Vršac като (само)цел /недовършен/

     Вършац.... Какъв е сега тоя Вършац ще кажете? Е как какъв? Вие „Мъртав ладан“ не сте ли гледали, дами и господа? Мммм? Е, те там не помните ли, че всички пътуваха точно за Вършац...

    Та като ми се е забил у главата тоя пусти Вършац и няма отърване! Пусто пробвах с това дето ми е по-подръка – нашенския Вършец, ама не е същото... А и във Вършец съм ходил много пъти, а във Вършац не съм! И ме гложди, та гложди...няма сън! И пусто като ти влезе мухата в подпокривното пространство и няма отърване! И колкото по се каня и планирам, толкова по нещата се объркват! Вече няколко пъти затръгвам в лелеяната посока и все нещо ми спъва добрите налудничави намерения....

Некои размисли при едно пътуване към Долни Милановац 10 години по-късно /недовършен/

                                                     УВОДЪТ:

      Еееех, Белчо, Белчо, сложно нещо е животът! - рече Моканина и следейки с половин око ДжиПиЕса, подкара говедата, пардон бежанците през граничната бразда...
Нерде Ямбол, нерде Стамбул... Къде ти баба Илийца, къде ти дяда ти Йоца, па хептен къде ти моторизъмът до Долни Милановац, ама нейсе! Вече ни баба ти Илийца е баба ти Илийца, ни моторизъмът моторизъм, ни пътуването до Долни Милановац пътуване... То и Долни Милановац вече не бе оня Долни Милановац отпреди десет години, та....

     Седя си значи и си мисля (с преобладаване на седенето разбира се), че ето точно утре правя нещо като полуюбилей, демек ставам на 45 годинки. Младеж отвсякъде та дрънкам! Дрънкам, ама не на семки и бонбонки, а на хапчета, наднормено тегло, люто безпаричие и повехнали мечти. Нейсе...по-добре от нищо... Естествено отдавна не бях активен моторист, да не говорим, че бях в етап на последните си напъни вял моторизъм, но човек като стане на едни такива годинки като по-горе цитираните някак по-отгоре ( по-мъдро и философски) започва да възприема реалността! Отдавна са му минали илюзорните напъни да електрифицира Луната, да прави революции, кариера, да пише научни трудове и прочие и прочие... В този ред на мисли ми беше ясно, че рожден ден традиционно няма да правя. Едно традиционно не правя, второ нямах желание, трето рождения ми ден беше точно след бала на децата, та щяхме доволно да сме си отяли и отпили, така че можеше да насоча взора си в друга посока. Поли даде тласък на размислите в посока някакво минипътуване с моторетката, а мен повече подкана не ми трябваше! Речено отсечено!

Yamaha FJ1200 - oт бракуване към експлоатация

     Странно заглавие ще кажете? Странно е – да. По подобие на една моя тема за един друг мотор, която бях нарекал „От продажба към реставрация“ и понеже с тоя ми мотор ситуацията е сходна, то, резонно и заглавието е сходно. Както и да е.... Не заглавието е важно, а съдържанието.

      Странен раздел ще кажете? Странен – да. Всички, които ме познават, знаят за мен две неща – че за мен моторизъм = мототуризъм и в пълното съответствие с тея ми идеали, по форумите ( и не само) пиша основно в раздели и по теми касаещи туризма с МПС ( в частност двуколесно с двигател), от друга страна техническата ми грамотност клони към нула, съответно е малко смешно и нелогично да пиша по технически въпроси, но...в живота има и обрати, така да се каже. С други думи от „Дзен и изкуството...“ съм наблегнал на частта с изкуството и с возенето с мотоциклет, а всичко касаещо бурмички, гайки, копчета, ключета, отверки и прочие съм го минал както се казва „по диагонал“.

      Странно е ще кажете, че пиша тук, където (почти) никой не пише. Странно е – да. Но би било странно, ако търся полемика, а аз не търся такава. Просто искам да разкажа една история за един мотор, която да остане там някъде – в нета...

     Преди да започна по същество ми се ще да вметна още няколко работи, които се сещам ей така, на прима виста:

     Първо - обикновено имам доста силно изразена позиция и мнение по всякакви въпроси, но в тази тема ще се постарая да обера максимално личната си позиция, чувства и емоции по въпросите, които ще разисквам. С две думи – ще се старая да е по-скоро фактология и констатации, отколкото каквото и да било друго.

     Второ – не ми е идеята да създавам глупави и безсмислени спорове, нито да се явявам арбитър или последна инстанция по каквито и да било въпроси, така че ако някой се е разпознал и се е почувствал засегнат или де да знам какво точно от моите писания, толкова по-зле за него! Вече съм навлязал във възрастта, когато съм спрял с илюзиите, че ще променя света, или че ще съумея да преборя глада в Сомалия, или че ще променя нещо (и някого) като скачам като петле в търсене на „правдата“. Всеки има неговата си „правда“ и аз уважавам правото на мнение и позиция на всеки един човек. Естествено, вече съм на позицията, че голяма част от нещата в тоя живот са породени „от собствена глупост“, така че по отношение на изстрадалата ми моторетка важи същото с пълна сила!

     Трето – повечето хора знаят доста крайната ми позиция на тема „майстори“. Това не се е променило с времето, сигурно няма и да се промени. За съжаление и себе си слагам в злощастната категория „майстор“, и за себе си нямам Бог знае какво мнение по отношение на майсторлъка и празните майсторски обещания и басни...

     И сега – историята на Черньо по същество:

Митровица - полит(не)коректно за балканската реалност - част 8

    Предходната част  Т У К


   Заизкачвах се стръмно нагоре, карайки на предела на вехтата машина и на собствените си сили и умения, но кефа беше голям! Много си падах по Копаоник! Това беше един от маршрутите, които никога не ми омръзваха и не пропуснах да „врътна“ ако минавах в района.  Пътят беше много интересен от моторджийска гледна точка – добра настилка, сериозна денивелация, серпентини, завои и завойченца от всякакъв калибър и обичайно рехаво движение. Единственото, което не харесвах по маршрута „Копаоник“ беше скапаното време, а то обичайно беше такова. Като гледах и сега нямаше да е изключение, защото с всеки завой буквално усещах как става все по-хладно и хладно... Ако и да си въобразявах и това всичкото да беше на психологическа основа, то обвитите в мъгла върхове си бяха живата и натурална истина! Че щях да тракам със зъби щях, дано само не ме валеше, че щях да измръзна като куче, а е излишно да пояснявам, че аз винаги си тръгвах като пич – без помен от дъждобран в багажа! Не, че нямах няколко такива, или пък място в куфара, ама ей така на, си ги пазех за нови дето се вика... Шантава работа...

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 3

      Втората част  Т У К 

      Моторът пали трудно, но все пак пали, което за момента ме устройва прекрасно! Всичко друго са излишни подробности! А и някак по-спокойно се пътува като знам, че имам съпорт с четириколесно на стенд бай, па макар и съпорта ми да е в Румъния, нейде над Букурещ в момента, а аз нямам работещ телефон, ама...и това са подробности... Свирвам, махвам и отлитам от интегрисания пункт. Наистина си е студено, щом моторът е изстинал тотално и сега не ще да откине без смукач, ама ще се стопли, знам си... То и преди две седмици към Одрин като пътувах, сутринта отнесох всичкия студ на света, а после беше временце за чудо и приказ! И днес ще е така – друго нямаше и как да бъде! Правя някаква странна маневра, по нещо като обход след пункта, който заобикаля някакав трап от едната страна и разбира се някакви бараки – сигурен съм собственост на обитателите на трапа отляво – тяхно величество строителните работници, аллах да им дава здраве, дълголетие и топъл асфалт! Въпреки изглеждащото досущ като строителна площадка трасе, аз грам не се съмнявам, че пътят от тук нататък ще е цветя и рози! Защо ли? Хммм...защо? Пак навлизам в дебрите на политиката – нещо, за което в чужбина не се прави, знаете, но! Но...фактите са си факти! В Косово пътищата са в голямата си част много, много на прилично ниво...вече! Бешело каквото бешело! Сега бедно и прогнило Косово се радваше на доста добре и мащабно обновени трасета, докато в съседна Сърбия болшенството пътища особено по пограничните райони не бяха пипани от ранния Тито! Дори нещо повече – на прима виста се сещам за поне два участъка от републиканската им пътна мрежа, дето в сръбската пътна карта са дадени като първокласни и са с червеничко, а като стигнеш „на терен“, се оказва, че теренът си е терен...буквално! Път просто няма! Или поне не в смисъла, който влагаме болшинството асфалтопътуващи! За справка яркочервеният първокласен път между Босилеград и Враня и пътят между Петровац и Бор. Да, Тито е имал нявга добри намерения, а сръбските картографи просто са изпреварили във времето намеренията му... Свивам зад близката баирчинка и да, въобще не съм изненадан – тук е обратното! На картата пътят е даден криволичещ и в бяло четвъртокласен път, а на живо е чисто ново перфектно и криволичещо шосе с все всичките му атрибути – мантинели, знаци, маркировки и прочие убавини. А най-голямата убавиня естествено е пълната липса на трафик! За миг се изкушавам да набримча мотора, нооооо....нали след всеки приятен замисъл трябва да има едно отрезвяващо НО! Но...да не забравяме, че първо пестя бензинец и второ нямам особено желание през ауспусите да вземат да изкачат бутала, сегменти и прочие железария! Така че се задоволявам с едно лежерно и реещо се спускане почти по инерция по оставящият кисел привкус в устата път – така де – протекторат протекторат, ама и ние сме си протекторат като се замислиш, а като затръгвам от Софето за Търговище и се хващам за главата да измисля маршрут, по който да не тропа и лопа като все едно сека директно през царевичака, да не ремонтират за 1768 пореден път някой мост или тунел и някакси да има шанс да няма зверски трафик... А като се сетя колко европейски пари се наляха в пътища и мостове.............

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 2

    Първата част е  Т У К   

      За миг се зачудих дали да не оставя мотора там, където си беше и да ходя да диря някакви хора да ме упътят за посоката или пък да изпрося малко бензин ако не друго, ама пусто къде ти хора околовръст?.... Пак бях постъпил супер безрасъдно и недообмислено. Тук нямало да зареждам, там нямало да зареждам! Те ти сега! Отново вперих поглед в картата, не толкова за ориентир, колкото да се намирам на работа докато мине някой. Бях абсолютно убеден, че ще изскоча на пътя и ще го спра пък каквото ще да става! Да де ама...бях си сам на света! Все едно чумна епидемия беше опустошила всичко около мен. Чувствах се едновременно близо до дома и същевременно безкрайно далече. Реално бях на едни 300 км от вкъщи, но още по-реално бях в някакъв затънтен чукар на някаква полупризната граница в някакво място, където най-общо казано нямаше нищо.

     Повъртях се, почесох се и поради очевидната причина, че оттук скоро надали щеше да мине някой, реших да продължа напред. Някак по-логично ми беше да се целя в пресичането на границата и да търся бензинец оттатък, отколкото да се връщам до Лебане! В случая не неизвестното ме плашеше! А и колкото и да беше абсурдно цивилизацията в района беше именно право напред – в затънтено смотано Косово. Екипирах се бавно и с нежелание. Сега оставаше и мотора да не запали и всичко щеше да се нагласи. Телефон реално нямах, бензин нямах, читав мотор също, наоколо нямаше жива душа, движение нямаше, но странно, въобще не ми беше притеснено – с две думи – прекарвах си страхотно! Йеееебббиииигаааааааааа, животеееееее! – провикнах се с пълно гърло и дори ехото не си направи труда да ми отговори...

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 1

     Суха и топла есен. Да не повярваш... Преди десетина дни бях направил един чуден еднодневен трип до Одрин, от който се върнах буквално разглобен. На следващият ден всяка една фибра в тялото ми крещеше в панически пристъп, нямаше кокалче дето да не усещах по твърде болезнен начин, нямаше мускул, който да не се обаждаше, на всичкото отгоре и очите ми бяха яко подпухнали като на завиден квартален алкохолик. Ама бях щастлив! Наистина щастлив! Някак след като геройски пропуснах сезона, нещо под влияние на топлото и сухо време ли, що ли, но ме беше хванал ищаха да пътувам. Задаваха ми се ден-два почивни дни и пръстите направо ме засърбяха за още едно кръгче преди да закрия сезона! Изкушавах се от мисълта, кроях някакви планове твърде на едро, хвърлях отвреме навреме по някой поглед на картата, колкото да отразя визуално някоя споходила ме идея, после нещо се чумерех и намирах кусури, след което затварях гугъл мапса и точно две минути по-късно отново бях вперил поглед така сякаш никога не бях виждал карта...

     Добре де, Фори, какво точиш лиги като нямаш мотор? Ми нали мотора след одринското пътуване съвсем се разтропа и разлопа, та го остави на сервиз? Ми той сигурно човека вече го е разглобил и захванал да го майстори? Какво кроиш планове не знам?...

     Така де, още след прибирането ми от Одрин закарах мотора при бате Любо да му бае и изучава, че нещо наистина хич не ме кефеше техническото му състояние. Пък и си правех сметки, че съм приключил с карането за сезона и вече е време за по-обстойно техническо обслужване, разбирай тотално разкостване, за да чистим демиджите причинени насилствено на скъпоценната ми моторетка... Не сте забравили за парцалчето затъкнато в масления радиатор, нали? И аз не съм... Та, мотора значи си седеше кротко в сервиза и не знам с чий кроях планове. Тъй де... Плановете са хубаво нещо, но като са без кръчмар са...само планове и мечти.

     Ей тъй на като между другото решавам да мина покрай сервиза на бате Любо. Не, че нещо! Амииии!!! Глупости! Да чукнем лаф, да пийнем по кафе, да се видим...ей таквиз едни работи. Минавам, разбираш ли случайно, говорим си с батя ти Любо за живота, за моторизма, за политиката, всичко както си му е реда, ама пусто мене очите ми все в черната гадина – седи си ей там в дъното свряна и чака ред. Като гледам още не е в насипно състояние, демек не са се захващали с нея на този етап. Ааа, днес, най-късно утре я почваме – видял погледите ми ме осведомява Любо. Мигом сто плана се превъртат в главата ми и изричам ни в клин, ни в ръкав „Ъъъъъ, то малко циганийка, ама дъл пък да не мога да си го взема маторя да покарам събота, неделя, че таквоз...времето арно го дават, пък и аз съм свободен?“ Няма проблеми! – изрича мигом майсторо и се завтичва да ми дава ключа. „Ма то....таквоз – мънкам аз – прекалено ли ще е нахално в събота направо оттук да си го взема, пък дотогава да стои при теб?“. Нахален съм до безобразие, две мнения няма, ама добре, че Любо е душа човек, че ми уйдисва на акъла. Стискаме си ръцете и всеки се захваща с неговите си задачи...

Значи значи...(пътепис) - част 4

     Част 3 Т У К

     Значи...повъртях се, каквото се повъртях около мотора, позяпах насам-натам, ( а то честно казано, нямаше кой знае какво да се зяпа) и продължих с бясна скорост по дъъъългата права. Почти без да намалям профучах покрай двете ченгета старателно скрили се в крайпътните трънки, ама нейсе...моторът номер отпред нямаше, това беше положението.

Уффф...пак Ямаха - класиката в спорт-туризма при Ямаха (FJ 1200)

     Ще започна оттам, че нямам любима марка мотоциклети, така както нямам и любима марка телефони, коли, паста за зъби, самобръсначка... При мен всичко е продиктувано от моментното ми настроение, финанси и ред случайни обстоятелства.   

     За мен най-удачната машина за дълъг път (но подчертавам за що-годе свестни пътища) е Ямаха FJ 1200. Екземпляра, който имам е 1991г, 90 к.с., с АБС и висока слюда (и двете доста полезни за туризъм). Тежък, стабилен, дълъг и удобен мотор, което предполага един невероятен комфорт при дълго извънградско каране!