Митровица - полит(не)коректно за балканската реалност - част 7

     Предходната част  Т У К


     След като приключвам с кулинарния буламач, който неволно съм си забъркал и след като с наслада изпушвам още няколко цигари от съмнителното бяло пакетче с надпис Дрина, изпружил блажено крака, започвам да се чудя като как да се организирам занапред. Сякаш по албанската част на Митровица не ми се обикаляше. Сякаш и по сръбската част на Митровица не ми се обикалаяше. Сякаш още нямаше 2 часа българско време (не сте забравили, че така и не се ориентирах по кое точно време се движа), за да си затръгвам в обратна посока, а сякаш и си ме беше хванал мързела, та просто примижвах блажено под приятното слънчице. Мдаааа....ми да взема да си затръгвам тогава. Пък вместо по парадния път, можеше мааааалко да го позасуча маршрутеца, с което мигом виждах компенсация на по-ранното тръгване. Е, там щях да кривна през Прокупле, после Лесковац, Сурдулица и оттам по класическия маршрут през Власинското езеро, Трън и емблематичния Перник.

      Самоновивам се без особен успех да се омитам от кафето, когато до глухите ми старчески уши достига звук от мотори. Мигом ококорвам зъркели, щото първо тук няма чак пък толкова много големи мотори (да не кажем, че хич няма) и второ, по някаква незнайна логика решавам, че това ще да са някои други туристи-мотористи и то не отдругаде, а от София разбира се! Викам си, ей сега си намерих компания за пътя назад! Нищо кат подобно...Нужно ли е да казвам, че нито да са мотористи-туристи, нито да са пък със софийски табели. Чисто и просто странна процесия от местни хлапетии – един голям скутер без номер, едно ендуро...хммм....без номер и една оранжева пистарка от любимата ми джапанска марка Кавазаки – е сега! Ми естествнено без номер! И тримата младежи бяха без фарове и без каски. Направиха няколко показни кръгчета по „мъртвото“ кръгово току под носовете и на джандарете и на полисмените от патрулката. Всички мигом се направиха на храст – ама да разбира се! За какви мотористи ми говорите? Ми оттук мотористи не са минавали от шейсе и трета година, естествено.... Мигом ми се спихна настроението. Първо заради факта, че няма да се прибирам към Софето с компания, второ, защото ей заради подобни елементи ни излизаше лошата слава на „безмозъчни донори“ и трето – бях напълно наясно, че не баш така щяха да реагират господа униформените ако моя милост хвърлеше в Ибър софийската табела и минеше на ура без каска и фар... Дали и тогава господата всевъзможни джандаре щяха да го играят храст?! Надали...

 
     Ставам и се понасям на север от реката. Дано само пущината запали, че иначе не знам точно като как щях да си решавам проблема!

 
     Прекосих моста набързо (този път оня от патрулката реши, че не съм му интересен), казах едно бонджорно мимоходом на сурията карабинери от другата страна на реката, които явно имаха сбирка, защото бяха напълнили другото „мъртво“ кръгово с джипки и все по притеснено относно паленето на моторетката плахо запристъпвах към нея. Заекипирах се с неохота, потънал в дълбок размисъл и откъде ли дявол го взел, ще трябваше да се заизмъквам от Митровица! Тук нещо бяха нацвъкали еднопосочни улици, а аз нещо не можех да се ориентирам! Единствената улица, която знаех, че ми върши работа беше украсена с хубавичък червен знак, забраняващ влизането в посоката, която ми трябваше! А нали се уточнихме, че аз бях и с каска и фар и номер, че и гражданска имах! Демек, разполагах с всички предпоставки за проблеми с властта, а аз проблеми и без това си имах достатъчно...

     Без никакво колебание решавам да ползвам жокер „обади се на приятел“, а в ролята на приятеля мигом влиза младежът мотаещ се близо до мене.

 
     Извините, господине! – подхващам аз, за да привлека вниманието. Младежът вперва въпросително поглед в мен. Откъде, викам, трябва да хвана, за да изляза от града в посока Копаоник. Меря си приказките като у моторджийски форум на тема политика, разбира се, за да не настъпя котето по опашката... Не мога да питам откъде да хвана за границата, щото то за тях граница няма. А и Копаоник е доста популярна дестинация ми се струва, за да не се обяснявам надълго и широко закъде, ради Бога, пътувам. Младежът или се прави на тъп или рязко е отсъствал в часовете по география, защото мига неразбиращо и безпомощно вдига рамене.  Викам, на север, човече искам да ходя, Копаоник, Куршумлия, Прокупле, Ниш?
-Аааа, на север- светват му очите на моя събеседник! В Рашка ли отиваш?
Тъкмо да си отворя устата да кажа, че не точно в Рашка отивам, но се сещам, че всъщност тази въпросна Рашка е в моята посока, та ентусиазирино кимам с глава.
        -Йесте, йесте, в Рашка отивам! – наострил съм слух пътеуказателно.
        -Ооо, Рашка е много далеч! –лаконично ме осведомява местния – Рашка е на един час път!
Де го чукаш, де се пука... Вече сто пъти съм съжалил, че си отворих устата! Досега да бях налучкал верния път и да се бях измъкнал от града! Ако моторът благоволеше да запали де...
Благодаря му вяло от куртоазия и възпитание и насочвам вниманието си към вехтата машина, но с крайчеца на окото си виждам, че нашичкия продължава нещо да дудне! Свалям каската да видя що ще, когато чувам, човекът да обяснява, че ако ще ходя в Рашка да имам предвид, че там имало пост, на който проверявали и да съм имал предвид, че полицаите можело да ме проверят! Не може да не ми направи впечатление, че думи като „граница“, „митница“, „митничари“, „митническа проверка“, „граничен пункт“ старателно се избягват, за сметка на това, за трети път ми се обяснява, че там щели видиш ли да ме проверяват и ако нося нещооооо.....да си знам. Викам знам, бе човек, че ще ме проверяват! Няма проблеми! Докато на третият път, младежът заговорнически се навежда към мен и с недвусмислен жест си потърква носа и подсмръква многозначително, за да няма съмнение обект на какви точно проверки мога да бъда! Божеееее, какъв туризъм, какви пет евро! Бях в меката на дрогата на Балканите! Та кой ли би повярвал, че съм бил 300 километра път, за да ям супичка и бурек у това съмнително място...

.
    Моторът пали с много баене и псувни и то точно, когато акумулаторът беше започнал да предава Богу дух. Бях почти убеден, че това ще е последното му палене, но не виждах как точно щеше да се случи да не го гася през следващите 300-400 километра и 6-7 часа път! Идея нямах, а още по-лошото беше, че и нямах идея накъде да захвана! Кривнах по първата изпречила ми се уличка и определено обърках посоката, защото много рязко започнах да се изкачвам по странни усукани сокаци, нещо, за което нямах спомени от предишни посещения на Митровица. Накрая след дълго въртене и връщане, след доста питане успях да налучкам посоката и когато зърнах мъртвешкия скелет на металургичния комбинат в Звечан, бях наистина сигурен, че това беше моята посока! Оттук следваше чудесното трасе през Лепосавич към „границата“, емблематичния път през Копаоник и още Бог знае колко засукани балкански километри до дома...

     Като казах, че трасето беше чудесно, имах предвид, че наистина беше такова! Но определено сега нямаше и помен от тази чудесност! Всичко беше на изрезки, фрезовано и фрезовани изрезки, разбира се. Караш, караш и хоп – скок, подскок и пички лeлини, караш, караш и хоооп, думбур лумбур, лелини...караш, караш....лелини... Мноооого изнервящо! За сметка на това, не мога да не отбележа, че кьорава кола без номер не срещам по пътя. Или са се окултурили нещо косовските сърби, или пък нещо са ги понатиснали. По-вероятно второто, като се замислиш... Някак чак ми липсват масата безтабелни МПС-та, които сновяха навсякъде. Някак се чувствам почти като в нормална държава!

 
     И така потънал в размисли и страсти, и яко изнервен от шантавото полунасипно трасе след цяла вечност (тея 60 км до границата ми се увидяха!), най-после стигнах въпросният „пост“ от приказките на младежа. На „поста“ имаше цифром и словом 3 коли и един камион. Странно пусто! Тук обикновено е голяма навалица. Доволен от развитието на събитията откъм липса на трафик, чинно изчаквам колите пред мен и подавам паспорта на косовската „догана“. Човекът откровено му дреме на...за мене. Единственото, което любопитства е дали имам гражданска! Абре, сине майчин, я ходи да видиш онея с моторите в Митровица какво точно имат и какво нямат и тогава се заяждай с мен, но естествено това наум прикрито под 24 каратова усмивка.

 
     Спирам пред сръбското гише. Всъщност, ето тук очаквам проблемите.Сега ще се почне, що влизаш пък нямаш печат за излизане? Е как така искаш да влезеш, като не си излязал... Къде пък си се засилил с тоя мотор, сега да се чудим какво да те правим....и прочие подобни тъпотии играни не един път!
     -Ееееей, отдакле си бе еееей! – провиква се като чобанин някакъв царинар гонещ двеста оки живо тегло от другия край на плаца.
     -От Бугарска йе!-отговаря другия чобанин от будката, стискайки здраво паспорта ми.
     -От Бугария а? Е, като е от Бугария що не го пускаш да си ходи по пътя, ами си го спрял! – скастря го в пристъп на някаква неземна любов Чобанин 1 и на Чобанин 2 не му остава нищо друго освен да ми връчи паспорта и да ми пожелае сречан пут...

     Прибутвам мотора на 20 метра напред, колкото да изляза от зоната на пункта. Защо го прибутвом ли? Ми, защото по инерция съм го загасил, въпреки, че се заричах, че няма да го правя докато не стъпя на българска територия! Прибутвам го, екипирам се и със свито сърце натискам копчето на стартера. Странно....Този път пали почти от раз! Втора подкана не чакам! Съединител, първа и газ по шосето за Рашка. 200 метра по натам правя почти обратен завой, защото както установихме аз за Рашка не бях и се впуснах по онова уникално трасе със серпентините на Копаоник!

     Реших, че ще се изкефя максимално, дори с риск да окотя двигателя. Някак тук ми се виждаше по-безобидно да дойде някой да ме прибере, отколкото оттатък „поста“, макар че и тук и там бях все на 300 и кусур километра от Мордор...


      Последната част е  Т У К