(Ре)капитулация - втора част

           Предходната част  Т У К

       Сещам се как преди няколко години се бяхме залетяли за Раяц и как уверено и със самочувствие, от Видин „погрешили сме пут“! Хе-хе-хе... Защо сме се залетяли ли? Защото байо ви Фори допреди година и половина не живееше безметежно у прованса на село, а си беше пак селянче, ама софиянче! И като всяко редово селянче-софиянче бачкаше от сутрин до здрач и от здрач до сутрин, бачкаше за хер маджести Бос ефенди и вечно нямаше време и вечно нещо му се прецакваха плановете като затръгваше нанякъде! Защото се е случвало Хер Маджести Майн Бос да ме е връщал на ура от Сараево, щото....има работа примерно! Та, естествено, се бяхме залетели, щото вместо у два подир пладне, ние бяхме укъснели и смогнали да отлепим от софийските потайности нейде към 4 следобед. А защо „сме се погрешили ли“? Ми щото байо ви Фори (тъпо) и упорито продължаваше да е отвратително ретроградна (това е нещо като ретрограден Меркурий, ама по-така някакси) консерва и упорито ползваше за навигация единствено една изпокъсана хартиена карта на Сърбия и Църна гора от някъде сигур 63-та големия дъжд... Освен това байо ви Фори твърдеше, че никога не се губи, щото има безпогрешен нюх за пътища и посоки и щото на плахия опит на Поли да се ползва от благата на ДжиПиЕс цивилизацията беше отговорено с „Шшшшш, как?! Кой?! Аз?!?!?“ и с увереността на стадо бизони през индианска (пардон американска) прерия, се понесохме вместо към Брегово към Връшка чука и Зайчар....

      За сметка на това към днешно време байо ви Фори се беше поцивилизовал и чат пат се предаваше и си служеше с благата на циливилизацията!

     След като подминахме табелата „Иново“ вече бях сигурен, че този път „хич даже не сме погрешили пут“! Естествено бях твърдо убеден, че вече няма къде да сипем газчица на тънка нашенска цена. Е, имах някаква минимална надежда у туй значи Бреговото, ама далеч не се надявах особено като се сещах каква мека на цивилизацията е и какъв живот ври и кипи там...

     Разбира се, не бях прав (естествено, че кой кара кола прав) и в началото (което е 200 метра преди края впрочем) на Брегово-то взорът ни мерна заветната газопродавница на една известна бг марка, която няма да назовавам по име, че продуктово позициониране, туй, онуй, нали се сещате... Бензинопродавницата беше връо на циливилизацията с две колонки и половина, като половинката естествено беше отредена за таквизи като нас! Който кара на газ – ееееееей там на другия край на бензинджийницата! У ъгъла, да се черви от срам!

      Тътрузи крака каката (убеден съм проклинайки такива пинтии като мен, дето бичат на газ), а аз с най-любезната си и мазна усмивка подхващам приказка – за времето (естествено), за цената на горивата (нихната мама), за живота в периферията на и без това периферната ни държавица, докато накрая стигам до същината на питането си „А, бе, госпожа, тук у Брегово дали има некъде менувачница да купим малко динари?“, на което „госпожата“ отговаря, че туй таквозванкото благо тук по тези земи нито има, нито е имало! То преди на митницата било имало, ама сега откак дошъл тоз Ковид, комай вече немало... Викам, горкичката, ма те още на ковид ли карат по тези земи? Ние ковида го минахме, вече сме на войната в Украйна! Еееей, ма много назад се движите бе, туй по западните граници....

     Затътрузям и аз крака към къщичката-бензиностанция, щот каката, за да ми е гадно, че съм я разкарал за двайс кила газ, ме кара да отида там да платя, щот тука не можело. Е, отивам! Няма сега да бягам за някакви трийсетина лева. А, то и с тая кола нищо чудно каката да ни настигне на спринт, нищо, че не е Ивет Лалова... На прозорчето на къщичката почти се сблъсквам с някакъв замаян сърбин, дето търси баба си (или някакви други артефакти) тука и тъкмо мисля да го моля да правим чейнч, нашия наизвади някакви двайсетолевки от джобовете.... Пълно разочарование! Плащам чинно и се забързвам към Ключаромобила, че пладне отдавна превали, а ние още се мотаме на нашенска територия...

      Докато тръгнем, естествено стигаме. На нашата митница няма никой. Е, има там някакви служители де – митничари ли, какви, един Господ знае, но имаше някакво движение. Случваме на егаси готините хорица от наша страна. Поприказваме, попоглеждат колата, питат моя ли е, викам „Мчи как? Ми кой друг освен мен би карал подобна съборетина, хехе?“. Граничната служителка изниква отнякъде, извинява се, че ни е забавила (я каква европейска любезност, моля ти се), пита колегата дали ни е уведомил? Викам за какво? Да не внасяме по никакъв повод и начин месо и препарати за растителна защита! Викам „Нема се косиш! Месото ще си го изядем там, а доматите ще си ги гледаме био, та нямаме нужда от препарати!“ Брей как се променят нещата – преди тормозеха за цигари и алкохол, сега за кебапчета и препарат за зарзавата...

     На сръбската митница нещо не е като хората. Тея са яко кисели и ровят много подробно една ловешка кола с афро.....ааааа българи де. Седим си чинно на „Стоп“-а и чакаме да се свърши цялата олелия. След нас се нарежда някакъв тир от Шишето дето мъкне джам за Европа-та. Седим, мълчим и чакаме. Чакаме, гледаме запуснатата митница и изоставените постройки и пустеещите магазинчета и ни е ясно, че ако въобще ни пуснат, тук менувачница нема да намерим! Ето още един проблем, с който не мога да свикна в Търговище. В Софето просто минавам през Пламен, който на всичкото отгоре работи без почивен ден и си купувам каквото душа ми сака! Кеф ти динари, кеф ти денари, кеф ти леки, кеф ти марки, кеф ти куни, кеф ти каквото ти е кеф...

     Киселяците са приключили с ловчанлиите. Правят им недвусмислен знак „да се вратят“ и свъсено махват да се приближим. Паля Пунтото, което, не сте забравили как боботи, нали и спирам чинно пред бариерата. Естествено го гася, че да си чуем някак приказките. Казвам най-любезното „Добар дан“, на което съм способен и се старая да давам вид на безметежен евротурист, а не на брадат съмнителен балкански субект. Май не ми се получава особено. Свъсения препрочита всичко по десет пъти от подадените му документи и отваря уста „Какво пише, вика, на колата?“ Хитни бравар, подготвен отговарям бодро аз. „Твоя ли е?“. Моя, естествено! Че кой би.... Млъквам! Комай не е добра идея да говоря излишно. То е ясно, че нашичкия някой го е газирал и му е изпарил и оскъдното чувство за хумор, което е имал. Продължаваме да разлистваме тестето с документите. Разлистваме... Идва още един киселяк и започва и той да плюнчи пръсти (Еееей, а с Ковид-а кво стана?) и да рови из нещастните ни документи. Говорят си нещо за осигуранйето ни, но там сме бетон! Не могат ни мръднат на тема осигуранйе! Све у реду!

     Идва трети и понеже сме на Балканите, а при нас знаете как е – двама иди доди, но трима вече стават чета с предател, та предателят предателски изземва водещата роля и не чак толкова свъсено ме пита дали може да види какво возим. Отварям багажника. Нашичкия пък сега не му харесва обема на багажа. Много бил за няколко дни викенд... Ми фрак за сутрин, пардесю за обед, цилиндър за вечеря, бални рокли, туй онуй, колко да е?...

     Оставят ни да се махаме от главите им, а аз естествено не пропускам да питам дека им е менувачницата, че да купим динари, а Киселяк 1 се прави, че не разуми ща му причам... Аз понеже съм нахален и напорист повтарям и потретвам и нашичкия се принуди да измъца „Ексчендж офис?!?“ Да бе, ексчендж офис.. Ща ми причаш енглезки, бре брато сърбино, ща радиш? Човекът процежда през зъби, че ексчейндж офис можем да намерим в Неготин, да сменим пари и после да ходим на майната си! Не чакаме повече подкани и отиваме (не на майната си, разбира се, а у Роглйево, у роглевачките пивници)....

      Пътят след границата става „Майко мила и ти Дева Марийо на пътищата!“, с две думи „йебем им.............................................................“ Викам на Поли, а сега кажи, че по нашенско пътищата са лоши! Който не вярва да дойде тук да види какво значи лош път! Имам спомени, че шосето и оттатък Неготин е отврат, но нали надеждата умирала последна все се надявам нещичко да се е променило... Както в последствие се оказва – променило се е! Към лошо...

      Спрели сме на „мегдана“ на пивниците в Роглйево. Тук няма никой. Никой! Нито туристи, нито местни! Никой! Има един единствен червен Голф, но наоколо няма жива душа! Тъжно ни стана някак... Не, че при предишните ни идвания тук е кипял живот, но някак все се е намирал някой да ни заговори, да надникне от вратата на сумрачната пивница, за да ни покани да направим една бърза неангажираща дегустация. Сега няма. Пустош! Дет се вика една ракия няма къде да изпиеш! Щото аз може и да не съм прав, ама село без работещ хоремаг не го одобрявам...

