Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 4

     За предната част Т У К

     Знам, че от Прищина до Митровица са някакви 40-50 км. Не съм си направил труда да проверя точно колко, но знам, че е близко. То тук всичко е близко! При миниатюрните мащаби на всичките балкански държавички, просто няма как разстоянието да бъде голямо! Сега друг е въпросът за колко време можеш да го изминеш, защото километрите по нашите земи са мноооого относително понятие! Ще припомня малко усмивки от старите ленти, но преди мноооого години, когато с батя ти Гошо Видински тръгвахме да експлоурваме Албания така се бяхме нахендрили на едни албански 88 км, чееее.... Маршрутът между Пешкопия и Кукъс, част от който беше егати бруталния екстремен планински черен път /апропо, от доста време вече асфалтиран/, че дали ни се вярваше или не, но го взехме за уникалните 6 часа! Да, няма грешка – 88 км. За 6 часа! Това комай ми е най-бавното придвижване при пътуване изобщо. Дори и в Кавказ мисля, че средната ми скорост беше поне идея по-висока... Но, не за отминали стари спомени ми беше думата, а за това, че трасето Прищина-Митровица нямаше никакъв шанс да ми поднесе подобна изненада, защото: първо – се намираше в равнинната част на страната, второ – беше един от основните маршрути в Косово, както и част от международния коридор нам си кой си и беше абсурд да не е асфалтирано! Така, че кроях планове бързо бързо да стигна крайната си точка за деня – Косовска Митровица. Всъщност, за сърбите градът продължаваше да си е именно Косовска Митровица, а не просто Митровица, както за албанците, най-малкото, за да дразнят албанезетата, а и в Сърбия имаше още една или две Митровици, та да става ясно за коя точно иде реч.

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 3

      Втората част  Т У К 

      Моторът пали трудно, но все пак пали, което за момента ме устройва прекрасно! Всичко друго са излишни подробности! А и някак по-спокойно се пътува като знам, че имам съпорт с четириколесно на стенд бай, па макар и съпорта ми да е в Румъния, нейде над Букурещ в момента, а аз нямам работещ телефон, ама...и това са подробности... Свирвам, махвам и отлитам от интегрисания пункт. Наистина си е студено, щом моторът е изстинал тотално и сега не ще да откине без смукач, ама ще се стопли, знам си... То и преди две седмици към Одрин като пътувах, сутринта отнесох всичкия студ на света, а после беше временце за чудо и приказ! И днес ще е така – друго нямаше и как да бъде! Правя някаква странна маневра, по нещо като обход след пункта, който заобикаля някакав трап от едната страна и разбира се някакви бараки – сигурен съм собственост на обитателите на трапа отляво – тяхно величество строителните работници, аллах да им дава здраве, дълголетие и топъл асфалт! Въпреки изглеждащото досущ като строителна площадка трасе, аз грам не се съмнявам, че пътят от тук нататък ще е цветя и рози! Защо ли? Хммм...защо? Пак навлизам в дебрите на политиката – нещо, за което в чужбина не се прави, знаете, но! Но...фактите са си факти! В Косово пътищата са в голямата си част много, много на прилично ниво...вече! Бешело каквото бешело! Сега бедно и прогнило Косово се радваше на доста добре и мащабно обновени трасета, докато в съседна Сърбия болшенството пътища особено по пограничните райони не бяха пипани от ранния Тито! Дори нещо повече – на прима виста се сещам за поне два участъка от републиканската им пътна мрежа, дето в сръбската пътна карта са дадени като първокласни и са с червеничко, а като стигнеш „на терен“, се оказва, че теренът си е терен...буквално! Път просто няма! Или поне не в смисъла, който влагаме болшинството асфалтопътуващи! За справка яркочервеният първокласен път между Босилеград и Враня и пътят между Петровац и Бор. Да, Тито е имал нявга добри намерения, а сръбските картографи просто са изпреварили във времето намеренията му... Свивам зад близката баирчинка и да, въобще не съм изненадан – тук е обратното! На картата пътят е даден криволичещ и в бяло четвъртокласен път, а на живо е чисто ново перфектно и криволичещо шосе с все всичките му атрибути – мантинели, знаци, маркировки и прочие убавини. А най-голямата убавиня естествено е пълната липса на трафик! За миг се изкушавам да набримча мотора, нооооо....нали след всеки приятен замисъл трябва да има едно отрезвяващо НО! Но...да не забравяме, че първо пестя бензинец и второ нямам особено желание през ауспусите да вземат да изкачат бутала, сегменти и прочие железария! Така че се задоволявам с едно лежерно и реещо се спускане почти по инерция по оставящият кисел привкус в устата път – така де – протекторат протекторат, ама и ние сме си протекторат като се замислиш, а като затръгвам от Софето за Търговище и се хващам за главата да измисля маршрут, по който да не тропа и лопа като все едно сека директно през царевичака, да не ремонтират за 1768 пореден път някой мост или тунел и някакси да има шанс да няма зверски трафик... А като се сетя колко европейски пари се наляха в пътища и мостове.............

