(Ре)капитулация

      

      Всичко започна така:

      И завърши така:

     Но понеже няма да пиша хайку, а пътепис, а и ме знаете, че не съм по кратките        истории, да ви разкажа с няколко (ееее, айде да са малко повече от няколко) думи какви ги замислихме и какви сътворихме през Великденските празници...

     Естествено, в живота нещата никога не се случват по план (а може би в това му е и чара), няма да учудя никого като кажа, че и при нас нещата през последните две години от последното ми пътеписно включване, се попромениха маааалко, ама съвсем мъничко:

1.             На първо място вече не сме горди обитатели на високоетажна софийска панелка нейде по софийските квартали.

2.             На второ – вече не сме и обитатели на онази чаровна горска къщичка в покрайнините на Софето, която доста от вас са виждали (и мръзнали в нея).

3.            На трето – вече не сме обитатели и на онова скътано сред шумата местенце в Бакър махалеси.

4.            На четвърто – подгонени къде от ковида и задаващата се икономическа нестабилност в Софето по този повод, къде от амбицията да осъществим някакви наши стари планове, къде поради разни други причини, решихме да се позиционираме на има няма 330 км на изток от нашенския Мордор! Казано иначе станахме си диви селяни (еле па я!) и се отдадохме на някакви лееееко нетипични за редовия софиянец нещица като варене на спиртни напитки, косене на райграс, поливане на домати, наглеждане на пържолите в кочината (за ужас на върлите вегани) и разни ей такива екзотични занимания, които очевидно са ни липсвали в Софето. А и няма какво да се лъжем – време у прованса дал Господ....                                                                                                                                                                                                                                                            Естествено, всяка промяна на местожителството и начина на живот влече след себе си и разни други промени – започнахме да пътуваме (почти) само по работа и то в 100 км околовръст, а и пустата му и любима Сърбия рязко ни стана далечна и екзотична. За по-западните Балкани пък да не говорим.                                                                                                                                                                                                                                            Въртяхме, сукахме, на няколко пъти все затръгваме натам и все като отворим картата и видим къде сме позиционирани в момента, рязко размисляхме. А и понеже в прованса, както вече отбелязах, време бол, за сметка на това пък живота тече вяло и заспало и без никой да си дава зор за нищо (някак меланхолично ориенталски), не вярвам да учудя никого като кажа, че основният ни автомобил за пътуване, от септември миналата година чакаше час за аудиенция, а от 5-ти януари тази, вече запълваше паркинга на един от местните сервизи в очакване да му дойде времето и да се отремонтира... Мотор в надежно вървежно състояние естествено традиционно нямахме, а и май май с оглед на сезона, нямахме особено желание да мръзнем и да ни вали старите кокали по балканските чукари. Чудейки и маейки се, прехвърлихме и плановете да ходим с на бат Хаджиджи с колата (и с него самия разбира се), ноооо (ах, каква изненада) оказа се, че и софийските сервизи по нищо не се отличават от провинциалните! Както е казал още някога бай ти Ганя по друг повод „всички са маскари“... Естествено, имахме опцията да пътуваме и с на бат Димо колата, но в крайна сметка решихме да се лангъркаме по нашенските (и сръбски) псевдопътища с нашата работна самоходна табуретка – Ключаромобила. От една страна имах вяра на малката пърпореща колица, от друга винаги съм карал евтини МПС-та, които при един сериозен демидж нейде по чужбинско без особени скрупули да прибутам в крайпътния храсталак, да си смъкна номерата и да се прибера с квото ми видят очите без да ми е жал особено...                                                                                                                               

Ето го и доказателството за всички скептици, твърдящи, че с тая консерва не можем да стигнем доникъде – снимката (ако допуснем, че не е фотошопка) е правена на пъпа на Косовска Митровица, непосредствено до моста, от сръбска страна! Ей, Фиата е голяма работа – вдига 100 (по нанадолнище) и стига навсякъде, където има подобие на път! Па и е на газ! Добър плюс при цени на бензина от порядъка на евро и четирсе – евро и шейсе по сръбско косовските бензинджийници...

