирам в това място та да го препоръчвам наляво и надясно... Знам ли...всеки мисля си има такива места дето са му тръпка и слабост, ако и да са нищо особено! За мен такива са Власинското езеро, Долни Милановац, Сурдулица, Берово в Македония, Митровица в Косово, Егер и Сентендре в Унгария и ред други знайни и незнайни...

Северозападнал пътепис - част 2

    Предходната част (ти да видиш, имало такава)  Т У К

    Ненавиждам да ми звъни телефона, когато пътувам! Особено служебния! Всъщност, колкото и архаично и задръстено да звучи, не обичам да ми звъни телефона въобще! Колко хубаво беше едно време – звъниш по телефон с шайба, ако евентуално родителите ти не са я скрили, именно за да не звъниш и по телефон със жица, чакаш баба ти Славка да спре да реди клюки с колежките (щото и телефонът ти е дуплекс), та да можеш да се чуеш с бай ти Митьо, да излезете да изпафкате по цигарка...

     Та звъни ми значи телефона. Вдигам, въпреки че ми иде да го изтрескам в земята! Здравей, аз съм Миро! Здраво Миро! – с ентусиазъм отговаря моя милост, щото може пък да е оня Миро – Майстор Миро с плескавиците! Да, бе да....надай се! Просто Миро! Клиент Миро! Имам вика проблем! Миро, мъдро заключава моя милост – всички имаме проблеми, не се коркай! Мен ме няма в Мордор! Да де, а аз – вика – сега какво да правя като те няма?! Е, а де!? Човек ще си помисли, че съм саде един единствен и незаменим в милионната ни столица! Пращам Миро да тъсри решение на проблемите си на местно ниво, а аз за пореден път се заричам да не вдигам (особено на непознати номера) докато отмарям...

     Отлепяме от граничния пункт и съсвесм след кратко навлизаме в онова мнооого китно село в Сърбия – Кобишница.

    Не помня кой, но скоро някой ми развиваше теории, че селото било китно, живо и богато, щото там живеели сръбски цигани видиш ли! Дрън-дрън... Глупости на тъкалета! Че то и по нашите села живеят цигани, ама визията няма нищо общо с Кобишница – ай няма какво да се лъжем...

Имало едно време (пътепис) - This is the end...

      Предишната част беше Т У К

      ГКПП Ярине. Пак там нейде на Балканите.

      На границата опашката е колосална! Не знам защо, но е егати бутаницата. От наша страна са се наредили плътно две колони и се вият по протежението на няколко завоя. От отсрещната не мога да видя добре, а и честно казано много много не ме касае. Касае ме някак да пресека тая со никаква граница, че да мога да си се прибирам към дома по възможност по-експедитивно.  На фона на рехавия трафик, тая работа с опашката от коли и камиони нещо не ми се вижда нормална! Направо не ми се мисли кога ли точно ще мога да премина в сръбско. Спирам, като естествено съм се прибутал маааалко по-напред, да кажем към средата на опашката. Най-отпред не смея да се навра, или поне не на тоя етап, че да не си изям боя от някого. Хората са видимо изнервени и видимо чакат от доста време.  Гася мотора и се поразхвърлям. Ще се чака. Мноооого ще се чака! Присламчвам се лека полека към групичка мъже над средната възраст, поздравявам и питам какво става. Границата била затворена! По дяволите... Веднага ми минава през ум, че на тая размирна плюнка земя пак някой нещо е полудял и я е застрелял някого, я е барикадирл пътя, я някой юнпрофорец са го отнесли  като куцо пиле домат. По дяволите още веднъж! Просто се виждах как си отвисявам тук цяла вечност. Не знаех как мога да разбера дали в цялата държава са затворени граничните пунктове, или само този, или пък само тези няколко, на които се случваха ексцесии отвреме навреме. Не знаех и как да питам и без това изнервените хорица, защото темата с тая пуста граница си беше доста деликатна. За едни имаше граница, за други не, за едни такава държава като Косово изобщо нямаше, за трети.... За момент се замислям дали да не се прежаля да си пусна телефона и да чета в нета, но бързо бързо здравият разум надделява! Не бях толкова богат! Още вчера мимоходом мярнах при влизането в Косово, че смс-ът, който получих от мобилния оператор, освен, че ми пожелаваше „Уелкъм ту Монако!“ (имаше някаква врътка с кодовете на мобилните оператори и част или пък един от косовските ползват международния код на Монако,  друг на Словения, въобще голяма каша с тея мобилки, но пък някак си ми беше гот  като получех смс с уелкъм ту Монако! Някак гъзарско ми се чинеше! Щото аз и Монако...), ами и ми пожелаваше по никакъв начин да не ползвам интеренет, защото тарифата беше повече от убийствена – нещо към 25 лв за мегабайт! А немаше нужда...

Имало едно време (пътепис) - Олеле малеле по сръбски - продължението

    Предишната част беше  Т У К

     Пристъпвам несигурно към гаража с авариралото возило, все още чудейки се къде е уловката. Продължавам да редя жални вопли, че нищо не разбирам от коли, но определено няма кой да ме чуе. Междувременно питам какво и е на колата, а човекът, който ни стопира нещо говори за някакъв карбуратор.  Бе какъв карбуратор, бе аланкоолу?- нервя му се аз! Ти хабер имаш ли колите с карбуратор откога са само в музея? Газя в снега докато изгазвам най-накрая до заветния гараж, че те нихната мама не го построили на пътя, а ееей там – хубавичко сврян навътре в поляната! А колко сняг ще има да се рине докато се изкара пущината до пътя, просто не ми се мисли! Добре, че не стана въпрос и снега да им разчистя... Та надниквам аз във въпросния гараж и що да видя – опел! Ами то хубаво опел, ама той от ерата на ранния Хитлер тоя опел. Някакъв незнаен за мен модел, гарантирано ми е поне набор. А в гаража такава смрад на бензин, че само се моля някой да не реши да пали цигара... Надниквам под капака на вехтото возило и я...изненада! Ма той верно с карбуратор! Бракята сърби отново нещо почват да ми се обясняват, аз също влизам в отстъпателно-обяснителен режим, бутвам тук, бутвам там, все едно пък нещо ми е ясно и категорично отсичам, че с нищо не мога да помогна! Не, не-вика човека – влизай ти в колата и се мъчи да я запалиш, че тоя (дядката демек) видиш ли го къв е смотан, нищо не може да нпарави! Е да де, а аз какво да направя в цялата ситуация! Влизам, завъртам ключа, а стартерът само едно такова жалостиво мяу, мяу, мяяяяууу, мя......и умря! Абре, викам, вие ток нямате у акумулаторо! Да де, ама било имало и пак същата. Е, ми заредете го и пробвайте, бия отбой аз преди да са се присетили нещо друго. Не! Да сме вземели да я избутаме до пътя! Бе как у тоя сняг ще бутаме? Вие у ред ли сте? Човекът обаче е съвсем сериозен и мигом хваща  едно гребло, галантно подхвърляйки ми другото налично с недвусмислен жест за какво точно ми го дава... Вярно вече се чувствах като у филм на Кустурица!

Митровица - полит(не)коректно за балканската реалност - част 8

    Предходната част  Т У К


   Заизкачвах се стръмно нагоре, карайки на предела на вехтата машина и на собствените си сили и умения, но кефа беше голям! Много си падах по Копаоник! Това беше един от маршрутите, които никога не ми омръзваха и не пропуснах да „врътна“ ако минавах в района.  Пътят беше много интересен от моторджийска гледна точка – добра настилка, сериозна денивелация, серпентини, завои и завойченца от всякакъв калибър и обичайно рехаво движение. Единственото, което не харесвах по маршрута „Копаоник“ беше скапаното време, а то обичайно беше такова. Като гледах и сега нямаше да е изключение, защото с всеки завой буквално усещах как става все по-хладно и хладно... Ако и да си въобразявах и това всичкото да беше на психологическа основа, то обвитите в мъгла върхове си бяха живата и натурална истина! Че щях да тракам със зъби щях, дано само не ме валеше, че щях да измръзна като куче, а е излишно да пояснявам, че аз винаги си тръгвах като пич – без помен от дъждобран в багажа! Не, че нямах няколко такива, или пък място в куфара, ама ей така на, си ги пазех за нови дето се вика... Шантава работа...

Митровица - полит(не)коректно за балканската реалност - част 7

     Предходната част  Т У К


     След като приключвам с кулинарния буламач, който неволно съм си забъркал и след като с наслада изпушвам още няколко цигари от съмнителното бяло пакетче с надпис Дрина, изпружил блажено крака, започвам да се чудя като как да се организирам занапред. Сякаш по албанската част на Митровица не ми се обикаляше. Сякаш и по сръбската част на Митровица не ми се обикалаяше. Сякаш още нямаше 2 часа българско време (не сте забравили, че така и не се ориентирах по кое точно време се движа), за да си затръгвам в обратна посока, а сякаш и си ме беше хванал мързела, та просто примижвах блажено под приятното слънчице. Мдаааа....ми да взема да си затръгвам тогава. Пък вместо по парадния път, можеше мааааалко да го позасуча маршрутеца, с което мигом виждах компенсация на по-ранното тръгване. Е, там щях да кривна през Прокупле, после Лесковац, Сурдулица и оттам по класическия маршрут през Власинското езеро, Трън и емблематичния Перник.

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 2

    Първата част е  Т У К   

      За миг се зачудих дали да не оставя мотора там, където си беше и да ходя да диря някакви хора да ме упътят за посоката или пък да изпрося малко бензин ако не друго, ама пусто къде ти хора околовръст?.... Пак бях постъпил супер безрасъдно и недообмислено. Тук нямало да зареждам, там нямало да зареждам! Те ти сега! Отново вперих поглед в картата, не толкова за ориентир, колкото да се намирам на работа докато мине някой. Бях абсолютно убеден, че ще изскоча на пътя и ще го спра пък каквото ще да става! Да де ама...бях си сам на света! Все едно чумна епидемия беше опустошила всичко около мен. Чувствах се едновременно близо до дома и същевременно безкрайно далече. Реално бях на едни 300 км от вкъщи, но още по-реално бях в някакъв затънтен чукар на някаква полупризната граница в някакво място, където най-общо казано нямаше нищо.

     Повъртях се, почесох се и поради очевидната причина, че оттук скоро надали щеше да мине някой, реших да продължа напред. Някак по-логично ми беше да се целя в пресичането на границата и да търся бензинец оттатък, отколкото да се връщам до Лебане! В случая не неизвестното ме плашеше! А и колкото и да беше абсурдно цивилизацията в района беше именно право напред – в затънтено смотано Косово. Екипирах се бавно и с нежелание. Сега оставаше и мотора да не запали и всичко щеше да се нагласи. Телефон реално нямах, бензин нямах, читав мотор също, наоколо нямаше жива душа, движение нямаше, но странно, въобще не ми беше притеснено – с две думи – прекарвах си страхотно! Йеееебббиииигаааааааааа, животеееееее! – провикнах се с пълно гърло и дори ехото не си направи труда да ми отговори...

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 1

     Суха и топла есен. Да не повярваш... Преди десетина дни бях направил един чуден еднодневен трип до Одрин, от който се върнах буквално разглобен. На следващият ден всяка една фибра в тялото ми крещеше в панически пристъп, нямаше кокалче дето да не усещах по твърде болезнен начин, нямаше мускул, който да не се обаждаше, на всичкото отгоре и очите ми бяха яко подпухнали като на завиден квартален алкохолик. Ама бях щастлив! Наистина щастлив! Някак след като геройски пропуснах сезона, нещо под влияние на топлото и сухо време ли, що ли, но ме беше хванал ищаха да пътувам. Задаваха ми се ден-два почивни дни и пръстите направо ме засърбяха за още едно кръгче преди да закрия сезона! Изкушавах се от мисълта, кроях някакви планове твърде на едро, хвърлях отвреме навреме по някой поглед на картата, колкото да отразя визуално някоя споходила ме идея, после нещо се чумерех и намирах кусури, след което затварях гугъл мапса и точно две минути по-късно отново бях вперил поглед така сякаш никога не бях виждал карта...

     Добре де, Фори, какво точиш лиги като нямаш мотор? Ми нали мотора след одринското пътуване съвсем се разтропа и разлопа, та го остави на сервиз? Ми той сигурно човека вече го е разглобил и захванал да го майстори? Какво кроиш планове не знам?...

     Така де, още след прибирането ми от Одрин закарах мотора при бате Любо да му бае и изучава, че нещо наистина хич не ме кефеше техническото му състояние. Пък и си правех сметки, че съм приключил с карането за сезона и вече е време за по-обстойно техническо обслужване, разбирай тотално разкостване, за да чистим демиджите причинени насилствено на скъпоценната ми моторетка... Не сте забравили за парцалчето затъкнато в масления радиатор, нали? И аз не съм... Та, мотора значи си седеше кротко в сервиза и не знам с чий кроях планове. Тъй де... Плановете са хубаво нещо, но като са без кръчмар са...само планове и мечти.

     Ей тъй на като между другото решавам да мина покрай сервиза на бате Любо. Не, че нещо! Амииии!!! Глупости! Да чукнем лаф, да пийнем по кафе, да се видим...ей таквиз едни работи. Минавам, разбираш ли случайно, говорим си с батя ти Любо за живота, за моторизма, за политиката, всичко както си му е реда, ама пусто мене очите ми все в черната гадина – седи си ей там в дъното свряна и чака ред. Като гледам още не е в насипно състояние, демек не са се захващали с нея на този етап. Ааа, днес, най-късно утре я почваме – видял погледите ми ме осведомява Любо. Мигом сто плана се превъртат в главата ми и изричам ни в клин, ни в ръкав „Ъъъъъ, то малко циганийка, ама дъл пък да не мога да си го взема маторя да покарам събота, неделя, че таквоз...времето арно го дават, пък и аз съм свободен?“ Няма проблеми! – изрича мигом майсторо и се завтичва да ми дава ключа. „Ма то....таквоз – мънкам аз – прекалено ли ще е нахално в събота направо оттук да си го взема, пък дотогава да стои при теб?“. Нахален съм до безобразие, две мнения няма, ама добре, че Любо е душа човек, че ми уйдисва на акъла. Стискаме си ръцете и всеки се захваща с неговите си задачи...

Имало едно време - пътепис /Олеле малеле по сръбски/

     Към предходната част  Т У К

 

     Ден след Гергьовден 2016-та. Отново в Сърбия. Отново във филма...

     Бях отново в Сърбия. Спрях на първата възможна отбивка след границата.

     От едната страна на пътя имаше някакъв типично по балкански запуснат и затворен за по-добри времена мотел, а от другата цял автобус с баби, които вдигаха врява пред другото западнало кръчме – отсреща. Естествено шоферът ги беше спрял пред работещото кръчме, а аз тъй като не исках да се бутам при бабите, се задоволих със затвореното.  Нещо ми дойдоха в повече границите тези дни и стана каша – откъде, закъде, накъде... Принудих се да отворя картата, за да видя в крайна сметка накъде трябваше да карам, за да вляза в Косово и дали в крайна сметка бях уцелил граничният пункт за към Митровица или се бях тотално объркал и кой знае къде щях да попадна карайки по читавия иначе път, който следвах.

    Мдааа...имах някакви си 25 километра до следващия граничен пункт. Ма на много нагъсто ги бяха нацвъкали тея пунктове, бре!

Имало едно време (пътепис) - част поредна /Прибой, Югославия/

     Към предходната част  Т У К

     Гергьовден, лето Господне 2016-то. На свечеряване. Прибой, Югославия.

     Бях спрял на някакъв вял кръстопът. Имах леки съмнения за посоката, но всъщност, не това беше главната причина за престоя ми. Наслаждавах се! Наслаждавах се на дъждовните изпарения, на приятния гъдел от пролетните лъчи, на кристалният планински въздух, на влагата витаеща във въздуха... Няма по-приятно състояние при едно мотопътешествие, от това да спреш скапан от умора, да се любуваш на околните красоти, да вдишваш свежият, пълен с аромати въздух, да гледаш цветно, а не иззад замазаното от трупове на безброй насекоми автостъкло... Наслаждавах се, макар и спрял на някакво си тъпо кръстовище, в някакъв далечен провинциален град. Бях подпрял мотора почти в средата на пресечката и с ясното съзнание, че дразня и преча, дебилски не помръдвах, дори когато лелята с кански усилия и безброй маневри се опитваше да се прокрадне покрай мен, упорито избягвайки да ме погледне. Все едно заобикаля колче! Имах съмнения, дали няма да ме катурне барабар с мотора на земята, но и аз играех по нейната – съсредоточено гледах в картата, в околните баири, дърпах гневно от смачканата Дрина, но стоически стоях /егати егатито и лапсуса/ и се правех на разсеян! Интересни хора...  

Имало едно време (пътепис) - част поредна /ГКПП Добраково/

        Към предишната част  Т У К

        Гранични прелаз „Добраково“. 6-ти Май. Късен следобед.

     Определено всичката четириколесна паплач се беше наредила пред мен. А тя хич не беше малко! Определено и напред в клисурата бръснеше як дъжд придружен с вятър, а аз засега имах привилегията да се „наслаждавам“ единствено на вятъра, чиито внезапни пориви постоянно се опитваха да ме катурнат барабар с мотора. Определено умората си казваше думата, щом някакви си ми там пориви можеха да ме клатушкат а наляво, а надясно...

     Опашката почти не помръдваше. Аз естествено нервничех, защото времето напредваше неумолимо, а имах още път и още една граница и още път. И дъжд. И мноооого дъжд! Пробвах разбира се да се прередя елегантно по-близо до бариерата, но някакъв от четириколесните ми съопашници, започна нещо да фучи и да каканиже, а аз с най-непукистката си усмивка, въпреки, че всичко в мен вреше и кипеше и бях готов да спретна един трансграничен търкал, само му виках „А ю толкинг ту ми? А ю толкинг ту ми, АААА?“, а оня още повече почваше да се ежи и подскача. И тъкмо да стане интересно по балкански, дойде отнякъде някакъв киселяк с униформа и сложи ред на нещата – разбирай посочи ми почетното последно място в колоната с жест не търпящ възражения. „Последните ще бъдат първи, йебем тииии....“ измърморих под нос, че нещо нямах никакво желание да предизвиквам специално отношение към моята скромна особа! А митничарите това го можеха! Ох, как само го можеха...