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 2

    Първата част е  Т У К   

      За миг се зачудих дали да не оставя мотора там, където си беше и да ходя да диря някакви хора да ме упътят за посоката или пък да изпрося малко бензин ако не друго, ама пусто къде ти хора околовръст?.... Пак бях постъпил супер безрасъдно и недообмислено. Тук нямало да зареждам, там нямало да зареждам! Те ти сега! Отново вперих поглед в картата, не толкова за ориентир, колкото да се намирам на работа докато мине някой. Бях абсолютно убеден, че ще изскоча на пътя и ще го спра пък каквото ще да става! Да де ама...бях си сам на света! Все едно чумна епидемия беше опустошила всичко около мен. Чувствах се едновременно близо до дома и същевременно безкрайно далече. Реално бях на едни 300 км от вкъщи, но още по-реално бях в някакъв затънтен чукар на някаква полупризната граница в някакво място, където най-общо казано нямаше нищо.

     Повъртях се, почесох се и поради очевидната причина, че оттук скоро надали щеше да мине някой, реших да продължа напред. Някак по-логично ми беше да се целя в пресичането на границата и да търся бензинец оттатък, отколкото да се връщам до Лебане! В случая не неизвестното ме плашеше! А и колкото и да беше абсурдно цивилизацията в района беше именно право напред – в затънтено смотано Косово. Екипирах се бавно и с нежелание. Сега оставаше и мотора да не запали и всичко щеше да се нагласи. Телефон реално нямах, бензин нямах, читав мотор също, наоколо нямаше жива душа, движение нямаше, но странно, въобще не ми беше притеснено – с две думи – прекарвах си страхотно! Йеееебббиииигаааааааааа, животеееееее! – провикнах се с пълно гърло и дори ехото не си направи труда да ми отговори...

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 1

     Суха и топла есен. Да не повярваш... Преди десетина дни бях направил един чуден еднодневен трип до Одрин, от който се върнах буквално разглобен. На следващият ден всяка една фибра в тялото ми крещеше в панически пристъп, нямаше кокалче дето да не усещах по твърде болезнен начин, нямаше мускул, който да не се обаждаше, на всичкото отгоре и очите ми бяха яко подпухнали като на завиден квартален алкохолик. Ама бях щастлив! Наистина щастлив! Някак след като геройски пропуснах сезона, нещо под влияние на топлото и сухо време ли, що ли, но ме беше хванал ищаха да пътувам. Задаваха ми се ден-два почивни дни и пръстите направо ме засърбяха за още едно кръгче преди да закрия сезона! Изкушавах се от мисълта, кроях някакви планове твърде на едро, хвърлях отвреме навреме по някой поглед на картата, колкото да отразя визуално някоя споходила ме идея, после нещо се чумерех и намирах кусури, след което затварях гугъл мапса и точно две минути по-късно отново бях вперил поглед така сякаш никога не бях виждал карта...

     Добре де, Фори, какво точиш лиги като нямаш мотор? Ми нали мотора след одринското пътуване съвсем се разтропа и разлопа, та го остави на сервиз? Ми той сигурно човека вече го е разглобил и захванал да го майстори? Какво кроиш планове не знам?...

     Така де, още след прибирането ми от Одрин закарах мотора при бате Любо да му бае и изучава, че нещо наистина хич не ме кефеше техническото му състояние. Пък и си правех сметки, че съм приключил с карането за сезона и вече е време за по-обстойно техническо обслужване, разбирай тотално разкостване, за да чистим демиджите причинени насилствено на скъпоценната ми моторетка... Не сте забравили за парцалчето затъкнато в масления радиатор, нали? И аз не съм... Та, мотора значи си седеше кротко в сервиза и не знам с чий кроях планове. Тъй де... Плановете са хубаво нещо, но като са без кръчмар са...само планове и мечти.

     Ей тъй на като между другото решавам да мина покрай сервиза на бате Любо. Не, че нещо! Амииии!!! Глупости! Да чукнем лаф, да пийнем по кафе, да се видим...ей таквиз едни работи. Минавам, разбираш ли случайно, говорим си с батя ти Любо за живота, за моторизма, за политиката, всичко както си му е реда, ама пусто мене очите ми все в черната гадина – седи си ей там в дъното свряна и чака ред. Като гледам още не е в насипно състояние, демек не са се захващали с нея на този етап. Ааа, днес, най-късно утре я почваме – видял погледите ми ме осведомява Любо. Мигом сто плана се превъртат в главата ми и изричам ни в клин, ни в ръкав „Ъъъъъ, то малко циганийка, ама дъл пък да не мога да си го взема маторя да покарам събота, неделя, че таквоз...времето арно го дават, пък и аз съм свободен?“ Няма проблеми! – изрича мигом майсторо и се завтичва да ми дава ключа. „Ма то....таквоз – мънкам аз – прекалено ли ще е нахално в събота направо оттук да си го взема, пък дотогава да стои при теб?“. Нахален съм до безобразие, две мнения няма, ама добре, че Любо е душа човек, че ми уйдисва на акъла. Стискаме си ръцете и всеки се захваща с неговите си задачи...

Есенни щрихи /До Одрин на бръснар/

     Странни мисли ми идват понякога... Всъщност, добре е, че въобще регистрирам мисловна дейност като се замислиш...

      Понеже годинките напреднаха и живота все повече и повече ме стиска „със своите лапи челични“ /дееееба и поета съм, деееба/ и слизайки все по-надолу и надолу по финансово-житейската спирала, все по-малко и малко време/пари/сили/желание &others ми остават за мото/авто/влако/стопопътешестване, някак странно и за самият мен ми прозвуча идеята, която ми се породи спонтанно за едно мръдване до Одрин. Със старческия си акъл сам няколко пъти си натъртвам, че говоря/размишлявам за Одрин, а не за Охрид – оня Охрид – Северномакедонският, БившоЮгославскоРепубликанскоМакедонския...

      So…Имах скромното намерение да помръдна до турско – къде примамен от срива на турската лира, къде от някаква носталгия, къде от това, че ми се намираше валиден пашапорт, къде от идеалната възможност да разнообразя маршрута с каране по магистрала, както и с такова извънмагистрално, защото ми беше напълно ясно, че 700 км усукани, балкански пътища щяха да са ми драма на този етап! Предпочитах /голяма/ част от пътуването да го направя мързелешката – 5-та, газ напред, без насрещно движение и полузадрямал и прозяващ се носейки се монотонно в югоизточна посока. Бях отвикнал да карам мотор надалеч. Бях отвикнал да карам мотор въобще, ако трябваше да бъдем честни... Ако си ги говорехме „право куме и т.н.“ аз дори не бях моторист! От доста време не бях моторист. Карах някакъв миризлив двутактов скутер в града и на месеца веднъж/дваж/ почти насила навивах едни бързи стотина километра, колкото да пораздвижа мотора и да ме повее вятъра.Щото диър ми лейдис ънд джентлимън те таково жувотно като „моторист по душа“.... Пффф....ще ме прощавате! То е все едно да си алкохолик по душа! Ми или си алкохолик, или си Лимонадения Джо! Средно положение няма! Та и аз така – с тея измъчени 1000 км за този сезон, дето иначе ги навивам с колата за един уикенд, дори и себе си не залъгвах, че съм още някакъв вид моторист. Да, имам сто хиляди мотора – повечето от тях със завидния статут на археологически паметници, но километри нямам... А километрите правят моториста моторист, а не подпирането на някакъв /лъскав по възможност/ мотор пред кварталната кръчма и чесането на езика с някакви фантасмагорични моторджийски истории дето никога не са ти се случвали...

