събота, 26 май 2018 г.

Имало едно време - пътепис /Част поредна.../

     Предишната част  Т У К 
 
     Не бих казал, че нещо не ми допадаше пътуването през Черна гора, просто някак ми беше...безлично и/или безразлично. Или бях твърде уморен вече, или отегчен, или просто стар, или знам ли и аз какво се случваше. Карах  мотор по мой вкус, което беше само по себе си прекрасно, бях жив, здрав и пътуващ , бях обграден от разкошни планински красоти, бях на Балканите, т.е. у дома, но...все трябваше да има едно но,  маама му стара! Спомнях си като дете каква тръпка ми беше всяко едно пътуване с вехтия москвич с нашите, как стоях над оскъдните хартиени карти /то други и нямаше де/, как умувах, чертаех и планирах маршрути, как после Шефа караше по някакви си негови маршрути нямащи нищо общо с моите така старателно подготвени, как отброявах оставащите месеци, седмици, дни, до началото на поредното миниевропейско пътешествие  с допотопната соц машина, натоварена с буркани със зимнина, щайгите с домати и краставици, бутилките с домашна ракия, палатката и подрънкващата от дупките в асфалта посуда...  И досега си спомням онея соц пътувания с хипарски привкус от ерата на недотам късния социализъм...

     От тогава насам бях изминал безброй километри с всякакви превозни средства – и с кола и с мотор, и с колело, и на стоп, и със самолет. А Боже, колко ли пък бях пребродил с влак! Все се сещам за варненската ми епопея, когато всеки петък вечерта се товарех на влака от Варна за Бяла Слатина, оттам на другия ден за Пловдив и оттам обратно у дома – във Варна и така всяка седмица!  А тридневното пътуване с влак до Полша  през 89-та, а зимното подрънкване с допотопния МАН до Орел в Русия?... А сега? Карах си мотора и се прозявах, стараейки се да си държа поне едното око отворено докато с досада гледам едвам едвам превъртащият се механичен брояч на километража. Не знам какво точно се случваше с мене! Уви, или се бях наситил на пътуванията, или ми беше станало досадно, или беше безкрайно крайно време да сменя формата! Ето хората го правеха! Кой товареше колелото на колата и въртеше планински велосипедни километри, кой си купи лодка, кой кемпер, само аз си стоях все така и единствено моторист. Та и моторите ми си бяха все същите като преди 15 години!



      Преминавайки през Рожайе се насилвам да отворя и другото око понеже трафикът традиционно като за Санджак става силно непредсказуем!  Така и никога не съм спирал в това градче да поразгледам – сещам се слаломирайки между бошняците джигити. Имам си някакъв мислен рейтинг на най-кофти движението от местата, които съм посещавал и все се чудя на кой да дам почетното място – на дрогираните и неадекватни албанци в Косово, на реднекс бошняците в Санджак, или на пияните грузински джигити? Вдигам рамене, защото и сега не мога да дам еднозначен отговор на питанката и продължавам напред стараейки се да се измъкна жив и оцелял. Не за друго ами ще вземе някой да ме катурне, та мани, че ще ме потроши, ама ще вземе нещо мотора да ожули...

     Предполагам, че ми остават още двайсетина километра до границата със Сърбия. Насилвам се да не заспа на мотора, както и да не спирам преди да вляза в Сърбия, не за друго, а защото темпото ми нещо хептен отиде по дяволите! Както се бях разкиснал ми беше пределно ясно, че спрях ли, нямаше поне половин час да мога да се самонавия да отлепя. Така ми идеше да си избера една полянка и да му полегна загледан в червения допотопен Джуниър, контрастиращ на свежата зеленина околовръст. Да, ама не! – както казваше Петко Бочаров, лека му пръст...

     Republic of Serbia – I‘m back again...

     Ако изходим от отдавна доказаният факт, че земята е кръгла, предполагам  нямаше нищо чудно в това, че днес отново влизах в Сърбия! Какво толкова ми се пулеше сръбския митничар така и не разбирах! Ама вика, вие господине, вчера сте влезли на Добраково, после сте излезли на Увац, сега откъде ради Бога идете? Е па викам от Църна гора бре! Возам се! Нещо търсеше под вола теле нашичкия и ме гледаше под сурдинка силно съмнително! Ама, вика, вие и вчера сте били в Църна гора! Оттам сте влезли в Сърбия! Е да де...и днес оттам влизам в Сърбия! Нали ти казах, че земята е кръгла! Возам се бре! У круг се вратим! Разумеш... Човекът съвсем се обърка от моите обяснения. Сам? Е как ще съм сам друже? Со Джуниър съм бре...Последва дълго и тегаво мълчание. Човекът понечи да каже още нещо, но явно реши, че не му се занимава повече с мен, попита служебно дали имам нещо за приявлене, направи се че не е чул питането ми дали е нужно да си приявля мръсните чорапи, салама и хляба, които носех, халоса един размазан от яд печат в паспорта ми и на изпроводяк полюбопитства накъде сега. Е накъде, накъде...ми към Митровица, на кафу...  Граничният махна с отривист жест да се разкарам я на Митровицу, я на майната си и да освобождавам терена, а аз втора подкана не чаках...

     За любознателните - следващата част  Т У К

Няма коментари: