неделя, 10 февруари 2019 г.

Северозападнал пътепис - част 2

    Предходната част (ти да видиш, имало такава)  Т У К

    Ненавиждам да ми звъни телефона, когато пътувам! Особено служебния! Всъщност, колкото и архаично и задръстено да звучи, не обичам да ми звъни телефона въобще! Колко хубаво беше едно време – звъниш по телефон с шайба, ако евентуално родителите ти не са я скрили, именно за да не звъниш и по телефон със жица, чакаш баба ти Славка да спре да реди клюки с колежките (щото и телефонът ти е дуплекс), та да можеш да се чуеш с бай ти Митьо, да излезете да изпафкате по цигарка...

     Та звъни ми значи телефона. Вдигам, въпреки че ми иде да го изтрескам в земята! Здравей, аз съм Миро! Здраво Миро! – с ентусиазъм отговаря моя милост, щото може пък да е оня Миро – Майстор Миро с плескавиците! Да, бе да....надай се! Просто Миро! Клиент Миро! Имам вика проблем! Миро, мъдро заключава моя милост – всички имаме проблеми, не се коркай! Мен ме няма в Мордор! Да де, а аз – вика – сега какво да правя като те няма?! Е, а де!? Човек ще си помисли, че съм саде един единствен и незаменим в милионната ни столица! Пращам Миро да тъсри решение на проблемите си на местно ниво, а аз за пореден път се заричам да не вдигам (особено на непознати номера) докато отмарям...

     Отлепяме от граничния пункт и съсвесм след кратко навлизаме в онова мнооого китно село в Сърбия – Кобишница.




    Не помня кой, но скоро някой ми развиваше теории, че селото било китно, живо и богато, щото там живеели сръбски цигани видиш ли! Дрън-дрън... Глупости на тъкалета! Че то и по нашите села живеят цигани, ама визията няма нищо общо с Кобишница – ай няма какво да се лъжем...



    Подминаваме Кобишница транзит. За кратко спираме в Неготин. Не знам кой го е кръстил така пустият му и Неготин, но за тези дето не сте били по тези земи, мога да ви уверя с чиста съвест, че в името му няма капка истина! Как ще да е НЕ готин, като е абсолютно готин провинциален сръбски град! Винаги, когато минавам оттук спирам, макар и за малко! Доставя ми наслада определено! Имам си такива местенца (не само в Сърбия), на които колкото и да бързам и да не съм на кеф нещо или да вали, или каквото и да било друго, винаги спирам тардиционно, па макар и за кратко. Та тръгваме значи от Неготин и на изхода на града нещо се омотавам и вместо пътя за Долни Милановац (друго любимо ми място), хващаме пътя за Зайчар. Не, че имам нещо против да отскочим и до Зайчар, ама това някак съм го оставил за утрешния ден в програмата. Днес гонехме Милановац и после по оня китния път край голямата течаща река да достигнем по светло по възможност до къмпинга, който бяхме заплюли – „Тома“ в  Голубац.


     Нямаме избор освен да се вратим. Покарваме каквото покарваме в южна посока и на първата изпречила ни се отбивка, правя обратен. Ще има ли поне едно пътуване, в което да не объркам пътя и да не се изгубя? Ще има ли?...

     Хващаме вярната посока. Пътят става доста по-тесен и смотан, но за сметка на това природата компенсираше.


     В един момент балканските реалности взеха превес и пътят си стана откровен офроуд! Аз, естествено, не съм заобичал офроуда междувременно и почвам да редя китни, цветисти и разнообразни пожелания към всичкото пътноподдържане в региона. Да де, ама и да редя и да не – все тая – нещата са си такива! „Тука е така!“ – все се сещам за култовата реплика на Стратиев от „ Врабците през октомври“... Оттам всъщност е и израза за магистралата „Лондон-Калкута“, който често използвам. Гледайки обаче жалката картинка на нещото като път, ако приемем, че наистина сме обяздили тая глобална магистрала, значи вероятно сме мноооого близо до Калкута! То не бе кръпки, то не бе дупки, то не бе екзотична настилка, видиш ли...




     За сметка на това селцата продължават да са традиционно китни. Продължавам да цъкам и се дивя на селския цветен бит, ако и да съм минавал от тук доста пъти преди това. Тези гледки никога не могат да ми омръзнат и никога няма да спра да се сещам за жалкия облик на 90% от нашенските села...





     Постепенно подминаваме превала и започваме да се спускаме към Клокочевац – селото, при което ще стъпим на главния път за Милановац. Тук целият район е осеян с ей такива съоръжения, чиято цел не е просто да одимяват орталъка, а да произвеждат дървени въглища. Тъй де – все пак Сърбия е меката на роштиля! Тая скара си иска гориво! Все съм минавал транзит край подобните съоръжения, но този път съм се зарекъл, че ще спрем на някое сгодно място и естествено такова не липсва.