     Но...както и да е! Думата ми беше за Одрин. Заплюх си го като дестинация, смених малко пари, напомпих гумите на черното добиче и с някакви наченки на вълнение се приготвих за път, насилвайки се да повярвам, че ще стана в ранна доба, за да тръгна още по тъмно. За миг се зачудих дали да не драсна ей така да дразня положението една тема подкана във форума, но... Абе, то някой изобщо влизаше ли в този /и всеки останал/ форум!? Водейки се от максимата, че на мъртъвците не е гот да разбутваш кокалите, бързо бързо се отказвам от идеята! Щото то вече и форумът е форум, точно толкова колкото и аз съм моторист... От трета страна понеже съм идеалист до дъното на душата си, все пак наивно вярвам, че някой ще влезе във форума, та ще се трогне от темата ми, та ще каже, бе гледай го тоа кво се прави на интересен и пуска теми за каране от днес за след малко... Махвам с ръка и изоставям идеята. А и това напълно кореспондира с обзелите ме мързел и съботна апатия.

     А ще кажете какъв е тоя бръснар у заглавието ли? Нали истинските мотористи /та дори и тези дето са само по душа такива/ ходят някъде да заседнат на тежка софра, а не на някакъв си там бръснар? Ми така и така се уточнихме, че аз моторист не съм, моторист по душа па хептен, та някак не се вмествах в стереотипите за лошите космати рокйере! Та какво за бръснаря ли? Ами чисто и просто с годинките дребните удоволствия в живота взеха някак да намаляват драстично като нивото на Дунав в лятна суша. Алкохол не пиех, цигарите отказах /пафках отвреме навреме по някоя тежка пура, ама това по-скоро за авторитет ей така/, по жени не ходех, кафето, сладкото и газираното чичо доктор ми ги забрани, бях вечно на диета, навсякъде из колата се въргаляха рецепти и хапчета най-разнообразни, та един от малкото кефове, които си позволявах беше ходенето на бръснар! Не на фризьор държа да подчертая! На бръснар! А какво по-логично място за ходене на бръснар от Турция? За момента ми се виждаше адски логично. Писах на щерка ми лаконичното, че утре отивам на бръснар и чай у Едирне и да не ме търси, оти роумингът ми чини бая парета, споделих и с Поли гениалните си планове за неделния ден и потънах в размисли и страсти по отношение на маршрута с всичките му алтернативи, на прогнозата за времето, техническото състояние на мотора, както и собственото ми такова, навих часовникът за 4.30 като в доброто старо време и се пльоснах в изтърбушения фотьойл да кроя планове за чай и бръснар в съседна Турция...

 

Имало едно време - пътепис /Олеле малеле по сръбски/

     Към предходната част  Т У К

 

     Ден след Гергьовден 2016-та. Отново в Сърбия. Отново във филма...

     Бях отново в Сърбия. Спрях на първата възможна отбивка след границата.

     От едната страна на пътя имаше някакъв типично по балкански запуснат и затворен за по-добри времена мотел, а от другата цял автобус с баби, които вдигаха врява пред другото западнало кръчме – отсреща. Естествено шоферът ги беше спрял пред работещото кръчме, а аз тъй като не исках да се бутам при бабите, се задоволих със затвореното.  Нещо ми дойдоха в повече границите тези дни и стана каша – откъде, закъде, накъде... Принудих се да отворя картата, за да видя в крайна сметка накъде трябваше да карам, за да вляза в Косово и дали в крайна сметка бях уцелил граничният пункт за към Митровица или се бях тотално объркал и кой знае къде щях да попадна карайки по читавия иначе път, който следвах.

