Един североизточен пътепис (Румъния-Украйна-Молдова) - част последна

    Предишната част беше  Т У К


      Д Е Н   С Е Д М И

     Прогнозен маршрут: Бърлад – Галац – Браила – Слобозия – Кълъраш – Силистра - Пробуда

     Прогнозни километри: 525

     Акценти: Да стигнем безаварийно, колкото се може по-близо до голямата течаща вода

     Ставаме рано, но се мотаме. Нещо ми е мързеливо. Нещо ми е неприятно дори да се сетя за скапаната африка. Нещо сме и твърде близо до нашенско, та да се трогна от техническото и състояние... Давай, викам на Поли, да пием кафе и да хапнем нещо, пък после лека полека ще се запримъкваме на юг. Поли не се противи...

     След цяла вечност накачулваме багажа по мотора, разкачам му релето, щото снощи последно на закачено реле карахме и се впускаме в трафика. Хотелът е на върло удобно място и за нула време и без никакви чуденки се заизмъкваме от Яш. На кaртата гледах, че има два-три алтернативни маршрута, но така и не схванах ние кой хванахме! Видях някаква табела за нанякъде, свих без грам колебание и отпрашихме през някакви хълмове и равнини

Един североизточен пътепис (Румъния-Украйна-Молдова) - част 5

     Предходната част   Т У К


     Не обичам и не ми е в стила да генерализирам, но...за мен Молдова е хубава страна, с хубави хора и недотам лоши пътища! В Молдова влизаме като на майтап, бързо и безпроблемно! Имаше преди нас някакъв немец с лъскав мотор (марка няма да казвам, че не са ми платили за продуктово позициониране), който го направиха див и щастлив! Там го заварихме, там го и оставихме... Ние платихме някаква пренебрежимо малка екотакса, казахме си пет приказки, биха ни по един печат у паспортите и поехме навътре в малката, но китна Молдова. Казах, че не ми е в стила да генерализирам, но...отново ще си позволя малко сурови мисли на прима виста. Някъде бях споменавал, че в Молдова няма нищо интересно и че градчетата са сиви и незебележителни. Да, така е! И сега продължавам да го твърдя! Това не противоречи ли с другото, което казах за хубавата страна? Не, не противоречи! Молдова за мен си е чисто и просто една китна и много симпатична аграрна страна! Естествено е в едно поле от цветя, птички, тревички и аромати да няма нищо лъскаво и туристическо! Естествено... Но това си е естествената хубост на истинските неща и на истинския живот – този близо до земята и на полето! За този, който го вижда, търси и може да го оцени. За другите...в Молдова наистина няма нищо...
 

Един североизточен пътепис (Румъния-Украйна-Молдова) - част 3

     Предходната част е нейде  Т У К 

     Поради ред причини и купища субективни обстоятелства, това е поредният ми пътепис, който съм оставил недовършен... Поради някакви мои приумици към днешна дата съм решил да се напъна геройски да го довърша... И поради факта, че е смешно дори да си помисля, че помня всичко с подробности след толкова години, оттук насетне пътеписът ще е просто низ от по-фрапантни случки останали в съзнанието ми, но в никой случай няма да е пътепис в оня „истинския“ му вид!

     Ивано-Франковск го минахме транзит естествено, както и половин западна Украйна, поради тъпотията, която бях спретнал! Сега се чудя с какъв акъл тогава съм решил да бием 3-400 км в западна посока само, за да преспим в Мукачево и на следващия ден да бъхтим 480 умопомрачителни украински километра обратно на изток! Пределно ясно е, че с уникалното качество на украинските пътища по тези части на страната, това си е чисто и просто садо-мазохистично начинание, обречено да бъде просто два дена тегав транзит без всякакъв смисъл! Един вид да можем да кажем, че сме били в Мукачево! Е, голям праз като сме били! Същите тези два дни можехме да ги наместим в Камянец-Подолски примерно (разкошно и относително туристическо място, както се оказа в последствие), ама нейсе....минало бешело. Та Ивано-Франковск го минаваме транзит. Със сигурност нямам настроение за отбивки. Със сигурност и Украйна на този етап нещо не ми ляга на сърцето! Сякаш ми е чужда. Сякаш има някакво напрежение във въздуха. Сякаш съм не на място! Подобно ми е усещането в Гърция примерно, но в Гърция поне пътищата са пътища, докато тук смело мога да кажа, че трасето е уникален изпитателен полигон за дух, тяло и машина! Просто лунен пейзаж!

     Лека полека километрите намаляват. Макар бавно и мъчително крайната ни цел за деня е все по-близо и по-близо. Достигаме Коломия. Доколкото имам спомени от нета, градът е доста симпатичен среден по размери за нашите мащаби град, който си струва единия тегел, но....но се чувстваме прекалено изтерзани от украинската пътна реалност, за да сме на кеф за подобна „забежка“! Дори не го подлагаме на обсъждане! Продължаваме ли? Продължаваме – чувам отговорът, който съм и очаквал в разговорното. Следваща цел, която гоним по табелите и следим намаляващите километри с особено внимание, подобно бюлетинът за нивото на река Дунав, е Черновци. Голям и главен украински град, който не съм и имал идея да посетим. Просто точка в картата, която трябва да преминем! Така де! Няма какво да се лъжем – двата гвоздея в програмата, които бях предвидил бяха Мукачево и Камянец-Подолски. С Мукачево изтеглихме късата клечка – заради отвратителните пътища и в Северна Румъния и в Украйна, както и заради главоблъсканицата с „тречере фронтиера“, пристигнахме твърде късно и бяхме твърде изтерзани, за да можем да се впуснем в среднощни градски обиколки. „Разкошния“ хотел допълнително сговняса ситуацията, а късното отваряне на въпросния мукачевски замък, както и предстоящото целодневно лумбуркане по местните пътища, наложиха и замъкът да прибутаме безцеремонно в графата „някой друг път“. Някой друг път? Може би, ама надали... Искрено се надявах поне с Камянец-Подолски нещата да придобият положителен аспект и да замажат неприятният привкус на цялото украинско приключение до момента...

Един североизточен пътепис (Румъния-Украйна-Молдова) - част 4

     Предишната част   Т У К


     Д Е Н    Ш Е С Т И

     Прогнозен маршрут: Камянец-Подолски – Мамалига – Окница – Сорокa – Каменка – Рибница – Тираспол

     Прогнозни километри: 465

     Акценти: Реално нямахме предвидени такива, освен само по себе си явяващо се интересно влизане в Приднестровската република

     Сутринта се събуждаме в чудесно настроение. Времето навън е разкошно. Ние сме на изключително „добро“ място. Тепърва има още какво да му разглеждаме, а и денят сякаш не ми се виждаше да се очертава натоварен. Имахме да минем 4-500 км и две граници, но мисля, че щяхме да се справим. Все пак отивахме в Молдова и Приднестровието, където бях чувал, че пътищата са къде къде по-пътища от украинските, та би трябвало и темпото да вдигнем... Сметките, Фори, сметкитееее.... Безкръчмарните ми сметки! Всеки път се заричам да не правя сметки (както и резервации), щото съдбата винаги ми се надсмива, ноооо.....Както и да е! Всичко по реда си! 

Имало едно време (пътепис) - This is the end...

      Предишната част беше Т У К

      ГКПП Ярине. Пак там нейде на Балканите.

      На границата опашката е колосална! Не знам защо, но е егати бутаницата. От наша страна са се наредили плътно две колони и се вият по протежението на няколко завоя. От отсрещната не мога да видя добре, а и честно казано много много не ме касае. Касае ме някак да пресека тая со никаква граница, че да мога да си се прибирам към дома по възможност по-експедитивно.  На фона на рехавия трафик, тая работа с опашката от коли и камиони нещо не ми се вижда нормална! Направо не ми се мисли кога ли точно ще мога да премина в сръбско. Спирам, като естествено съм се прибутал маааалко по-напред, да кажем към средата на опашката. Най-отпред не смея да се навра, или поне не на тоя етап, че да не си изям боя от някого. Хората са видимо изнервени и видимо чакат от доста време.  Гася мотора и се поразхвърлям. Ще се чака. Мноооого ще се чака! Присламчвам се лека полека към групичка мъже над средната възраст, поздравявам и питам какво става. Границата била затворена! По дяволите... Веднага ми минава през ум, че на тая размирна плюнка земя пак някой нещо е полудял и я е застрелял някого, я е барикадирл пътя, я някой юнпрофорец са го отнесли  като куцо пиле домат. По дяволите още веднъж! Просто се виждах как си отвисявам тук цяла вечност. Не знаех как мога да разбера дали в цялата държава са затворени граничните пунктове, или само този, или пък само тези няколко, на които се случваха ексцесии отвреме навреме. Не знаех и как да питам и без това изнервените хорица, защото темата с тая пуста граница си беше доста деликатна. За едни имаше граница, за други не, за едни такава държава като Косово изобщо нямаше, за трети.... За момент се замислям дали да не се прежаля да си пусна телефона и да чета в нета, но бързо бързо здравият разум надделява! Не бях толкова богат! Още вчера мимоходом мярнах при влизането в Косово, че смс-ът, който получих от мобилния оператор, освен, че ми пожелаваше „Уелкъм ту Монако!“ (имаше някаква врътка с кодовете на мобилните оператори и част или пък един от косовските ползват международния код на Монако,  друг на Словения, въобще голяма каша с тея мобилки, но пък някак си ми беше гот  като получех смс с уелкъм ту Монако! Някак гъзарско ми се чинеше! Щото аз и Монако...), ами и ми пожелаваше по никакъв начин да не ползвам интеренет, защото тарифата беше повече от убийствена – нещо към 25 лв за мегабайт! А немаше нужда...

Имало едно време (пътепис) - Северно Косово

       Предишната част   Т У К


     Ден след Джурджевдан.

     Северен автономен район. Косово.

     Имам не повече от 60-тина километра до „границата“. Бях почти убеден, че няма да правя повторни опити да влизам в Северна Митровица и да се мотам, защото и без това темпото ми беше никакво, за сметка на многото километри, които ме чакаха. Айде, ще карам напред, а в Лепосавич ще отбия да търся нещо за хапване...

     Подкарах по (почти) перфектното трасе и лека полека Митровица остана зад гърба ми. Не ми се връщаше! Знам, че плановете ми бяха основно свързани с едно бързо размотаване из северната му част, придружено от плескавицоядене, но...нещата не винаги вървяха по план. Да не кажа, че при мен обичайно вървяха не по план! Викам, мани го сега Митровица, дай да поотхвърля малко километри и да се отдам на насладата от почти пустият,  широк и доволно завойчест път в посока Сърбия. Определено чувствах умора! Умора, която притъпяваше дори и глада, който ме мореше от няколко часа насам.

     В Лепосавич влязох почти по инерция. Градчето с нищо не блестеше, освен може би с новата си (или добре реставрирана) църква. Нищо и никакво малко схлупено градче, с типичният запуснат вид на малките провинциални сръбски градчета. Нямам идея защо (всъщност имам, ама не му е тук мястото да разчоплям темата) малките градчета по земите населявани от сърби изглеждаха потискащо сиви и запуснати, за сметка на разкошните китни и много цветни села! Особено в централна Сърбия какви села имаше... И не е да кажеш, че нямат църни ромляни! Имат си хората! Но имат и живот в селата! Чисто, спретнато и подредено. И мноооого цветно... За сметка на това Лепосавич с нищо не блестеше. Обичайно го ползвах като транзитна спирка за почивка и кафе. Имаше една типична соц кръчма на пазара, в която колчем минавах по тези места, не пропусках да седна на теферич да изпия едно поднесено с пиниз босанско кафе! Та и тоя път така! Викам си дай да ударя дежурното кафе, хем малко да поотморя от митровишката лудница и напрежение, хем си и имах нужда от кафе, хем пък можеше да мерна някъде нещо за хапване.

Имало едно време (пътепис) - Косовска Митровица

      Предходната част   Т У К

    

      Движението си стана типичното албанско хаотично движение. Разочарован или не, трябваше да пресека въпросните села, после да се гмурна в олелията на южна Митровица и да видя като как и къде трябваше да премина през Ибър, за да стигна по-спокойната и по-нашенска Митровица, демек отново тънките сметки бяха свързани със заветните плескавици. В Митровица занавлизах от югозапад. Излишно е да казвам, че оттук никога не бях минавал. Това и бе една от причините да избера това ГКПП! Хем да разнообразя маршрута, хем да покарам покрай въпросното езеро, хем да избегна хаоса на Санджак, хем да си обогатя представите за живота в днешно Косово, хем някак ми се виждаше по-напряко. Напряко напряко ама...то като сложиш и двете граници бонус и напрякото отиваше на кино, но...както вече споменах – въпросът беше да разнообразя тривиалният и до болка познат маршрут през Нови пазар – административният център на сръбски Санджак.

Имало едно време (пътепис) - Косово-ябълката на раздора

      Предходната част е  Т У К

     Ден след Джурджевдан 2016-та.
     Отново в Косово – ябълката на раздора.

     Наближавам границата с Косово. Оная граница – дето полу я има, полу я няма. Полу, полу, ама баш си я има! Граничен прелаз от типа интегрисани (станали модерни напоследък по тези ширини). Пункт като пункт...като изключим вишките, бодливата тел отстрани, захвърлените (или по-скоро оставените за бъдеща употреба) преградни пирамиди и останките от някакви изгорели камиони оттатък пункта. Тук просто си мирише на напрежение. 

     Напрежението е навсякъде. Напрежение виждам и в очите на служителите, пред които съм се изтипосал ухилен като брюкселска зелка! Викам я счупете гипса бре! Мен само пасоша ми европейски, я съм си жив нашенец! Балканец! Каката, на която подавам червеното тескере определено е оперирана от чувство за хумор. Или мрази мъжете... Или е стара мома и всичко и е криво. Виждам зле прикрита неприязън към моя милост. Ма какъв съм, ма що съм, ма еди си кво си, ма еди си що си... Пфуууу.... Не думай! Все едно исках да ме допуснат до Алкатраз с атомна бомба на борда! Ма чий ще го диря у Митровица, роднини ли имам, приятели ли? Тегава работа. Вече почти бях начертал алтернативния маршрут заобикалящ тая спорна и размирна територия, когато каката след дълго сукане и условничене благоволява свише да ме пусне напред...до другото гише. Айде вика да видим онея дали ще те пуснат! Айде...готов съм да се обзаложим...

Имало едно време (пътепис) - Олеле малеле по сръбски - продължението

    Предишната част беше  Т У К

     Пристъпвам несигурно към гаража с авариралото возило, все още чудейки се къде е уловката. Продължавам да редя жални вопли, че нищо не разбирам от коли, но определено няма кой да ме чуе. Междувременно питам какво и е на колата, а човекът, който ни стопира нещо говори за някакъв карбуратор.  Бе какъв карбуратор, бе аланкоолу?- нервя му се аз! Ти хабер имаш ли колите с карбуратор откога са само в музея? Газя в снега докато изгазвам най-накрая до заветния гараж, че те нихната мама не го построили на пътя, а ееей там – хубавичко сврян навътре в поляната! А колко сняг ще има да се рине докато се изкара пущината до пътя, просто не ми се мисли! Добре, че не стана въпрос и снега да им разчистя... Та надниквам аз във въпросния гараж и що да видя – опел! Ами то хубаво опел, ама той от ерата на ранния Хитлер тоя опел. Някакъв незнаен за мен модел, гарантирано ми е поне набор. А в гаража такава смрад на бензин, че само се моля някой да не реши да пали цигара... Надниквам под капака на вехтото возило и я...изненада! Ма той верно с карбуратор! Бракята сърби отново нещо почват да ми се обясняват, аз също влизам в отстъпателно-обяснителен режим, бутвам тук, бутвам там, все едно пък нещо ми е ясно и категорично отсичам, че с нищо не мога да помогна! Не, не-вика човека – влизай ти в колата и се мъчи да я запалиш, че тоя (дядката демек) видиш ли го къв е смотан, нищо не може да нпарави! Е да де, а аз какво да направя в цялата ситуация! Влизам, завъртам ключа, а стартерът само едно такова жалостиво мяу, мяу, мяяяяууу, мя......и умря! Абре, викам, вие ток нямате у акумулаторо! Да де, ама било имало и пак същата. Е, ми заредете го и пробвайте, бия отбой аз преди да са се присетили нещо друго. Не! Да сме вземели да я избутаме до пътя! Бе как у тоя сняг ще бутаме? Вие у ред ли сте? Човекът обаче е съвсем сериозен и мигом хваща  едно гребло, галантно подхвърляйки ми другото налично с недвусмислен жест за какво точно ми го дава... Вярно вече се чувствах като у филм на Кустурица!