Северозападнал пътепис - част 3

        Предходната част е  Т У К

     Изоставихме пушлявещите съоръжения, щото то от тоя дим освен да ни се дояде плескавица, друго нямаше как да се получи, а тук можехме само да се облизваме, та....отпрашихме напред. Долни Милановац беше близко. Съвсем скоро излязохме на голямата вода. Следващите 50-60 км до Голубац щяхме да караме по красивия крайдунавски път.

     Ще кажете какво толкова има в Долни Милановац, че все за него говоря и (преди) много често ходех. Реално нищо особено. Малко градче на брега на Дунав, разположено баш на един широооок завой на реката, с добре направен и поддържан крайречен парк, няколко кръчмета, няколко къщи за гости, няколко (скъпи) хотела и планини надвесени над града. Няма да забравя как Гошо подведен от моите приказки за Милановац беше отскочил дотам (все пак му е доста по в района отколкото на мен), беше ял два кроасана на една пейка в парка и се беше прибрал. Гошо е възпитан човек все пак и няма да си каже, но съм убеден, че ми се е чудил (меко казано) на шантавия акъл какво толкоз чак пък да намирам в това място та да го препоръчвам наляво и надясно... Знам ли...всеки мисля си има такива места дето са му тръпка и слабост, ако и да са нищо особено! За мен такива са Власинското езеро, Долни Милановац, Сурдулица, Берово в Македония, Митровица в Косово, Егер и Сентендре в Унгария и ред други знайни и незнайни...



     След като утоляваме кулинарните си страсти и правим традиционния тегел на градчето, отново поемаме по крайбрежния път в посока къмпинг Тома в Голубац. Незнайно защо, но бяхме решили този път да спим на палатка, въпреки дъждовната прогноза! Не сме къмпингари по принцип, не е и защото сме нямали 40-50 лв за хотел, просто някаква моментна приумица! И понеже в тази част на Сърбия къмпинзите са дефицит като банани по соца, попиваме инфо от мотофорумите, където няколко човека споменават за въпросния къмпинг, който на всичкото отгоре и в сайта му пише „че ради“, че е цветя и рози, че има кръчмичка и плаж и какви ли не още благини, но затова по-натам...

     Пътят е наистина много живописен! На повечето места върви почти по самия бряг, има тунели, мостове, завои, гледка – всичко необходимо за един средностатистически моторист. В никакъв случай не се оплакваме. В никакъв случай и не закъсняваме, което е обичайното ни състояние при пътуване.

      Съвсем в човешко време и по светло пристигаме във въпросния къмпинг Тома, в чиито сайт пише, че е в Голубац, но реално е на поне 5-6 км преди! Както всички много добре си го знаем на Балканите това дето го пише не е задължително да е това, което е! Настаняваме се благополучно в къмпинга и започваме да се борим с разпъването на палатката, че времето е аха аха да завали всеки момент. Естествено сме взели най-сложната за разпъване палатка и борбата е неистово жестока! В крайна сметка след много майки, лели и пот, успяваме да се преборим с въпросното съоръжение, нахвърляме багажа вътре и е време да се огледаме из района, както и да вземем да си платим дължимото, на двамата силно съмнителни собственици.

     Кръчма естествено няма, банята е в трагично клонящо към плачевно състояние – без врати и топла вода, а „любезните“ домакини ни информират, че можем да похапнем на 3 километра надолу по пътя, в кръчма, която естествено също е тяхна! Това хубаво, но с оглед очертаващата се силно дъждовна вечер и с оглед на откритото ни превозно средство преживяването нямаше да е от най-приятните! Щеше да ни вали дъжда и да се приберем като мокри котета у студената и влажна палатка. Съвсем друга беше представата ни за приятно прекарана вечер, но...както обичайно се случва по тези ширини „совите не са това, което са“... Накрая се оказва, че любезните домакини не могат да ни върнат ресто в сръбски пари, просто защото нямат такива (ебаси ебасито и казуса – предлагат ни или румънски леи, или връщане на ресто утре!) Избираме утрето като опция, щото за чий са ни тея румънски леи и палим мотора преди да е заваляло да се примъкнем към единственото място в района (според любезните), където можем да похапнем и пием по бира.

     Естествено се замъкваме към въпросната кафана и ха – каква изненада! Тъкмо се разполагаме и плисва пороен летен дъжд. Ще вечеряме дълго и напоително, защото твърдо съм решен, докато не спре дъжда да не тръгваме обратно!

     Валя цяла нощ! Имах известни притеснения хипер, супер, дупер палатката дали няма да пропусне отнякъде, но тя излезе желязна-нито капка отникъде! Спахме комфортно и на сухо, докато навън се вихреше дъждовната стихия!

     Сутринта се измъкваме плахо навън, но дъжда вече е отминал и се очертава приятен и слънчев ден. През нощта са се появили съседи, които си спят на покрива на возилото си. Ми...имат покрив – спят върху него. Ние като нямаме покрив – спим в палатка на земята! Хехехе...

     Естествено, намират се и други като нас дето са си разпънали палатки насред поляната! Всъщност, ако трябва да сме коректни – домакините ни предложиха и вариант да си наемем бунгало, като тези дето се виждат на снимката зад джипките, но в крайна сметка нас идеята си ни беше да спим на палатака! Иначе за какво бяхме помъкнали целия тоя катун? Че палатка, че шалтета, че спални чували, че надуваеми възглавници. Ми така де! На 3 години веднъж можеше да ни се случва, но си имахме всичко необходимо!

    Ето я и супер, дупер палатката, от която наистина останахме доволни! Досега май я бяхме разпъвали единствено вкъщи на двора, колкото да се ориентираме как точно трябва да се случват нещата...

    Прави ни впечатление, че има доста ентусиасти с колелета. Винаги много съм се кефил на такива, може би точно, защото аз никога нямаше да бъда като тях! Последно колело бях карал преди много години и с триста зора бях навъртял 60 км за един ден и после дни наред не знаех на кой свят се намирам, след което подарих рязко и двете колелета, които имах и реших, че съм твърде стар (и мързелив) за подобни приключения. Което не пречеше по никакъв начин, да разбирам напълно тези дето кръстосваха света на две колела със собствена тяга и да им се възхищавам за концепцията на пътуване.

    Времето, както вече имах удоволствието да споделя се очертаваше разкошно, а и гледката към Дунав беше пленителна! Тоя къмпинг друго може и да нямаше, но гледка определено предлагаше!

     Не си даваме зор, щото замисълът си ни беше нещо като полу уикенд без особена цел и посока, още повече, че на всичките места през които минахме вчера и се очертаваше да посетим днес, бяхме вече ходили. Дестинацията беше близка и позната с две думи. Та не си даваме зор, значи, но все пак започваме лека полека да сгъваме катуна, че то тук и кафе няма даже къде да пием, а ние сме от хората, дето без ракия можем, ама без сутрешно кафе...пази Боже!

     Товарим се, казваме едно бързо довижденя на домакините, като не пропускаме да си заберем неполученото вчера ресто! Странна работа! Това е една от поредицата случки, когато местен и то местен развиващ някакъв вид бизнес, няма (или не иска да има) местна валута! Значи бай ти Фори можеше да си направи труда да смени сръбски пари, а господа бизнесмените ще ми връщат леи...

     Поемаме по разкошното крайдунавско трасе, което вече се е поотекло и почти изсъхнало. Ако не друго – днес поне на време щяхме да случим! Не, че вчера не случихме? Всъщност, заваля баш като бяхме в кръчмата, после спря като по поръчка да можем да се приберем и цяла нощ се излива всемирния потоп. Днес вече нямаше и помен от дъждовни облаци, което естествено само можеше да ни радва..
.

    Отново се възползваме от снощната кафана, но този път сме скромни – по едно бързо кафе за отскок, че мислим да не се заседяваме особено...

     Отново поемаме срещу течението на реката. Прехласваме се от природните красоти, което е и причината да не си давам много много зор, демек карам пенсионерската. Апропо, напоследък се хващам все по-често да карам лежерно и заспало досущ като пенсионер не бързащ за никъде. Може би и затова скъсих дневните дистанции, които залагам при пътуване, може би просто ми дойде времето да съзерцавам повечко околните дадености, отколкото да натискам педала (навивам масура) на газта. Аз и никога не съм се имал за особено талантлив шофьор, просто преди карах бързо, гонех време и постижения, карах почти и напълно заспал на мотора, случвало ми се е да получавам топлинен удар в движение, случвало се е да докарвам топлинен удар на пасажера си в движение, случвало се е да карам безразсъдно и малоумно... Случвало се е, да. Все още разправям една случка, на която вече и аз цъкам и си се чудя на акъла, но тогава вероятно съм гледал света през друга призма. Бяхме затръгвали за Белград и естествено закъснявахме от разчетения график, естествено имахме и някаква тъпа резервация за хостел, който пък накрая се оказа, че са закрили две седмици преди нашето пристигане, та изгоряхме и с едни пари там, та значи тъкмо стъпихме на магистралата след Ниш и като запука един ми ти дъжд...ама дъжд ти казвам – пелена от дъжд! Нищо се не види, никакви изгледи да спре скоро, а ние и няма къде да спрем да се скрием на сухо, щото магистралата си е през полето нали. Тя па и една магистрала, знаете я! Коловози, коловози и до тях още коловози! И като се напълниха с вода тея ми ти коловози – мани, мани... Та карах, каквото карах внимателно, ама то пусто нищо се не види, от коловозите постоянно ходим тук насам, ту натам, дъждобрани естествено не носехме, щото сме над нещата, та като ми падна пердето и като заковах на 180 ( той реално мотора горе долу толкова си може), та отпуснах хватката чак на входа на Белград! Пълна кретения!...

     За сметка на това сега я карахме яваш-яваш и се кефехме на природата и на ееееей там в дъното къде е – крепостта Голубац.

     За нула време пристигнахме до крепостта, за която (ха, каква изненада), естествено не си бях направил труда да прочета нищо! Ми така де – руини някакви си... Както казах в една друга история – имало там един владетел дето наредил да му направят крепост и т.н. Ако нещо в руините от миналото можеше да ме впечатли беше или величествен изглед, за който имах очи и не ми трябваше инфо от нета, или архитектурата на дадено съоръжение (нещо, което можех да си видя и преценя и сам без помощта на Чичко Гугъл) Та...с две думи традиционно нищо не знаехме за културната спирка по маршрута ни, освен подозренията, че в някакъв етап от миналото е била българска крепост вероятно, а глобално погледнато е на някой македонски владетел, щото знаете – няма нещо по тая земя дето да няма македонски корени! Питайте македонците като не вярвате:)

    Паркираме се на една отбивка преди самата крепост като избираме опцията да се поразтъпчем дотам, попивайки впечатления, както и възможността за някоя друга снимка от някакъв по-различен ракурс.

     Правим снимки естествено, като разбира се, първата такава е на мотора. Същинско грозно пате! Купих го с идеята да ходя за лимонада до селския хоремаг с него, пък го подкарах по знайни и незнайни чукари. Беше ми слабост тоя мотор! Беше ми слабост без да мога да дам логично обяснение по въпроса...

    Но...стига толкова с пустия му Брус Лий – да се насладим на крепостта!


     А крепостта си е величествена – две мнения по въпроса няма! Част от нея си е построена буквално във водите на Дунав! Красиво и застинало величие на едни отминали времена!

     Тя архитектурата си е архитектура – в древността определено са строили доста по-качествено от съвременните строители като Бай Миле енд Аверите Строй. Той и Уста Кольо Фичето не е бил дипломиран инженер, но нещата му не са мръднали с течение на годините! Но не за това иде реч – цъкам и се чудя не на друго, а на съвременните пътни строители дето са прокарали крайречния път точно през бившите порти на крепостта – освен, че е тясно и рисково, но и така все ми се струва, че се руши и крепостната стена лека полека от вибрациите на тежките возила. Понеже коментирам на глас, Поли не пропуска да ме сръчка да гледам величието на древното съоръжение, а не да размишлявам над кухата тема какво ли би станало ако два тира се заклещят баш в теснината... Мигом се сещам как преди години бяхме завели Шефа във Венеция. Вървим ние надлъж и нашир и попиваме култура и венециански красоти, а Шефа току зачезва и се налага да го подбираме, че да не го затрием. Шефа е вперил поглед в някакви трапове по и без това почти липсващите улички. Шефа цъка и живо се вълнува от полагането на съвсем съвременен тръбопровод, в съвсем съвременни улични разкопки! Шефа и сега да го питаш какво е запомнил от Венеция, просторно ще ти обясни как видиш ли, венецианското ВиК полага тръбите и каква технология за спойка използва...

     Полюбуваме се каквото се полюбуваме на старините на Голубац, но все си ни тегли към естествените природни красоти – към голямата, величествена, течаща вода – Дунав!

    Помотаваме се още малко по старините и тъй като няма кой знае какво по-различно и ново да видим още, просто се насочваме към паркирания Брус Лий. Ще продължаваме напред! Е, продължаваме...

     Финалът  Т У К