петък, 18 януари 2019 г.

Имало едно време (пътепис) - Северно Косово

       Предишната част   Т У К


     Ден след Джурджевдан.

     Северен автономен район. Косово.

     Имам не повече от 60-тина километра до „границата“. Бях почти убеден, че няма да правя повторни опити да влизам в Северна Митровица и да се мотам, защото и без това темпото ми беше никакво, за сметка на многото километри, които ме чакаха. Айде, ще карам напред, а в Лепосавич ще отбия да търся нещо за хапване...

     Подкарах по (почти) перфектното трасе и лека полека Митровица остана зад гърба ми. Не ми се връщаше! Знам, че плановете ми бяха основно свързани с едно бързо размотаване из северната му част, придружено от плескавицоядене, но...нещата не винаги вървяха по план. Да не кажа, че при мен обичайно вървяха не по план! Викам, мани го сега Митровица, дай да поотхвърля малко километри и да се отдам на насладата от почти пустият,  широк и доволно завойчест път в посока Сърбия. Определено чувствах умора! Умора, която притъпяваше дори и глада, който ме мореше от няколко часа насам.

     В Лепосавич влязох почти по инерция. Градчето с нищо не блестеше, освен може би с новата си (или добре реставрирана) църква. Нищо и никакво малко схлупено градче, с типичният запуснат вид на малките провинциални сръбски градчета. Нямам идея защо (всъщност имам, ама не му е тук мястото да разчоплям темата) малките градчета по земите населявани от сърби изглеждаха потискащо сиви и запуснати, за сметка на разкошните китни и много цветни села! Особено в централна Сърбия какви села имаше... И не е да кажеш, че нямат църни ромляни! Имат си хората! Но имат и живот в селата! Чисто, спретнато и подредено. И мноооого цветно... За сметка на това Лепосавич с нищо не блестеше. Обичайно го ползвах като транзитна спирка за почивка и кафе. Имаше една типична соц кръчма на пазара, в която колчем минавах по тези места, не пропусках да седна на теферич да изпия едно поднесено с пиниз босанско кафе! Та и тоя път така! Викам си дай да ударя дежурното кафе, хем малко да поотморя от митровишката лудница и напрежение, хем си и имах нужда от кафе, хем пък можеше да мерна някъде нещо за хапване.



     За хапване нищо не мернах естествено, затова и след като гаврътнах дозата си кофеин, се метнах на коня и продължих в северна посока. Мисля, до границата бяха 25-30 километра, където нямаше нищо крайпътно, но вече сякаш се бях примирил с идеята, че надали скоро щеше да ми се отвори парашута на кулинарна вълна.  Кефех се на завоите, като поддържах едно неприлично бързо темпо, защото бях убеден, че тук полицаи с радар няма да срещна! За камери пък да не говорим! Те половината коли номера нямаха, та камери!





      Е, като те снима нашичкия с камерата, а ходи доказвай коя точно кола е била. Една такава синя...без номера...с един мъж вътре.... Пфффф, звучеше несериозно, а и да беше сериозно тук никога не бяха засичал пътни патрули с радар или камера. А и в крайна сметка бях по земите дето всичко на пътя имаше парична равностойност. Както казват господа хърватските полицаи – те тая минава само у вас и у Сърбия! Тук тая не минава...

     Бях се залетял юнашката, както вече споделих, когато баш на един завой, на някаква отбивка или нещо подобно, мярвам къщура с магическата дума „кафана“ лепната на нея! Почти се самоутрепвам рязко свивайки от перфектния асфалт на крайпътния неравен пушиляк, виждайки, че вратата на кафаната зее гостоприемно отворена! Ама съм късметлия, а? – говоря си самодоволно. Слънчице, път, сочна плескавица, арни масички под навеса отвън... Точно „моето място“! Понечвам да прекрача прага на къщурата, въодушевен от мисълта за истински сръбски роштил, когато здрава мамаша над средната възраст нелюбезно, но за сметка на това твърдо застава в касата на вратата, скръстила заканително ръце, отправяйки ми начумерен поглед. За миг решавам, че съм се нещо погрешил и че съм нахлул в покоите на госпожата, което е раздразнило до крайност нейна милост. Поглеждам наляво, поглеждам надясно – заведение не виждам. Табелата „Кафана еди си коя“ е бодната баш пред нейния имот, та няма как да съм се заблудил!
     -Добар дан! – с целият си позитивизъм съм се ухилил като олигофрен. -Добар дан, госпожо!
На което госпожата само седи и ме гледа. Почвам да се чувствам като натрапник. Нещо съмнително има у тая кръчма, дявол го взел! Дали пък мамашата не ме обърка с някой шиптър евентуално?!
     -Добар дан! Я съм из Бугарска!-натъртвам на последното, за да разсея всякакви прокраднали се съмнения, че съм враг на народа! Мамашата не трепва!
     - Гладен съм! Може ли плескавица или нещо друго? Роштил някакъв?
Госпожата ме уверява, че хич никакъв роштил няма. Викам, ами дай да хапна нещо, все ми тая какво точно! На което госпожата отвръща, че и това го няма у менюто. Въобще нямало нищо готвено! Свалил съм гарда и вече с жални вопли си правя устата за нещо като вафли, чипс или какъвто и да е друг там някакъв боклук. Не! Нямало! Мъжът и готвел по принцип и днес го нямало! Днес отишъл за риба! Това пък какво общо имаше с вафлите и чипсовете и ща радеше тогава госпожа мамашата у тая кафана нещо ум не ми побираше!

      Благодарих за „гостоприемството“, теглих една чисто българска на госпожата  и с яд яхнах мотора, когато мадам благоволява да ме информира, че на близката бензиностанция продавали разни работи и евентуално може би можелo и да има някакъв си сандвич останал. Въпреки всичката условност на казаното от нея и въпреки, че и бях набрал яко, все пак подкарах с една идея по-ниско темпо, озъртайки се за въпросната бензинджийница.

     Странно! Аз тук бензиностанция не помнех да съм виждал! – говорех си сам на себе си, когато на следващия завой виждам въпросното съоръжение в последния момент. Съоръжението е толкова невзрачно, мърляво и минималистично, че ако не го търсех специално както в момента, никога нямаше и да заподозра, че го има на лицето на земята. Намалих с идеята да се върна обратно, когато на 500 метра напред мернах граничния пункт. Не! Нямаше да се връщам! Времето летеше, бензинджийницата беше яко мизерна, а на пункта опашката от коли доволно впечатляваща! Откъде ли се бяха взели тея всичките? – разсъждавах озадачено на глас. Откъде ли?

     Краят на пътеписа   Т У К

Няма коментари: