Втората част беше Т У К
Шляем се из Неготин като да не бързаме
за никъде (всъщност, наистина не бързаме за никъде като никога). Чудим се точно
на кое кафе да седнем да изпием по едно! И дали въобще да пием (по едно) или да
хващаме пътя към Милановац, че да наблегнем на тежката артилерия. Сега...няма
какво да се лъжем, бай ти Ганя по културните работи ич го няма! Бая ти Ганя му
дай софра! Та и ние като негови преки наследници, само сочни плескавици ни се
въртят из ума! Да де, ама у Неготин (който всъщност е много Готин) такива няма!
Проверено! Има някакви си там пици, някакви супички и разни такива неинтересни
работи... Мотаме се значи по мегдана измъчвани от вечния хамлетовски въпрос да
бъде ли (пиенето на кафе), или да не бъде и изведнъж съзираме решението на
дилемата! На една сергийка мерваме наредени бутилчици с някаква съмнителна
течност и надпис (ох, малеееееей) „Ракия“! А на табелката отпред пише „от
производител от Раяц“! Ти да видиш... Ние може и да не отидохме до Раяц, но
Раяц сам дошъл при нас! Естествено, мигом забравяме и за плескавиците и за
кафето и за све! „Дека си, брате?“ – провиква се моя милост, докато човекът
кротко обяснява, че е от Раяц. „Е, да де! А ние ходим в Раяц да те търсим, пък
ти си бил тука!“. Човека мига, мига неразбиращо (явно се чуди отдакле сме му се
приявили такива кретеновидни) и като изпечен илюзионист мигом вади лулата на
мира (разбирай попривършена бутилчица със сакралния надпис „Шливовица“) и
две-три чашки. Естествено, купуваме бутилка Дюлева (друг е въпроса дека са им
дюлите на сърбите, ама айде да не задълбаваме), обсъждаме балканската политика,
отговаряме учтиво на ироничното „Ееееее, па вие сте у Еуропската уния, ееееее!“
с „Да ви се връща!“ и доволни от живота (и Дюлевата) поемаме към самоходната ни
табуретка, за да хващаме пътя към Милановац!
Долни Милановац. Малко дунавско градче,
сгушено между голямата вода и немалките планини край нея. Малко и с нищо незапомнящо се място. Ние си останахме някак емоционално свързани с него, иначе
гледайки през призмата на реалността, казано с две думи – тук наистина няма
нищо. Една главна улица, още една крайречна, нещо като парк(че) край Дунав,
каренце с две-три малки улички отсам и каренце оттам и....толкоз! Ааааа, да не
забравяме най-важното – кафана „При киселия сервитьор“. Така си я бяхме
кръстили, а какво и беше оригиналното име един я Господа на плескавиците
знаеше...
Всъщност, говорейки за Долни Милановац,
няма как да пропусна да разкажа една (кратка, обещавам) история. 2010-та. Лятото.
Горещото лято. С един комфортен иначе, но силно изнервящ в техническо състояние
японски мотор с африканско име, сме врътнали някаква кратка обиколка на
Карпатите. Поли все още си няма нейна каска и съм и „теслимил“ една моя, която
всъщност не ползвам, защото ми е голяма. Е, на нея и е още по-голяма, разбира
се... На всяко друскане и бабунка каската подскачаше и се приземяваше върху
злощастната и глава, докато накрая Поли не се изтарикати и си върза косата на
кок! Сега всеки скок-подскок се омекотяваше от кока, а при всяко извъртане на
главата встрани, падаше голям смях, щото тя каската си оставаше като закована в
позиция „напред и само напред“, а Поли съответно не виждаше нищо освен
собствената си каска. Та връщайки се в посока Софето, доволно изнервени от
създаващия ни проблеми мотор, от безумните ремонти и задръствания по
крайдунавския път, мервайки Милановац от другата страна на голямата вода,
предлагам, ей така на прима виста, да врътнем още ден през сръбско. Е, шъ спим у
Милановац! Сига ши врътнем през Железните врата и ей го къде е... Утре Неготин,
Зайчар, Пирот, Желюша и обратно в Мордор! Речено –отсечено! На ГКПП-то от
сръбска страна случваме изключително готин, весел и смъртно пиян митничар,
който едвам се крепи във вертикално положение. Митничаря фъфли, заваля, опитва
се да ни събори барабар с мотора, но е изключително мил и услужлив! Услужлив
дотолкова, че да бута злощастния ни непалещ мотор по плаца, че някак да можем
да си тръгнем от тук на собствен ход. Малко по-късно на една отбивка имаме
срещи от третия вид, разбирай с група доволно подпийнали мотористи, които така
и не можаха да повярват, че сме братя бугари и не си носим бутилка ракия в
дисагите! Цъкаха, цъкаха, клатеха глави невярващо и съчувствено ни предложиха
преполовена бутилка с огнена течност от личните си запаси! Щото то аз може и да
не съм прав, но бугарски моторист без шише ракия..............
Милановац (за съжаление)
изглежда още по-западнал и обезлюден. Туристи, комай освен нас, други няма. От
десетината кръчми са останали работещи единствено „Киселия сервитьор“ и тази
срещу нея. Докато разтъпкваме краци край Дунав под бръснещия студен вятър и се
мъчим да се сетим точно в коя ли къща ни бяха приютили едни добри хорица през
далечната 2010-та, вметвам набързо, че магнитче точно от Милановац нямаме и
понеже Фори Зоркото Око е мернал къде има нещо като сувенирджийница с изкарани
десетина магнитчета, бодро замаршируваме именно натам. Да де, ама....човекът с
магнитчетата скорострелно е пуснал кепенците и запрашил кой знае къде да жули
люта ракия, така че нашият избор вече се свежда само до едно – до „Киселия
сервитьор“! Мигновено и гладно се юрваме натам, щото аз може и да не съм прав,
ама пътешествие из Сърбия без плескавици не го одобрявам...
Дванадесет години по-късно
ракията е налице, вместо с мотор се придвижваме с четириколесно, от мотористите
няма и помен, ние си имаме все същите сантименти към Милановац в частност и към
Сърбия генерално погледнато и без повече увъртания се набиваме право в „Киселия
сервитьор“. След кратък спор дали да седнем вътре или вън (дамата надделява и
сядаме отвън), започваме търпеливо да чакаме сервитьора. На съседната маса
двама чичаци нищят политиката на чаша кафе, а ние чакаме. Гледаме безумните
маневри на една леля с едно Смарт-че, която като да кара тир излиза на улицата
с 1638 маневри, ама все пак излиза. А ние продължаваме да чакаме. Гледаме
рехавия трафик по главната. Иииии...разбира се, ние чакаме търпеливо. Решавам
да видя дали ми е запаметен интернета на кръчмето, за да мъцнем, че всичко е
наред на всички заинтересовани, докато...чакаме. Запаметен е... Чакаме... Паля
една сараевска Дрина. Тагваме се тук-таме и чакаме. Дрината догаря, но ние
чакаме! Накрая, колкото и да не бързаме, колкото и да съм търпелива натура, не
издържам и ставам на крака! Не! Тая няма да я бъде! Влизаме вътре! – рекох и
отсекох! С бодра крачка и бяс влитаме в полупразното кръчме, позиционираме се
на една свободна маса! Келнерът ни вижда, усмихва се угоднически и....излиза да
обслужва външните маси.......................
Продължението Т У К
Няма коментари:
Публикуване на коментар