      Да кажа викате две думи за Роглйево и Раяц? Няма смисъл. Чичко ти Гугъл може да каже значително повече от мен... Погранични забравени от Господа (но не и от сръбските власти) винарски селца. И на двете долу в ниското са селата, а горе на баира пивниците. Интересно е за любителите на подобни интересности, интересно е и за любителите и познавачите на вина и ракии (ние не се имаме за такива). По Раяц всъщност ни запали преди години видинския Гошо (за сметка на това ние не можахме да го запалим по Долни Милановац) и впоследствие сме идвали няколко пъти и сами и с други хора, но комай чак толкова пусто не го бяхме случвали! Дано да е някаква моментна история, а не тенденция... Би било жалко.

     Обикаляме нашир и надлъж необезпокоявани от никого. Даже и не нищим вечните „то у нас така, а у Сърбия онака“ Просто обикаляме, наслаждаваме се на мястото и безвремието. Времето е ок, като никога не бързаме за никъде, щото сме си решили, че е „когато, каквото и ако“. Щракаме снимки на нещата, които сме виждали преди, като се стараем да открием „десетте разлики“... Такива комай няма...

     Успокояваме се, че все още „проба се не наплачуйе“ и се отправяме лека полека към Ключаромобила.

Спомняте ли си какво казах за плановете в началото? Не си спомняте? Още по-добре! Значи няма да помните, че говорих нещо и за Раяц и раяцките пивници и раяцкото гробище... Дружно и единодушно решаваме, че няма да губим време с Раяц, защото нас лично Роглйево по ни харесва, ако и Раяц да е една идея по-туристическо (или може би точно заради това), а на гробищата решихме да не ходим, поради простичкия факт, че беше валяло и беше яко кално, а нещоооо.....

     Обяздваме бедния ни Ключаромобил и отпрашваме по обратния тесен и живописен път в посока Неготин.

     Някак стигаме Неготин без да се разпаднем по пътя, на Кобишница този път не спирахме, щото нямахме все още динари, макар че бях убеден, че и без динари ще се справим в местния магазин! Не знам защо, но у нашенско си е малка драма да плащаш във валута различна от местната. Съмнявам се да го правим от национализъм, по-скоро е инертност някаква или кой знае каква друга глупост... На повечето места, където съм ходил не е било драма да плащам в каквото имам, да ми връщат в каквото имат.... Е, сега! Ял съм го няколко пъти като са ми превалутирали по „трънския курс“, ама и това е част от забавлението все пак. Затова и винаги се опитвам да съм подготвен с местна валута и да разчитам на трите златни „в брой, кеш и на ръка“, щото познавам един дето плащайки с карта на путарината на белградската магистрала, после се оказа, че си е купил телевизор и пералня в Загреб! А, после ходи доказвай, че баба ти не се казва Станка...

      В Неготин някак по случайност попадаме на същия паркинг като всеки друг път. А защо по случайност ли? Защото, естествено навлизайки в града, губя всякакво чувство за ориентация и грам идея нямам накъде да карам. Виждайки нещо познато и единственото свободно място на заветния паркинг, мигом свивам и подхождам за кацане. Оттук не можеш да минеш, то затова е останало празно – ужасено споделя Поли, докато аз безцеремонно минавам през тротоара, за да стигна там, където съм си решил.

     Сменяме пари в отсрешния „иксчейндж офис“. Отървахме се от малко долари, които притежавахме незнайно откъде, „отвързахме“ и малко еврейчета и се сдобихме със заветните пари с много нули. Айде започнахме пак с цените по хилядарки...

     В приповдигнато настроение потеглихме по главната на Неготин. Нищо не изглеждаше променено отпреди ковид истерията! Все едно вчера си бяхме тръгнали от тука. 

     От първата попаднала ми будка си купувам сараевска „Дрина“, щото червена и черна отдавна няма! Ако трябва да сме честни откакто Филип Морис или някой друг гигант им обсеби тютюневите фабрики и в Сърбия стана „а, вземи сега тея скъпи цигари, а, вземи сега това Боро, тоя Кeмъл, тоя.......“. Винаги, когато говоря със сърби, ми прави впечатление (не)скритата ирония, когато говорят затова, че сме в „Еуропската уния“! Ех, братя сърби, ще ви видя и вас след няколко годинки! Ще пафкате цървено Боро, ще пиете кола, ще джвакате чийзбургери вместо плескавици, ще набивате рьощи, пеейки марсилезата, ще пушите пред кръчмата потропвайки крачка в януарския студ, па тогава да е жив и здрав байо ви Фори да дойде та да ви пита ехидно „Арно ли е бракя у Еуропската уния? Арно ли е?“...

        Продължаваме  Т У К