събота, 28 май 2022 г.

(Ре)капитулация - пета част

       Предходната част  Т У К


      

     Пожаревац... Ами Пожаревац, разбира се, го отминахме благополучно...някакси. Бяхме стигнали момента от днешното пътуване, в който вече бяхме достатъчно уморени (но държа да подчертая не и отегчени) и пътуването се беше превърнало в "просто точки", които трябваше да отмятаме, за да стигнем крайната точка на деня - Матарушка баня.

     Тъпото беше, че колкото и надъхани да тръгвахме на едно пътуване (пък било то и в Сърбия) все стигахме до момента, в който ни писваше... Чувствахме отегчение... Чувствахме пренасищане... Чувствахме... Абе тъпа работа. Това нашето ако беше истинско пътешестване... Всъщност, беше! Не се оплаквахме от допотопната маломерна кола, с която подскачахме по сръбските чукари, подмятани като есено листо от пролетния вятър. Не се оплаквахме от традиционното недоспиване при подобни пътувания. Не се оплаквахме и от  липсата на навигация (поне шест пъти проверих дали съм си изключил мобилните данни). Просто бяхме леееко дърти, лееееко ни беше дошло в повече лумбуркането по екзотичните сръбски шосета, леееко искахме просто да пристигнем и лееееко да си отворим едно Зайчарско. Впрочем, тук винаги имахме спор! Това беше нещо като спора за кокошката и яйцето! Зайчарско или Йелен? Йелен или Зайчарско! Ха сега де! Тези си малки спорове решавахме обикновено с квото има в магазина или близката бензиностанция, но това по никакъв начин не пречеше да си ги водим...поне теоретично!

      Тук идеята беше да не кривнем по грешния път, я в посока Смедерево-Ковин, я към Београд! От Смедерево имах ужасни спомени и хич, ама хич не исках да повтарям преминаването по отвратително разбитите улици, пресичащи гнусната пушлявеща индустриална зона на града и местния битак, а Београд първо не ни беше фаворит въпреки своя си чар, а време и сили "да се вратим" просто нямахме! Тъпото на предварителните резервации е, точно в това - ограничава ти възможностите за импровизации и все в някакво време на деня се стига до неизбежната надпревара с нестигащото и грешно разчетено време и стотината-двеста километра в повече, които така и не се научих да не слагам при планиранията си...

      Та живи, умрели, все по някое време трябваше да стигнем в Матарушка баня. За предпочитане по светло, че по тъмно хич въобще не бях сигурен в шофирането си... Кво да се прави – старост, нерадост. По тъмно пусто почти нищо не виждах. Оттам съответно падаше и средната скорост...с доста.        В Смедерево въобще не исках да влизаме, както вече споменах, ноооо.....едно е да искаш, друго да искаш и трето да...искаш. По някакви незнайни за нас причини изходът към оная глобалната магистрала Лондон-Калкута, именно в нашата посока (Ниш) беше затворен и с някакви мъгляво-неясни табели ни препращаха точно към...Смедерево! Естествено, изходът за Београд беше абсолютно достъпен, ама пусто Београд въобще не ни беше на път. Или поне не тази вечер. Щеше ми се, ама много ми се щеше в обозримото бъдеще да стигнем до Матарушка баня! И то по светло! Това, че ни предстоеше стотина километра магистрала въобще не ни грееше, щото някак с нашата Ключаротабуретка, си се движехме по всички пътища с абсолютно еднакви възможности! Тя просто трудно можеше да развие скорости близки или над стоте. Естествено, бяхме наясно с тази мъничка подробност и затова дежурната реплика „ей сега ще наваксаме на магистралата“ за нас не важеше.... Грам не важеше!

     Тътрехме се със 100 на магистралата в посока Крагуевац, а по баирите нагоре тировете ни изпреварваха като да сме спрели. Колата вибрираше и се тресеше като да се разпадне всеки момент. Тайно се надявах задния мост да не изхвърчи някъде из пътя. Не задруго, а за да не утрепеме някой невинен човечец зад нас. Иначе ни беше повече от ясно, че изхвърчи ли моста, ще се прибираме на репатрак. Както казва бай ти Хаджижи „мойта кола най-върви на репатрак“! Не искахме да проверяваме наживо колко ли точно би вървяла и нашата похендрена връз някоя сръбска пътна помощ...

     А какво стана със Смедерево ли? Ееее, някак като на магия успяхме да уцелим всичките криви отбивки и да повъртим из покрайнините на града, някак доста успешно хлопнахме и тропнахме във всички възможни дупки по уникалната обилазница, някак успяхме да се преборим с всички възможни тирове по баира за магистралата порейки въздуха на втора с мръсна газ. Някак и вятъра утихна, а тежките дъждовни капки тропаха нервно и напористо по горката тенекиена кутия, която тормозехме да ни вози по сръбските села и паланки. В крайна сметка, някак се придвижвахме по магистралата, вперили взор в периодично отминаващите ни табели за разни знайни и незнайни отбивки, внимавайки да не изпуснем нашата. Е, не че по-натам нямаше и следващи, но вече бяхме твърде изморени и изстискани от целодневното пътуване, че просто искахме да си стигнем в познатата къщурка насред разкошния поддържан парк в Матарушката, да седнем на верандата, да отворим по йедно Йелен пиво и да запалим по „ово йе говно“ йедна Дрина...

