Суха и топла есен. Да не повярваш... Преди десетина дни бях направил един чуден еднодневен трип до Одрин, от който се върнах буквално разглобен. На следващият ден всяка една фибра в тялото ми крещеше в панически пристъп, нямаше кокалче дето да не усещах по твърде болезнен начин, нямаше мускул, който да не се обаждаше, на всичкото отгоре и очите ми бяха яко подпухнали като на завиден квартален алкохолик. Ама бях щастлив! Наистина щастлив! Някак след като геройски пропуснах сезона, нещо под влияние на топлото и сухо време ли, що ли, но ме беше хванал ищаха да пътувам. Задаваха ми се ден-два почивни дни и пръстите направо ме засърбяха за още едно кръгче преди да закрия сезона! Изкушавах се от мисълта, кроях някакви планове твърде на едро, хвърлях отвреме навреме по някой поглед на картата, колкото да отразя визуално някоя споходила ме идея, после нещо се чумерех и намирах кусури, след което затварях гугъл мапса и точно две минути по-късно отново бях вперил поглед така сякаш никога не бях виждал карта...
Добре де, Фори, какво точиш лиги като нямаш мотор? Ми нали мотора след одринското пътуване съвсем се разтропа и разлопа, та го остави на сервиз? Ми той сигурно човека вече го е разглобил и захванал да го майстори? Какво кроиш планове не знам?...
Така де, още след прибирането ми от Одрин закарах мотора при бате Любо да му бае и изучава, че нещо наистина хич не ме кефеше техническото му състояние. Пък и си правех сметки, че съм приключил с карането за сезона и вече е време за по-обстойно техническо обслужване, разбирай тотално разкостване, за да чистим демиджите причинени насилствено на скъпоценната ми моторетка... Не сте забравили за парцалчето затъкнато в масления радиатор, нали? И аз не съм... Та, мотора значи си седеше кротко в сервиза и не знам с чий кроях планове. Тъй де... Плановете са хубаво нещо, но като са без кръчмар са...само планове и мечти.
Ей тъй на като между другото решавам да мина покрай сервиза на бате Любо. Не, че нещо! Амииии!!! Глупости! Да чукнем лаф, да пийнем по кафе, да се видим...ей таквиз едни работи. Минавам, разбираш ли случайно, говорим си с батя ти Любо за живота, за моторизма, за политиката, всичко както си му е реда, ама пусто мене очите ми все в черната гадина – седи си ей там в дъното свряна и чака ред. Като гледам още не е в насипно състояние, демек не са се захващали с нея на този етап. Ааа, днес, най-късно утре я почваме – видял погледите ми ме осведомява Любо. Мигом сто плана се превъртат в главата ми и изричам ни в клин, ни в ръкав „Ъъъъъ, то малко циганийка, ама дъл пък да не мога да си го взема маторя да покарам събота, неделя, че таквоз...времето арно го дават, пък и аз съм свободен?“ Няма проблеми! – изрича мигом майсторо и се завтичва да ми дава ключа. „Ма то....таквоз – мънкам аз – прекалено ли ще е нахално в събота направо оттук да си го взема, пък дотогава да стои при теб?“. Нахален съм до безобразие, две мнения няма, ама добре, че Любо е душа човек, че ми уйдисва на акъла. Стискаме си ръцете и всеки се захваща с неговите си задачи...
Следващите три дни минават в кроене на планове....разбира се. Сегаааа.....с нощувка или без? Наблизо, или надалеч? И най-вече къде конкретно? Одрин геройски отпада, макар че съм леко поблазнен от идеята да направя копи/пейст на предишното пътуване. Мммм....не! Отпада! Заравям нос в картата на Турция, ама всичко дето да ми е що годе близо е или безинтересно, или видяно Н на брой пъти. Истанбул ми е далеч, Гелиболу също, Кешан си е циганийка, въобщееее... не! Отпада! Обръщам взор на запад – нещо македонско, нещо сръбско, нещо микс от двете? Е, много взех да се повтарям, а и да ме убиеш не мога да се сетя за място от Южна Сърбия дето да не съм ходил минимум по 10 пъти! За миг се замислям за Румъния, ама за ден ще ми е твърде далече, за два...иди-доди, ама пак докато стигно до нещо заслужаващо си...а и по на север, демек по-студенко ще е вероятно. По логиката за северът и топлото отправям взор рязко на юг. Ми да – Гърция! Пфффф....хич не ми е тръпка! Нито гърците, нито езика, нито порядките им, нито морето им ме вълнува! В крайна сметка въртя суча и правя компромис със себе си като решавам, че ще извъртя една Гърция. Ако го правя за два дни ще вляза от Одрин, или пък ще спя в Ивайловград и оттам в западна посока по всичките планински засукани пътчета, които успях да открия в картата. Супер – вече имам посока и маршрут...що годе.
В четвъртък минавам през Пламен да сменя малко пари. Накъде сега? Викам, Гърция. Тъкмо и ако нещо се сговняса с мотора от Гърция все ще намеря кой да ме прибере! Прибирам се и отварям метеосайтовете – навсякъде дават хубаво време без валежи и само над гръцките Родопи едно синьо петно по обед и следобед! Е, няма що. Решавам, че утрото е по-мъдро от вечерта и хлопвам капака на лаптопа.
В петък ситуацията със синьото петно си е все същата. Не ми се мокри! Точка. Ще си търся друга дестинация! Отново заравям нос в картата. Въртя, суча, чертая някакви маршрути и накрая решавам, че ще направя една Митровица, пък откъде и през къде ще го мисля в движение! Отново минавам през Пламен, този път с молба за сръбски динари! Чакай бе, нали в Гърция щеше да ходиш? Щях....
Петък вечер. Късна вечер. Плановете още са мъгляви, когато изввънява телефона. Хммм... бате Любо!
-Абе, ти, вика, нали някъде щеше да ходиш?
-Мдаааа-отговарям озадачен.
-И утре ще си взимаш мотора?
-Мдаааа – продължавам с учудването.
-Ами то хубаво, ама аз не съм в България!
Мигом се разсъних! Планове, планове, ама пак излязоха без кръчмар...
-Къде изчезна бре?
-Румъния, над Плоещ, правя един камион...
-Е...ами такова, а началника няма ли да отваря утре да си взема моторетката? – нахалствам разбира се аз.
-Той е с мене – вика Любака – да помага! Двамата сме!
- Е, нищо де, здраве да е – смотолевям примирен с пропадналите ми планове – здраве да е!
- Ама няма вика да се притесняваш, като решиш да си взимаш мотора, звънни, ще пратя жената да ти отвори сервиза!
Затварям телефона и продължавам с озадачението. Първо звънна да ми каже. Доста нетипично за нашенски майстор! 99% от случаите утре щях да висна пред затворените врати на сервиза и ако въобще някой ми вдигнеше телефона, щях да чуя “Ми наложи ми се да пътувам, сори!“, или още по-логичното „Оня ден като беше при мен що не си взе мотора?“ Така де...Па се сетил да ми се обади, па и резервен план измислил да не ми разваля пътуването, па жена си ангажирал... Е, няма такъв човек, честно!
10 минути по-късно телефонът отново звъни:
-Забравих, вика, да ти кажа – сутринта пак го палих и гледах мотора. Тропа, вика, яко, като на лагер, и маслото ту има налягане, ту няма! Хич, вика не ми харесва! Карай кротко и внимателно, че да не разберем какво му е, преди да сме го отворили!
Човекът ме хвърля в дълбок размисъл...
-Да взема да се откажа, а?
-Глупости! – карай си където си решил, само вика кротко! Не го юркай! Пък ако, вика, нещо закъсаш, звънкай! На връщане от Румъния ще дойдем да те приберем! Ей къде е Косово!...
Честно казано ме хвърли в дълбок размисъл... Че моторът не беше у ред ми беше ясно, ама че чак пък толкоз да не беше у ред не предполагах. Хем не смеех да тръгна, хем вече имах нагласата за пътуване! След кратка справка с автобусния траспорт до западната ни съседка, пък после и с остатъците от жепейския такъв, твърдо заключавам, че тръгвам с мотора пък каквото ще да става! Ми тъй де! Аз пишман рокер ли съм или лукова глава?
В съботния ден все пак отивам да си прибера моторетката от сервиза. Жената, инструктирана, чинно ме чака. Аз съм дотолкова разколебан в техническити сили на железния кон, че съм почти на кантар да го оставя да си седи там и да не се впускам в приключения зорлем, но ми става неудобно, че съм я разкарвал и с неохота си прибирам превозното средство... Толкова неуверен на пътуване никога не бях тръгвал! Прибирам се вкъщи, навивам часовника за 4.30, размишлявайки над това сега като сменят времето дали автоматично ще ми се смени часа или не и въобще в колко точно часа и по кое време ще ставам и накрая съвсем объркан и сломен просто лягам да дремна няколко часа...
Неделя, твърде ранна сутрин. Отново съм се събудил преди алармата. Поглеждам с едно око - 4.20 Ама по кое време ходи го разбери... Решавам философски, че без значение колко точно е часът ставам и заминавам. Половин час по-късно съм чинно екипиран и готов за път. Моторът запали малко трудно, ама все пак запали. Трака си нещо, но за да смекча ударите върху нежната ми душа, просто първо нахлупвам каската и после врътвам ключа. Нали си го знаете – няма човек, няма проблем! Не чувам тропане, няма тропане... Да се имам у философа да се имам, измърморвам под нос, докато поглеждам часовникът на мотора. Той пък е час-два напред, въобщеееее ходи разбери колко е часът...
Калотина стигам за нула време. През града преминавам като на парад. Естествено толкова рано в неделя е пълно мъртвило. След като подминавам дежурната патрулка на Божурище, закрепвам автопилота, в чиято роля се вживявам аз, поради липса на подобни модерности у вехтото добиче, на 110, че нали Любо каза да я карам слоули и полека и се любувам на сутрешния студ. С доволство отчитам, че е доста по-търпимо от предния път, ама това по-скоро е защото успях да си открия и монтирам подплатите отколкото да се е нещо затоплило кой знае колко. Със сигурност градусите са едноцифрени, особено към Драгоман.
Цъфвам на границата във някакво никакво такова време, когато няма никой. Работи само едно гише и има само две коли преди мене. Минавам почти на парад. Митничарят е учудващо любезен като за български митничар в ранна доба. Накъде? Викам- Митровица! А я кажи онея там – соча неопределено напред – сменят ли часа? Да се ориентирам колко е там часът? Сменят- вика- сега е 4.20 при тях...
4.20... Със всичката глупост, на която съм способен, съм подал на царинарят паспорта ми вместо личната карта. Човекът плюнчи пръсти и прелиства сърдито страниците. Прелиства и колкото повече прелиства толкова по-смръщен става видът му. Къде идеш? – пита сърдиткото. За миг се колебая коя версия да му представя, но понеже нали мама ме е учила да не лъжа, снасям най-невероятната – истината. В Митровица отивам, за плескавици и кафе! Човекът мигом спира с прелистването и сърдито отсича „Каква плескавица у 4 сата бре?“ 4.20...понечвам да уточня кротко и незлобливо, но се въздържам предвид обстоятелствата. Каква плескавица, ради Бога? У 4 сата и бурек няма откъде да купиш! Е, сега като няма, по обед ще има... У Ниш ще има! – опитвам се да крепя някак разговора, докато човекът продължава със заниманието отпреди малко – с прелистването на пасоша ми, в който почти няма друго освен вражески косовски печати. Плескавица викаш? У Митровицу? САМ? – почти изкрещява граничния! Е...сам.....у Митровица......на плескавицу и кафу.... За миг усещам напиращото желание на сърдиткото да ме прасне с паспорта по муцуната, но в последния момент изпуска въздуха и се въздържа. Подава ми паспорта и повече дума не отронва....
Чудно нещо са това граничните служители... Пита те нещо, пък като му кажеш какво що се цупи като малко дете! Сега ако му бях подал личната карта сигурно и въобще нямаше да ми обърне внимание, ама аз видиш ли паспорта, значи съм минимум терорист от Ал Кайда! Минимум! Или максимум, му се правя на интересен! Пази Боже, балкански митничар да реши, че му се правиш на интересен! Ей го и тоя – ако му бях казал, че отивам на мотосъбор у Долно Уйно или на риба по Морава, нямаше да ми се мръщи, ама като му казах самата истина, че ми се е допило босанско кафенце у Митровица и ми се е прияла плескавица пак там – тцъ! Нещо видиш ли е силно съмнително...
Подкарвам напред по новата сръбска магистрала. Е, недостроената нова сръбска магистрала, ама все пак – колкото толкова! Все ще отхвърля едни бързи километри... Прави ми впечатление на няколко места надписът „TRACE“. Лелееее....и тея ли си имат Трейс? Или пък това беше същата нашенската фирма дето поспестила от асфалтец край Своге? Дошли видните пътни специалисти и тук чудеса да творят? Някак без да се усетя под влияние на магическият надпис се усещам, че съм намалил скоростта. Ми така де...знам ли дали не е“хубава работа, ама българска работа“... Спирам след двата нови новенички тунела да си платя чинно тол таксата и продължавам напред в сутрешната тъма...
Както казах, а и да не съм го казал си е така - на Балканите нещата са силно условни! Имат си сърбите значи нова магистрала, ама...малко недовършена! Малко, малко,колко па да е малко? Мини насам, мини натам, ха сега по стариот пат, ха обратно, ха сега в едното платно, ха сега в другото! Ама това някак не ми прави никакво впечатление! Че какво толкова да му се впечатлявам, като това си е ежедневие по нашенските пътища.
Ниш подминавам транзит. Нямам грам намерение да ходя да търся баба си, демек бурек, у Ниш толкова рано сутринта! Както каза киселия граничен „какъв бурек у 4 сата ради Бога?“. Е, вече сата не е 4, почти се е разсъмнало, ама аз нямам никакво време за губене! Много е странно – хем за никъде не бързам и нямам точна програма, хем все си повтарям, че денят няма да ми стигне и трябва да побързам...
От раз уцелвам вярната отбивка и излизам от магистралата. Моторът все още се държи, аз кипя от енергия макар дори кафе да не съм пил все още, сека мръснишки пътя на някакав дядка с вехт голф и отпрашвам с мръсна газ и доволно добро настроение в посока Бойник! Под каската си пея някакви сръбски дивотии и раздавам цялата газ по пустите селски улици на десетината села преди Бойник. Какъв е тоя Бойник ще кажете та съм се целнал у него. Това е нищо и никакво типично сръбско село с население вероятно малко повече от 1000 човека, където с всичкия си липсващ акъл идвах преди години специално, за да ям плескавици! Говорих ви вече за културните особености на пътуванията ми, нали? Та значи в една от кафаните на Бойник идвах да похапвам най-вкусните вешалици на света! Без да преувеличавам! Страшен кретенизъм, нали? Да бия има няма 300 км, само за едното ми ядене! Че по едно време и разни хора кандърдисвах да ми се връзват на акъла! Че ми се и връзваха... Подминавам кафаната, която отдавна вече не е кафана, а магазин за китайски дрънкулки за по левче, вероятно нещо от типа „магазин за 100 динара“, забавям ход за да дам време на спомените, свивам бавно на селския мегдан вляво и започвам да се озъртам за някакъв криминален път към Лебане. Озъртам се, първо, защото никога не съм минавал по него и представа си нямам къде е точно разклона, от друга страна познавайки балканската концепция „За кво са ти табели кат можеш да питаш!