       План традиционно нямахме. Ще минем оттук, ще минем оттам, па може и да не минем. Ще ходим в Косово, па може и да не ходим в Косово (въобще, който е пътувал с мен знае каква мъгла ми е планирането). Накрая нахвърляхме две нощувки в Матарушка баня и Враня и понеже нещо ни малееше, а и не правехме сметка да се прибираме толкова рано, боднахме и една в Божурище в оня криминален хотел с противния персонал дето си го ползвахме при спорадичните ни посещения по Софето. И без това от септември не бяхме ходили по тези земи (не сте забравили къде ни отлежава превозното средство нали), можеше и да му отделим един ден. Тъкмо щяхме да се видим с децата (поне онази част от тях, които бяха софиянци) и бат Хаджиджи и да си спретнем една скромна културна вечер в китайски стил (понеже на нашего брата културата минава през стомаха, нали, та разбирайте – да ходим на китайски ресторант). Готово! Затворихме тефтера с плановете, заредихме газ и се подготвихме за пътуване...

      На Разпети Петък се събуждам пет минути преди гадната аларма. Часът е необичаен като за селяни като нас – 4.00 рано сутринта. Наострям уши и само отбелязвам, че зоопарка още спи – Безухия хърка безпаметно, другите котки са кой ги знае къде, кучетата спят, петлите още не са подхванали с репертоара, до пържолите в свинарника въобще не стигам... Правя кафе и будя Поли. Ехааааааааа........ще се пътува! Опитвам се да съм развълнуван, но нещо не ми се получава – сигурно не съм се разсънил още. Игнорирайки кефа от предстоящото пътуване си пускам самолетните катастрофи докато си пия кафето и комай никъде не ми се тръгва! Окончателно се убеждавам, че съм остарял! Да си знаете от мен! Почнете ли да гледате как самолетите катастрофират, вместо да запалите мотора и да хукнете към безкрая, пишете го бегало....

      Гася телевизора със замах и решавам, че мога да си пенсионерствам и друг път!  Отново проверяваме да не забравим нещо важно (разбирай паспортите и документите на колата) и палим таратайката. Боботенето и отеква в цялата махала. Чувствам се така, все едно карам не скамейка, а 5.2 литров осмак! Причината естествено е прозаична. При последното и посещение в сервиза, някой добър човек смъквайки задния мост беше изкъртил гърнето на ауспуха. Друг добър човек, опитвайки се оня ден да отстраня боботещия проблем, просто ме отсвири с думите, че с дреболии като моята не можел да се занивама! Разбирам го човека! И аз няма да изгарям от желание да си губя 2-3 часа от живота за някакви си смешни 200 лева.... Махвам философски с ръка, надявайки се да не загубим някъде из пътищата „златното“ гърне и излизам със замах от гаража. Часът е 5.03. Старт! Пътуването може да започне!

       Скромните ни планове за деня включват шофиране по екзотичните нашенски пътища в посока Бяла (ама не оная на морето), Плевен, Кнежа, Лом, Видин и Брегово. Белоградчик някак тихомълком е изпаднал от програмата. Българската част от маршрута е чисто и просто един „транзит“, а и през Белоградчик сме минавали достатъчно на брой пъти, така че... По сръбско имаме нескромната програма, включваща Роглево, Раяц, Неготин, Долни Милановац, крепостта в Голубац и манастира Жича край Кралево. Естествено, планирането ми е „на богато“ и още по-естествено съм наясно, че няма как да минем 750 балкански километра с тая въшка, да минаваме граница и да отделим време на всичко запланувано! Но нали в крайна сметка плановете са именно затова – за да се променят в движение според нуждите, настроенията и нагласите на пътуващите. Може би точно затова никога не съм се виждал като редови участник в групова екскурзия или почивка! В два часа спираме да пикаем, в четири да ядем баничка с боза, ето тук вижте наляво, ето там вижте надясно, а сега спрете и вдигнете глава нагоре.... Не е мойто! Не е някаква излишна претенциозност! Просто не е мойто! Айфела съм го виждал вече, кво пак да му гледам?! Купчина джилезо! Миришещата на тиня Венеция също, на гъби, ганджа и червени фенери Амстердам също. Ако искам да гледам индийци и пакистанци ще отида в Индия и Пакистан, не е нужно да се вра сред тях в Лондон. Ако ми е кеф да се возя на виенско колело ще отида на търговищкия панаир, а не на лондонското око примерно... И то в група, под строй и с екскурзовод....

     Решавам да цепим през града вместо по околовръста, че не ми е приказливо все още, а родната милиция дебне! На околовръстното:) Спускаме по баира надолу, Пунтото подпръцква зловещо, а бусовете чинно наредени по „Скопие“ чакат да отворят битака, заемайки активната ни лента. Не ни бърка. Движение няма. Даже светофара при кръчмата на Лили не работи. Тя и кръчмата не работи де! И двете дежурни тетки ги няма да дясната масичка в дъното... И паркингът на Кауфланд е толкова пуст, колкото не съм го виждал никога! Излизаме от града и лека полека даваме газ. Това е! Вече наистина тръгнахме! Толкова отдавна не сме пътували надалеч, че чак не ми се вярва! Нагаждаме се някак към спартанските условия в колата, стараем се да си я направим комфортна и да не ни пука. Не е важно с какво пътуваш – важното е да пътуваш! Не е важно каква е посоката – важно е самият процес на пътуване!

     След цяла вечност стигаме Попово. След още цяла Бяла. Темпото е убийствено (особено по нанагорнищата), но както казахме се стараем да извличаме плюсовете от цялата работа, а най-големият плюс на нашата колица е абсолютната и нефотогеничност! Бая трябва да се постарая, че шумкарите милиционери да могат да ни щракнат някъде за скорост...

     Завалява дъжд. Монотонен есенен дъжд. Тайничко се радвам, че не тръгнахме с мотора. Сега поне покрив си имаме...

     В Пелово спираме да дозаредим газ, да се поразтъпчем и да проверим мокър ли е дъжда. На моето жизнерадостно „Здравейте!“, горивопълначът измърморва нещо под мустак и ме поглежда криво. Решавам да прекратя комуникацията и се запътвам към другия край на плаца да раздвижа старите кокали. Плащаме и тръгваме. Пелово е сиво и начумерено точно като служителят на бензинджийницата. Ей, големи киселяци сме и никой не може да ме убеди в обратното! Не обичам да обобщавам, но... Това е като „българинът е работлив“! Глупости! Българинът е работлив само в чужбина, тука го мързи да гледа. „Българинът е гостоприемен!“ Айде бе?! Може! Ако сте чужденец в България може би, но към нашего брата... Както и да е. Хващаме си пътя в посока Лом. Пускаме навигацията за ориентир, че не съм особено убеден в посоката, а табели, разбира се, няма.

      Лека полека навлизаме в този „Wild, wild Northwest“. Казано иначе и по нашенски Северозападна България винаги е била една различна България...за съжаление. Подминаваме едно, две китни и уредени села и се гмурваме в северозападната действителност. Пътят става пълен с изненади – стари криви ръждиви бусове карат „на прекъсвач“, дупки, трапове, бабуни, неравности и всякакви други пътни екзотики, липса на табели, липса на обхат на един от прехвалените ни родни мобилни оператори, наличието на румънски такъв за сметка на това. Поне дъждът спира, а в западна посока небето просветлява... На входа на Оряхово, правим ляв, отново ляв и тръгваме почти в обратна посока към Мизия. Имам спомени отпреди няколко години, когато идвах служебно по тази част на България, че пътят Оряхово-София е „мамата, мамата“. Мдаааа....нищо не се е променило...към хубаво. Карам кротко зад буса който прави странни пируети пред нас, въпреки, че се тътри с 30-40. Тези десетина километра все трябваше да ги минем някак. Това нещо е било път по времето на ранния бай Тошо! Само табелите са му от по-ново време...

            Достигайки някак до Мизия, свиваме през градчето по табелите за Козлодуй. Докато слаломираме из градските дупки, ми хрумва друга идея! Ти ходила ли си, питам Поли, на кораба „Радецки“? Да минем да го видим? А се сещам не само заради табелите, а и заради оня супер глупав филм „Ботев“, който гледахме преди месец-два... Поли, естествено е навита и естествено въобще не ни пука, че имаме още 500 км за преодоляване и гледането на куп забележителности по сръбско за днешния ден. Сега...да минеш през Козлодуй и да не се отбиеш до „Радецки“ (ами да, правил съм го много пъти, но този път реших, че) не върви! А самият Козлодуй е една друга България! Винаги е изпъквал, поне визуално, сред ширещата се пустош околовръст. Причината, разбира се, е ясна! АЕЦ-а. Със сигурност има местни, които да не са ОК с цялата тая работа, но истината е една – ако го нямаше АЕЦ-а Козлодуй щеше да е като Лом, ако го нямаше Идеал-а Севлиево щеше да е като Белоградчик, ако го нямаше Шишето Търговище щеше да е като Видин... Пресичаме целия град цъкайки невярващо. На моменти се чувствам все едно не съм си у нас. Някак неособено български усещания създават тая подреденост, зеленина, великденски украси, китни къщички с още по китни дворове. Завършваме цъкането с вековните дървета по алеята в края на града и акустираме пред „Радецки“.

     Времето продължава да е сивкаво и мрачно, а крайдунавския вятър бръсне та се не трае. На паркинга има две коли, подозирам на местни рибари. Туристи няма. Никой няма. Само „Радецки“ гордо се поклаща на кея.

     Бързо разбираме причината за пустия паркинг. „Радецки“ просто е затворен. Първо предполагаме, че е заради празниците, но после виждаме работното време. Отваря в 10.00. А сега е едва 9.15... Не ни се чака. Студено е, а никъде в околовръст няма къде и едно кафе да се изпие... Правим няколко снимки, пообикаляме, позазяпваме се и с бодри стъпки се отправяме към колата. Път ни чака. И то много път! И то какъв път! Охоооооо, какъв:)

      За пътя Козлодуй – Лом не мога да кажа нищо по-различно от това, което съм казвал винаги „К-А-Т-А-С-Т-Р-О-Ф-А“. Макар и да има вид на малко поизкърпен от последното ми минаване, положението продължава да е поклащащо - подскачащо трагично с прекъсвания от местни шумахеровци, които прелитат ниско над стотиците бабуни и неравности.

      Навлизайки в Лом по изтърбушения паваж, съм се замислил какво ли е да живееш на подобно място, стиснал здраво волана и съсредоточено вперил кьоравия си взор в подобието на път. Поли е натоварена с ролята на навигатор, щото и да гледам навигацията нещо ще ми дойде в повече, а в пустия му и Лом имам навика и да се губя! Та мисля си дали бих живял тука и си отговарям с твърдо „нье“. Има населени места, от които ме побиват тръпки и ми „сивеят“ и без да искам да обидя ломчалии (или там както им се вика), но тук определено би ме хванала депресията (или битовия алкохолизъм). Не е за мен! Толкоз.

     Естествено, питам Поли дали държи да спираме (няма как да не и се похваля, че знам къде е центъра и мога да го намеря), но и тя не е особено въодушевена и продължаваме да слаломираме между дупките и спрелите коли. Казано иначе Лом минаваме транзит...

      Оттук до Видин си е чист транзит, незаслужаващ с нищо внимание – тирове, бабуни, подскоци, дупки, пропадания и пак тирове. С две думи сивота! А...“сивота“ било една дума! Е добре де „северозападна сивота“! Така по-добре ли е?...

      На Видин правим сметка да дозаредим, че сме наясно с цените на горивата в Сърбия и съвсем по габровски не сме склонни да даваме повече, когато можем да даваме по-малко, но някакъв тотльо (за протокола - смотльо, който кара кола с Т регистрация), беше направил егаси и колоната преди Видин карайки тъпо и упорито с 30-38 и изнервяйки целокупния предвидински трафик, ми изпилва нервите и момента, в който успях да го задмина, просто продължих с мръсна газ (разбирай със 60) в посока Брегово, забравяйки и за газ и за све....

Следва продължение...(естествено) и то точно Т У К