     Спираме на широката отбивка, хем да поотморим, хем да позяпаме, хем да направя една бърза проверка да не сме затрили половината багаж по тоя изпитателен полигон, по който доволно подскачахме допреди малко.


    Правим няколко фотоса от почтително разстояние, но понеже жива душа не се мярка, решаваме все пак да огледаме и снимаме отблизо. Не съм наясно каква точно е технологията, но изглежда интересно и мнооого пушещо!


     Гледам следващата снимка и се чудя „Те такъв исполин ли е пустият му Брус Лий, или Поли нещо не е дорасла?“ Не бре...много багаж има – затуй ще да е:) Апропо, понеже за Поли какво друго да кажа, освен, че вече не ще да се вози на мотора ( а и минаха и мераците да управлява сякаш), ще взема да споделя няколко изречения за изстрадалия Брус Лий. Брус Лий е дъртофел, почти като мен, айде да е малко по-млад, ама е нейде към 1987 година, което за МПС си е ехееее....нали! Един ден нещо скучаех и си нямах друга работа та отворих мобилето и хоп – Брус Лий! Викам си супер мотор за ходене до магазина и возене в близките околия у наше село! Да де, ама като повечето ми планове и мераци, касаещи МПС-тата, които придобивам – една я мислихме, друга излезе. Той завалията си беше яко изстрадало добиче, но мен нещо ми легна на сърце и реших, че мога да го ползвам и като „далекобоен кораб“. Купих му едни куфари, пробвах(ме) да го сервизираме малко от малко, че освен всичко друго беше блъскан челно и естествено с яко крива предница – криви и течащи колове, крива джанта, криви дискове, криво кормило, счупен преден спойлер, счупена слюда, пукнат фар, скъсен калник... Сево свърши основната работа по изправянето на предницата, аз му намерих фар, „яйце“ и слюда, бат Ради му попреправи ел. инсталацията, че там някой беше творил, творил, творил и на няколко пъти щях да се запаля. Отделно от всичко това имаше проблем с едната бобина и в дъжд работеше онли на два цилиндъра и беше голяма веселба – не вървеше, но за сметка на това гореше яко, или по-точно миришеше зверски на бензин, докато измъчвах горките два работещи цилиндъра да придвижват мен хипопотама със стоте кила багаж дето обичайно превозвах в куфарите. Смених и бобината и кабелите, а калника подлепих и удължих с туба от минерална вода, че иначе всичката гняс минаваше отнякъде някакси и правеше мазало на слюдата на каската ми баш! После бат Драго Шадоа смени съединителя, че яко приплъзваше, както и маслото и получих (почти) чисто нов мотор за пътешестване! Нещото, което му остана беше леките, но постоянни вибрации в кормилото (сменихме и лагерите на трипътника, но все таки без особена промяна), които при отпускане на здравата хватка, с която го държах постепенно се засилваха докато изпадаха в резонанс, така че никакво чесане и пускане на кормилото, за да не ида в трънките. Впрочем дразнещо, но някак бях привикнал и не ми правеше впечатление. Другото дразнещо беше, че постоянно покапваше масло от някакъв скапан семеринг на някакъв си там вал, който в движение редовно ми омасляваше левия ботуш, но се бях зарекъл, че двигател няма да цепя заради някакво си там покапване! Като изключим това (а...имаше и някакъв анормален луфт в кардана, но за хилядите километри, които изминах с тоя мотор, тоя луфт така и не се увеличи) – моторът си беше пушка! Хехехе – ще кажете ква е тая гробница, за каква пушка ми говориш?! Ми...въпрос на вкус и цветоусещане! С тоя мотор съм обикалял къде ли не по околните страни, без да съм имал особени притеснения от каквото и да било! Винаги е палил от четвърт, без грам да преувеличавам. Това ми е досега най-безпроблемно и винаги палещия мотор, който съм имал! Случвало ми се е след половин година седене, да му сложа акумулатора, през това време да му пусна карбовете да се понапълнят и бръм-пали, без колебания, пушене, прихълцване или каквото и да било друго! О да....и може би най-важното – разход с три куфара и пасажер между 4.2 и 5.5/100!!! Е, няма такъв разход на такъв клас олдтаймер! Все пак говорим за 900 кубика, 4 цилиндъра, 4 карбуратора, 100 коня. А, повярвайте ми, особено, когато бензинът в Турция чинеше нейде към 3.50 лв за литър факторът разход си ми беше фактор...


     Всъщност, сега като гледам и се сещам, че в последствие Колйо пребоядиса спойлера да е в разцветките на останалите пластмасарии, както и моя милост намери отнякъде цял калник, който също беше надлежно пребоядисан и монтиран. Както казваше Явор – вземи го махни тоя изстрадал мотор, че ме е срам да го гледам, ама пусто мен си ми легна на сърце и си ми вършеше хубава работа! Както казах вече – въпрос на светоусещане!


    Продължението  Т У К

Няма коментари: