(Ре)капитулация - пета част

       Предходната част  Т У К

      

     Пожаревац... Ами Пожаревац, разбира се, го отминахме благополучно...някакси. Бяхме стигнали момента от днешното пътуване, в който вече бяхме достатъчно уморени (но държа да подчертая не и отегчени) и пътуването се беше превърнало в "просто точки", които трябваше да отмятаме, за да стигнем крайната точка на деня - Матарушка баня.

     Тъпото беше, че колкото и надъхани да тръгвахме на едно пътуване (пък било то и в Сърбия) все стигахме до момента, в който ни писваше... Чувствахме отегчение... Чувствахме пренасищане... Чувствахме... Абе тъпа работа. Това нашето ако беше истинско пътешестване... Всъщност, беше! Не се оплаквахме от допотопната маломерна кола, с която подскачахме по сръбските чукари, подмятани като есено листо от пролетния вятър. Не се оплаквахме от традиционното недоспиване при подобни пътувания. Не се оплаквахме и от  липсата на навигация (поне шест пъти проверих дали съм си изключил мобилните данни). Просто бяхме леееко дърти, лееееко ни беше дошло в повече лумбуркането по екзотичните сръбски шосета, леееко искахме просто да пристигнем и лееееко да си отворим едно Зайчарско. Впрочем, тук винаги имахме спор! Това беше нещо като спора за кокошката и яйцето! Зайчарско или Йелен? Йелен или Зайчарско! Ха сега де! Тези си малки спорове решавахме обикновено с квото има в магазина или близката бензиностанция, но това по никакъв начин не пречеше да си ги водим...поне теоретично!

      Тук идеята беше да не кривнем по грешния път, я в посока Смедерево-Ковин, я към Београд! От Смедерево имах ужасни спомени и хич, ама хич не исках да повтарям преминаването по отвратително разбитите улици, пресичащи гнусната пушлявеща индустриална зона на града и местния битак, а Београд първо не ни беше фаворит въпреки своя си чар, а време и сили "да се вратим" просто нямахме! Тъпото на предварителните резервации е, точно в това - ограничава ти възможностите за импровизации и все в някакво време на деня се стига до неизбежната надпревара с нестигащото и грешно разчетено време и стотината-двеста километра в повече, които така и не се научих да не слагам при планиранията си...

      Та живи, умрели, все по някое време трябваше да стигнем в Матарушка баня. За предпочитане по светло, че по тъмно хич въобще не бях сигурен в шофирането си... Кво да се прави – старост, нерадост. По тъмно пусто почти нищо не виждах. Оттам съответно падаше и средната скорост...с доста.

(Ре)капитулация - поредната (4-та) част

       Предходната част  Т У К

     

      Знаех, че „Киселият“ ни прави напук! Бях убеден, че ни видя как висим навън като сополи, бях убеден, че в момента просто си измисля някакви несъществуващи ангажименти, само и само да ни дразни. Бях убеден и че грам не му се получаваше! По-лежерно и небързащо пътуване комай никога не сме имали! Ще чакамееее.... Ако беше в по-нервните ми (по-млади) години, имаше реалната опасност да обърна масата в средата на кръчмата, да нахлузя стола на главата на „Киселия“ и да се изнесем на ура от градчето! Но! Първо, не сме вече на двайсе, второ не сме вече 95-та година, трето...трето щяхме да си останем гладни! А то....нали знаете (е, отде ще знаете, ама айде), човек колкото повече му стават годинките, толкова по-малко му стават удоволствията в живота, докато му остане сал едната софра! Та...сещате се... Хе-хе-хе....

(Ре)капитулация - третата част

              Втората част беше Т У К

       Шляем се из Неготин като да не бързаме за никъде (всъщност, наистина не бързаме за никъде като никога). Чудим се точно на кое кафе да седнем да изпием по едно! И дали въобще да пием (по едно) или да хващаме пътя към Милановац, че да наблегнем на тежката артилерия. Сега...няма какво да се лъжем, бай ти Ганя по културните работи ич го няма! Бая ти Ганя му дай софра! Та и ние като негови преки наследници, само сочни плескавици ни се въртят из ума! Да де, ама у Неготин (който всъщност е много Готин) такива няма! Проверено! Има някакви си там пици, някакви супички и разни такива неинтересни работи... Мотаме се значи по мегдана измъчвани от вечния хамлетовски въпрос да бъде ли (пиенето на кафе), или да не бъде и изведнъж съзираме решението на дилемата! На една сергийка мерваме наредени бутилчици с някаква съмнителна течност и надпис (ох, малеееееей) „Ракия“! А на табелката отпред пише „от производител от Раяц“! Ти да видиш... Ние може и да не отидохме до Раяц, но Раяц сам дошъл при нас! Естествено, мигом забравяме и за плескавиците и за кафето и за све! „Дека си, брате?“ – провиква се моя милост, докато човекът кротко обяснява, че е от Раяц. „Е, да де! А ние ходим в Раяц да те търсим, пък ти си бил тука!“. Човека мига, мига неразбиращо (явно се чуди отдакле сме му се приявили такива кретеновидни) и като изпечен илюзионист мигом вади лулата на мира (разбирай попривършена бутилчица със сакралния надпис „Шливовица“) и две-три чашки. Естествено, купуваме бутилка Дюлева (друг е въпроса дека са им дюлите на сърбите, ама айде да не задълбаваме), обсъждаме балканската политика, отговаряме учтиво на ироничното „Ееееее, па вие сте у Еуропската уния, ееееее!“ с „Да ви се връща!“ и доволни от живота (и Дюлевата) поемаме към самоходната ни табуретка, за да хващаме пътя към Милановац!