     След цяла вечност стигаме до заветния изход от глобалния път и се впускаме чисто локално в посока Крагуевац. Ееее, сега, нашата крайна цел не беше Крагуевац, но някак достигахме лека полека заветната бира на заплютата за тази цел веранда! Бира разбира се нямахме, но това не пречеше да си правим плановете без кръчмаря. А той, кръчмаря в Матарушката комай беше само един и един го Господ знаеше до кое време би седял да чака таквизи лабави пиячи като нас! Затова...освен Крагуевац, цел номер едно ни беше и някое сгодно дюкянче откъдето да се сдобием със заветната течност. Е, не беше лошо да се озъртаме за газчица, че свършеше ли газчицата, рязко свършваха и целите, щото то нашата въшка никак, ама никак нямаше желание да се движи на бензинец...

      Крагуевац ни посреща с огромния си кръст още на първото кръгово на влизане в града.
     


      Мисля, че е повече от излишно да споменавам, че тук доволно се губим всеки път и е голяма драма с налучкването на вярната посока, още повече, че в посока Кралево комай никога не сме преминавали. Все сме идвали или до самия град, или сме продължавали в посока Горни Милановац, така че сме опулили четири ката зъркели в оскъдните табели, като аз естествено, хвърлям по око и на светофарите, че да не вземем да прелетим някъде на червено.

     В крайна сметка на червено не минаваме, посоката комай някак я уцелваме, но не можем да не снимаме едно розово такси, щото си имаме фен в групата, който мислим да дразним, когато някога стигнем до уай фая (и бирата)...

     Лека полека с ловки маневри и промушвания (все пак 16 години софийска школовка си казват думата) започваме да се изнизваме от града. Кралево би трябвало да е на петдесетина километра, а Матарушка баня на още 6-7 натам. На фона на 14-те часа път до тук и на 700-те изминати балкански километра, тая цел ни се виждаше като ей го дей, ей тука зад баира! Кралево естествено, не беше зад баира, но нямахме нищо против да срещнем някоя сгодна за спиране газостанция, със сгодни цени, че нещо от сръбските цени на горивата взе да ме наболява главата и разбира се, сгодно за закупуване на бира магазинче. Въобщееее, претенции до Господа, покритие никакво!

      Най-накрая след цяла вечност в някакво незнайно село просто спираме на първата попаднала ни бензиностанция, защото просто вече нямаше накъде! Скъпо, евтино, това беше положението! Оглеждам се за колонката за газ търсейки, естествено заветния надпис LPG, но такъв няма! Йебем ли го и дали има газ изобщо на тази бензиностанция! Докато се чудя и чеша, забелязвам две неща: първото и по-важно, че никъде по колонките не пише LPG и второ самобитния киселяк, който без да си дава особен зор, лекичко се клатушка в наша посока. Може би е бензинджията. Ама може и да не е! Тука дали има газ? – питам Поли, която все едно всеки ден оттук зарежда и е компетентна по всички горивни въпроси в републиката. Сръбската де...

      Естествено, не очаквам отговор от Поли и затова впервам взор в колонката, до която сме спрели, очаквайки Мудния, макар и след цяла вечност да достигне до нас. Мигът, в който се случва сблъсъкът на цивилизациите (демек Мудният е достигнал до наши милости, дръзнали да нарушат свещения му покой), мярвам надписа TNG, което може и да е газ, ама може и да е метан, йебем ли го... Това да не е метан? – отново отправям питанката си към неправилния човек, демек Поли, когато мудния господин Кисел благоволява да се включи в разговора с „Како да е метан, йебем ти...“. Ясно! Господин Любезност ни осведомява, че можем да зареждаме с чиста съвест. Аз въпреки всичко, до последно не му вярвам особено и очаквам колата да спре нейде в следващите километри, казвайки едно безпомощно и последно „пръц“, но....явно въпреки всичките ми съмнения сме си заредили чист природен газ....

      Колебая се дали ми се иска да си купим пиво от въпросния неприятен субект и ахаааа да си плюя на самочувствието, когато субектът със замах заключва бензиностанцията и хваща гората...

      Продължаваме в посока Кралево. Започва да се стъмва, реакциите ми стават все по-неадекватни и неадекватни, а опитът ни да си закупим така жадуваната кехлибарена течност става все по-химерен и химерен. Просто всеки магазин, който видим край пътя е...затворен! Ами да....и в Сърбия е Разпети Петък! Какво по-нормално от това нищо да не работи!

      За капак в подстъпите на Кралево, на кръстовище, през което сме минавали сигурно десетки пъти, в пристъп на умопомрачение ли, що ли, не знам, със замах хващам грешния път! Не, че и оттук няма да стигнем, но е някак доста по-заобиколно и доста по-смотано.  Мигът, в който съм хванал грешната посока, съм убеден, че правя грешка, но някак тъпо и упорито отказвам да си я призная и нямам грам желание да се връщаме! Така че...минаваме през някакви знайни и незнайни села (комай повечето незнайни), трупаме безсмислени километри в най-неподходящия момент, пределно ни е ясно, че манастира Жича ще оставим „за някой друг път“, лошото е, че и бирата ще оставим за някой друг път, а най-лошото, което ни се върти в уморените мозъци е, че хаяинът ни може съвсем любезно да е хванал пътя и просто да го няма. Мъча се да си спомня дали му бях казал, че ще пристигнем в 18 или 19 часа, но каквото и да му бях обявил все не беше вярно, защото и 18 и 19 отдавна бяха минали. Е, сега поне не бяхме с мотора и имахме покрив над главите си. Някак добивах кураж, когато пътувахме с четириколесно! Някак ставах „курназ“! Някак знаех, че хич няма да ни е удобно да спим у горката консервена кутия, но някак хич и не ми пукаше за господин хазяина...

      За наш късмет, по „грешния“ път, в покрайнините на Кралево попадаме на работещ голям супермаркет с едно единствено свободно място на паркинга пред него! И това ако не беше късмет... Влизаме замаяни от умората и многото тегави километри и с кеф и настроение започваме обиколката на щандовете. Взимаме туй онуй, взимаме две кенчета Йелен (за зла моя участ никъде не откривам Зайчарско, та ще се прежаля с Йелен-а), вземаме и някакъв суджук за мезе и се запътваме към касите. Там лелята ни пита що не сме си претеглили въпросната наденица и хуква в неизвестна посока да я тегли. Голяяяяям купон, голяма суматоха спретнахме! Не стига, че разходихме жената заради злополучната ни наденица, ами като взех да се бъркам по джобовете да плащам, все не можех да нацеля къде съм дянал пустите му динари. Вадех левове, вадех евро, вадех леи (извадих даже и 50 приднестровски рубли кой знае как попаднали в джобовете ми), докато най-накрая не издирих злощастните динари, щото у суперо можело да се плаща само с готовина, демек кеш! Никакви картици, никакви приднестровски рубли...

      Потеглихме доволни от пазаруването, посмяхме се на ситуацията и вече се бяхме настроили като да сме се прибрали! Ами то си беше и така. Оставаше ни едно най-обикновено кръгово и 6-7 километра прав път до Матарушка баня! Тук просто нямаше какво да се обърка и къде да се загубим! Нямаше!

      Всъщност не знам какво точно се случи, но някак успях да осера цялата ситуация! Уж всичко беше ясно, уж нямаше какво да се обърка, уж бях повече от убеден в правотата си, но улицата, по която бях хванал просто ми се виждаше все по-непозната и по-непозната... Мдаааа....бяхме хванали грешния изход от пустото му кръгово! Докато се чудех къде точно да обърна в тегавия вечерен трафик и тясната уличка, просто подходих философски по въпроса „Абе знаеш ли – викам убеден на Поли – че обърках пътя обърках, но би трябвало и оттук да можем да минем. Е, посоката е горе долу същата, ей там някъде зад баира трябва да е Матарушка! Не може да няма път и оттук! Просто не може!

      Просто не можеше да не може, си мърморех под мустак, докато пъплех на първа по някакви черни пътища през някаква вилна зона в спускащия се мрак. Не! Нямаше да се върнем! Нямаше! То най-вероятно и хазяинът нямаше да ни чака, но и ние нямаше да се дадем на някаква си вилна зона! Само тук не се бяхме губили в Сърбия, продължавах да мърморя под носа си, докато срещах странните неразбиращи погледи на местните обитатели на вилни имоти! Така де! И на тях им беше странно кой ли пък ще да е този, който му е затрябвал ключар чак от България!  Че нали бяхме с вехтия Ключаромобил все пак. Та пъплехме си ние значи из цялата вилна зона като хващах произволни пресечки в произволни посоки с една единствена мисъл загнездена в главата – просто не можеше да не може да се излезе и оттук! Щото вече бях почти сигурен, че няма да намеря и пътя наобратно. Поли се опитваше да намери някаква си офлайн навигация, че за онлайн нямахме нерви (или по-скоро пари), докато аз продължавах (тъпо и) упорито да пъпля из вилните сокаци. В крайна сметка с помощта на офлайна и прословутия ми нюх (аз отдето мина веднъж повече посмъртно не мога да се губя хе-хе-хе) стигаме до наченки на асфалт и малко след това до странно позната главна улица! Та дааааам – изскачаме от нищото (ако вилната зона на местните хорица я броим за нищо) точно пред портите на манастира Жича! Евалла, машалла, казано на чист сръбски! Оттук нататък в следващите 2 километра и 318 метра просто нямаше къде да се изгубим.....


Няма коментари: