Предходната част Т У К
Знаех,
че „Киселият“ ни прави напук! Бях убеден, че ни видя как висим навън като
сополи, бях убеден, че в момента просто си измисля някакви несъществуващи
ангажименти, само и само да ни дразни. Бях убеден и че грам не му се получаваше!
По-лежерно и небързащо пътуване комай никога не сме имали! Ще чакамееее.... Ако
беше в по-нервните ми (по-млади) години, имаше реалната опасност да обърна
масата в средата на кръчмата, да нахлузя стола на главата на „Киселия“ и да се
изнесем на ура от градчето! Но! Първо, не сме вече на двайсе, второ не сме вече
95-та година, трето...трето щяхме да си останем гладни! А то....нали знаете (е,
отде ще знаете, ама айде), човек колкото повече му стават годинките, толкова
по-малко му стават удоволствията в живота, докато му остане сал едната софра!
Та...сещате се... Хе-хе-хе....
След цяла вечност „Киселият“ идва с
танцова стъпка. Ние се правим, че ей сега, току що сме кацнали в кафаната му,
той се прави същото. Молим? – угоднически криви мазен врат нашия. А.....пардон.....извините....заборавил
съм папир!?! И лееееекинко с плавни крачки нашинкия се изхлузва към бара. Ще го
заборавя аз! Йебем му..................и све...........материну........у дупе-
редя аз цветисти под мустак. Що под мустак, ще кажете? Че как що? Щото „шумна
мечка гладна остава“ (народна поговорка).
Естествено, съвсем удобно и навреме
иззвънява телефона и киселяка сараевски се залепва за телефонната слушалка.
Нарочно бави топката, нарочно пита по сто пъти „Молим, молим, та молим“! Ма
ккво толкоз им се молиш! Идвай вече, че умрехме от глад!!! Взема заборавения
папир (като че знае какво и колко ще поръчваме! Па може и за две кафенца да
сме, йебем му и папира и номерата)! Идва значи нашичкия с валсова стъпка,
отново угоднически извива врат, вади нейде иззад ухото мазен молив (само дето
не плюна връз него) и застива в очакване. Искаме нещо за ядене! –на чист нашенски
с лек южнодакотски акцент редя аз, убеден, че много добре ни е разбрал точно ща
тражим. „Мени“(демек „меню“)?-мазней нашия и отшумява нанякъде да ни носи
меню... Менюто, разбира се, не идва веднага, а след някакво имагинерно време,
през което нашичкия отново е долепил ухо до слушалката, потънал в дебрите на
кухнята и каквото там още се сетите, но все пак идва. Поръчваме традиционните за нас вешалица,
кебапчета, домашна питка, сръбска салата и кисела вода и с ясната идея, че ще
чакаме много, подкарваме сараевската Дрина, възползвайки се от
извъневропейскосъюзните привилегии да си кадиш цигарките, където ти душа
сака...
След цяла петилетка (или така поне ни се
струва на нас на гладните стомаси), плана е изпълнен предсрочно и поръчката
цъфва с целия си разкош на масата
Определено чакането си е
струвало. А що се отнася до бройката на кебапчетата в моята чиния, ще разкажа за
стотен път една история:
Имало едно време, преди
много, много години, през девет планини в десета, едни шашави мотористи.
Единият от Видин, другият, да речем от Софето. Практикували те значи, особен
вид моторизъм, наречен „спийд туризъм“. Това, скъпи читатели е нещо като нищо
или казано с две думи – моторизъм по най-неутъпканите туристически пътеки, по
най-дивите и красиви места, достъпни за двуколесни, с отмятането на мнооого
километри, спиране на рядко, гледане набързо. Та пътували значи тези двамата за
пръв път в Босна и някъде около Яйце, решили да спрат да се подкрепят
(набързо,разбира се) с прословутата местна скара. Докато се двоумели дали да
хапнат по две кебапчета или по три, келнерът ги резнал набързо „Цялата порция,
викал, е 10 бройки, половината – 5“! Е, а сега де....
Така че, скъпи читатели,
битката с кебапчетата по тези ширини е тежка и епична, а понякога и неравна!
Битката при нас завърши с пълно поражение. Кебапчетата биха с 10:6 с игра в
центъра, а ние вдигнахме бялото знаме и викнахме сметката...
Наистина беше време за тръгване, ако не
искахме да замръкнем нейде по трасето. Имахме леките колебания кой маршрут да
изберем и понеже бяхме напълно наясно, че по всичките варианти пътят ще е гаден
и с прекъсвания, поне решихме да изберем най-живописния маршрут –
крайдунавския. Пътят в продължение на няколко десетки километра се вие непосредствено
по сръбския бряг на реката и чак на Велико Градище кривваше „навътре“.
Точно малко преди това въпросното „навътре“
Ключаромобилът взе да прави доста странни пируети по пътя. Викам си, абе
пущината дали пък няма му изпадне задния мост някъде, че то нали майсторите го
бяха сваляли преди двайсетина дни и кое са затегнали, кое не, беше мътна и кървава!
А и с този юнашки лумбур-думбур последните 2-300 километра, знам ли се какво може
да се е развило, разнитило или раз-нещо-си-друго-си! Бях изпаднал в транс къде
от кебапчетата, къде от умствен напън дали си струва да спирам, за да го
умуваме, или да не си давам зор особено, когато Поли ме измъква из нирваната ми
с думите „Ти виждаш ли какви вихрушки са навън?!?“ Вярно! Вперил взор в силно „преобладаващия“
път въобще не съм обърнал внимание на случващото се около нас! Ураганният вятър
фучи с всичка сила, като носи прашни вихри по полето, вие вековни дървета почти
до земята и размятка клетата ни колица насам-натам из пътя в опит да ни прати
да берем гъби! Ние естествено, се не даваме! Въртя волана ту наляво, ту
надясно, само и само да държа правилната посока и се хиля. Що се хилиш? –
любопитства Поли. Щото...ха-ха-ха....представяш ли си....ха-ха-ха, ако духаше срещу
нас! Нема да мръднем никога напред! Ха-ха-ха...
Продължението Н А Т А М
Няма коментари:
Публикуване на коментар