“, от трета страна ако изтърва точното място за кривване щях да акустирам в Лесковац, а Лесковац хич, ама хич не ми беше на път! Че и фестивала на лесковачката скара беше минал преди повече от месец... С две думи, в Лесковац работа нямах! То и в Лебане толкова имах, ама ми беше на път, а и град нещо го даваха на картата, та там и правех сметки на едро да хапна, пийна кафе, отморя и заредя бензин! Въобще, беше си време за първото по-сериозно спиране за деня! Лебане всъщност беше последната сръбска твърдина преди населените с омразните /им/ шиптъри райони. След Лебане навлизах в силно спорните територии, де юре част от сръбската държава, факт неоспорван от никого, но дефакто населена почти на 100% с албанци. Община Медведжа. По стечение на обстоятелствата и нощните полюции на световните политици, в днешно време явяваща се като гранична за Сърбия с пустото му Косово. Трите погранични общини – Буяновац, Прешево и Медведжа са населени с албанци, говори се албански, пише се на албански, политиците са албанци, полицаите са албанци, мръсотията и хаосът са албански! Територии, служещи за разменна монета при преговорите между Косово и Сърбия за изясняване на териториалните претенции на едните към другите. Колчем сърбите заговорят, че териториите на север от Митровица трябва да се присъединят към сръбската държава, защото вече мисля, че отдавна и най-ортодоксалните сръбски политици не си вярват, че „Косово йе Сърбия!“, толкова пъти косоварите контрират с това, че въпросните три общини са населени с албанци. Всъщност има и в днешно време уклон и натиск за присъединяването им към Косово. Е, не като по времето на „Армията за освобождението на Прешево, Буяновац и Медведжа“, но ги има!
Та, криввам значи по пътчето, за което, ти да видиш, даже има табела! Като казвам пътче, значи си е точно пътче! Докато хвана вярното темпо на няколко пъти почти изправям завоя, като ме спасява единствено това, че няма кола срещу мен. Пътчето е адски неравно и бабунесто, но за сметка на това следва стриктно извивките на терена. Тесни и нелогични завои, следвани от внезапни неравности , кратък прав участък и рязко и стръмно спускане или качване гарнирано с много пясък по завоите! Пътчето определено навява напрежение и неприятно усещане у мен, ама стискам зъби. На табелата пишеше 20 км. Ще ги преживея! В името на горещото сутрешно кафе и апетитния бурек ще ги преживея!
Поизнервен от друскащото пътче, а и поизморен от няколкочасовото сутрешно каране, точно преди някакво населено място спирам насред пътя поради по-сгодно за спиране място.
Поразтъпквам се на първо време, след като установявам, че няма нищо интересно за гледане и снимане околовръст /затова и снимам мотора, че да не съм капо!/. Като казах мотора – хвърлям му един бегъл поглед колкото да видя жив ли е все още, масло, бензин, туй онуй... Е, бензин почти няма ама ей сега в Лебане ще заредя! Вадя телефона да видя някой нещо дали е приплакал за мен и ха...изненада! Ми така де – на Балканите сме все пак! По някаква причина нямам роуминг, в смисъл любезните господа от Теленор са ми го турнали, по-скоро резнали, ако трябва да бъда граматически точен! Просто няма! Толкоз! Искрено се надявам да не ми трябва телефон, но някак щях да съм по-спокоен със отколкото без! Щото ако мотора кажеше пръц насред някой затънтено балканско пътче зад два баира под трети, как ли пък точно щях да се обадя на батя ти Любо да идва да ме прибира?...Махвам с ръка да прогоня неприятните мисли от главата, а човекът с камиона решава, че на него махам нещо и присветва, но така и не спира... Ми така де – на Балканите сме! И да имам нужда от нещо да си се оправям! Тъй де!
Екипирам се, нагласям се и потеглям по нанадолнището с идеята да запаля от наклона, че да не тормозя горкото добиче – то и без това с всяко гасене все по-трудно пали! Дави ли се? Компресията ли му е дефицит? Затяга двигателя ли? Йебем ли го....
Влизам в населеното място с вид на средно голямо село и ха- каква изненада – на табелата пише Лебане! Очаквах нещо по-така! Очаквах мааааалко повече циливилизация! Очаквах....град. Град няма! Има едно голямо заспало село. Подминавам първата бензиностанция по простата причина, че имаше доста коли, а и ми е от другата страна на пътя, като си викам, е на някоя друга ще спра! Все ще има, ако не другаде, поне в края на града ще има! Да, да.....Карам бавно, вперил взор в околните дюкяни да видя и/или надуша някъде нещо за хапване и кафепиене. Няма! Нищо не работи! Егати заспалото място! Чакай викам поне да заредя и ще си пробвам късмета във вражеския Медведжа! Като нямам късмета да ям сръбски бурек, ще ям албански бурек... Е то да заредя, да заредя ама къде точно да заредя? Подминавам табелрата със зарекнатото Лебане и се чувствам страшно глупаво! Ни бурек, ни кафе, ни бензин! За момент се чудя дали да не обърна и да се върна да заредя на единствената бензинджийница, но не ми се връща! Не обичам да гледам назад! Поглеждам към стрелката на таблото, ами все още дава признаци на живот, значи би трябвало да изкарам до Медведжа! 35 км са, все ще издаяня дотам! Правя сметки на едро, като въобще не допускам в Медведжа да няма къде да сипя гориво! Даже викам в някое село по пътя като видя ще заредя! Да, даааа.....
Пътят продължава да следва извивките на терена и да е все така изнервящо друскащ и пълен с изненади. Единствено е една идея по-широк. Международен път – процеждам ядно през зъби! Ама какъв международен път? Пътят си е типичен междуселски пограничен път, с липса на асфалт на места, табели има за някакви бани и за някакви знайни и незнайни села, но за граница и дума не може да става! Все едно отвъд въпросните села и бани живот няма! Нищо няма! Там светът свършва! Ми то за сърбите наистина свършва като се замислиш! А иначе Прищина е на някакви си 60-70 км оттук! Реално за местните съседната столица беше по-близо от най-близкият им голям град – Лесковац.Ама то сякаш не е така и за българите живеещите в Цариброд да речем – София на 55 км, Ниш на 100!
Продължавам напред здраво стиснал кормилото. Пътят продължава да е отчайващо пуст, а бензиностанция нийде взорът не види! Никога не бях минавал оттук, не бях много наясно точно през кои села трябваше да мина след Медведжа, защото знаех, че има някакъв стар път, водещ до една камара с чакъл на самата граница, която местните заобикаляха безпардонно, но аз не бях местен! Преди време имах ядове с косовската полиция точно заради въпросната чакълеста грамада! Не знам защо си бях решил, че оттам има граничен пункт, през който мога да вляза в Сърбия и си карах смело и безотговорно по пустият, но добър асфалтов път от косовска страна. Апропо, пътищата в Косово са в пъти по-добри от сръбските! Въпрос на пари, интереси дето клатят феса и чуждо финансиране... Както и да е! Та карам си значи по пустото трасе, пък то било пусто, щото стигало до въпросната камара с чакъл. Подминавам някакви четирима косовски полицаи, които кибичат край пътя, махвам им за поздрав, щото си ме гледаха нещо хората и продължавам смело в източна посока. В момента, в който стигам до чакълестата грамада, естествено не повярвал на знака „път без изход“ монтиран няколкостотин метра преди края на отсечката, спирам, гася мотора и се промъквам напред по добре утъпканата пътека. Мдаааа....път оттатък в сръбско няма! Има пътека! А аз първо не си падах по офроуда и второ не си падах по нерегламентираното преминаване на държавните граници дори когато са спорни и полупризнати...
Час по-рано се бях загубил в планините над Подуево и в някакво криминално селце бях спрял да питам двама силно съмнителни чичаци за посоката, та те след дежурното селям алекум и уверението, че няма да ме убият ако им говоря на сръбски, но с младите да внимавам на какъв език говоря, та тези двамцата ме бяха питали дали съм моторист, турист или терорист и дали искам да вляза в Сърбия легално или нелегално, за да знаят накъде да ме упътят.... Абе, странен разговор ти казвам....В крайна сметка реших, че съм примерен и редовен мотУрист и ги изнудих да ме проводят до цивилизацията, откъдето мога да си хвана царскиот пат! В резултат на всичко това стоях пред камарата с чакъл и отново трябваше да се връщам! Чувствах се като обречен! Правех опит след опит да изляза от пустото му Косово легално ама уви...трудна работа. Бях направил рязко обратен и 5 минути след това бях съжалил горчиво за тъпотията си! Бе що не си хванах като нормалните хора добре утъпканата пътека, по която се влизаше в сръбско, ами се правех на примерен. Четиримата властимащи дето се направиха на храст като идвах насам, моментално ме спряха като се завръщах оттам! Ебаси ткъпотията и циганско-балканските номера. Първо се правеха на тъпи и че не знаят кьорав език освен албански! Допусках, че наистина може да са тъпи, ама чак пък нищо да не вдяват, айде сега и номера. Те плещят на албански, аз упорито на развален сръбски. Стана ми ясно, че спирането е от типа „ми ко прайм ся“, ама не бяха случили човека! Прибраха ми ключовете и паспорта, изнамериха отнякъде преводач и като се почна една пародия... От Сърбия ли идвам? Ма викам що се правите на идиоти като само преди малко минах покрай вас и ви махнах!? Нееее...не ме били видели! Глупости на търкалета....
Та някак не ми се щеше да уцеля баш пътчето с камарата чакъл! Не, че онея бяха пуснали корени от другата страна на чакъла или че щяха да ме познаят! Най-малкото сега бях с къса коса и с друг мотор, ама не ми се губеше време в излишни полемики! А и по ме притесняваше сякаш преминаването по козята пътека с мотора, отколкото шиптърските фуражки. Всъщност, най-ме притесняваше клюмналата стрелка за горивото и нервно чаках да видя най-после табелата на Медведжа. Град Медведжа!
Не съм особено изненадан, но Медведжа се оказва още по-голямо село от Лебане и тук бензиностанция просто няма! Няма! Ми те сигурно местните ходеха да зареждат в Прищина или с тубичката и там покрай чакъла малко по-надолу имаше бензиностанция! Знаех я, защото бях зареждал непосредствено след разправията с косоварските заптиета. Понякога нещата в живота наистина изглеждаха комични. Реално най-близката бензиностанция в района беше тая оттатък чакъла, ама теоретично погледнато беше незаконно да ходя да си заредя там, щото нарушавах целостта на държавните граници! Както ни казваха преди няколко години гораните в Шишавец „бе ако ги няма царинарите на пункта /ГКПП Шишавец-Крушеве/ минавайте оттатък, а ако искате да сте редовни просто ги зачакайте! Ще дойдат!“. Не бях много сигурен колко километра над Медведжа ще да е пустият му легален граничен пункт и на колко ли след него ще има бензинджийница, щото ми беше ясно, че преди него нямаше да има! Тук просто нямаше нищо! Нищо! Сръбската политика за изолирането на районите населявани с несърби ми беше пределно ясна! Грешно мислят тези, дето са убедени, че умишленото превръщане в джунгла на районите населявани от българи в Западните покрайнини е насочено само и единствено към нас! Нищо подобно! Сръбската асимилационна политика беше абсолютно същата и в районите населявани от албанци в пограничните с Косово райони! Тук пътят беше от титово време, табели нямаше, цивилизация нямаше, нямаше НИЩО!
Спирам на някакъв мижав разклон, за да хвърля бегъл поглед на вехатата си хартиена карта.
За миг се чудя дали да гася мотора, че не знам дали ще мога после да го запаля, но проблемът с безвъзвратно клюмналата стрелка на бензина взема превес и врътвам ключа. Тишината е убийствена.
Няма и кой да питам... Като пътувам с мотора от всичко най-мразя да оставам без бензин, но за сметка на това вечно го правя! Сега ми беше ясно, че имах право само на един опит! Гледаш внимателно, печелиш обезателно! Обърках ли пътя, бензинът нямаше да ми стигне ни до Лебане, ни до Прищина! Бях напълно наясно с въпросния факт...
Няма коментари:
Публикуване на коментар