    Мдааа...имах някакви си 25 километра до следващия граничен пункт. Ма на много нагъсто ги бяха нацвъкали тея пунктове, бре!

Имало едно време - пътепис /Част поредна.../

     Предишната част  Т У К 
 
     Не бих казал, че нещо не ми допадаше пътуването през Черна гора, просто някак ми беше...безлично и/или безразлично. Или бях твърде уморен вече, или отегчен, или просто стар, или знам ли и аз какво се случваше. Карах  мотор по мой вкус, което беше само по себе си прекрасно, бях жив, здрав и пътуващ , бях обграден от разкошни планински красоти, бях на Балканите, т.е. у дома, но...все трябваше да има едно но,  маама му стара! Спомнях си като дете каква тръпка ми беше всяко едно пътуване с вехтия москвич с нашите, как стоях над оскъдните хартиени карти /то други и нямаше де/, как умувах, чертаех и планирах маршрути, как после Шефа караше по някакви си негови маршрути нямащи нищо общо с моите така старателно подготвени, как отброявах оставащите месеци, седмици, дни, до началото на поредното миниевропейско пътешествие  с допотопната соц машина, натоварена с буркани със зимнина, щайгите с домати и краставици, бутилките с домашна ракия, палатката и подрънкващата от дупките в асфалта посуда...  И досега си спомням онея соц пътувания с хипарски привкус от ерата на недотам късния социализъм...

     От тогава насам бях изминал безброй километри с всякакви превозни средства – и с кола и с мотор, и с колело, и на стоп, и със самолет. А Боже, колко ли пък бях пребродил с влак! Все се сещам за варненската ми епопея, когато всеки петък вечерта се товарех на влака от Варна за Бяла Слатина, оттам на другия ден за Пловдив и оттам обратно у дома – във Варна и така всяка седмица!  А тридневното пътуване с влак до Полша  през 89-та, а зимното подрънкване с допотопния МАН до Орел в Русия?... А сега? Карах си мотора и се прозявах, стараейки се да си държа поне едното око отворено докато с досада гледам едвам едвам превъртащият се механичен брояч на километража. Не знам какво точно се случваше с мене! Уви, или се бях наситил на пътуванията, или ми беше станало досадно, или беше безкрайно крайно време да сменя формата! Ето хората го правеха! Кой товареше колелото на колата и въртеше планински велосипедни километри, кой си купи лодка, кой кемпер, само аз си стоях все така и единствено моторист. Та и моторите ми си бяха все същите като преди 15 години!

Имало едно време - пътепис (част поредна църногорска)

     Предната част беше  Т У К     

     Ден след Гергьовден. Международен път Будва-Београд.

     След цяла вечност стигам до прословутия главен международен път от на майната си за на майната си. По грубите ми бакалски сметки тук трябваше да съм нейде по обед, след като доволно съм попиел кафа, ял съм плескавици на корем и прочие убавини... Излишно е мисля да споменавам, че ни кафа, ни плескавици, ни да е обедно време! Пладне отдавна е превалило и аз изоставам плачевно от смело нахвърляния си график, че ей го на и тъй нататък! Отдавна съм загърбил идеята, че ще се прибера у дома за „Лека нощ, деца“, ама ако може поне да е преди да пеят химна за прекаламбучкването на календара с една дата напред, би било добре...

     Спирам за малко на горския разклон, от който съм изкочил изневиделица, зяпам безучастно някаквите хорица, които седят на някаквато спирка досами разклона и понеже табели няма, по безпогрешният ми усет за посоки, време и пространство, смело свивам вдясно по посока на Беране, Рожайе, сръбската граница и прочие все неща в моята си посока! Наобратно работа нямам! Натам е адриатическата черногорска ривиера, която нито ми е цел, нито ми е на път, нито нищо. Та свивам аз вдясно, но карам бавно и внимателно, защото нещо ме гложди червейчето на съмнението! Дали пък да не обърках посоката? А? Глупости! Няма такъв филм... Карам на втора с трийсе и се самонавивам, че е абсурд, видиш ли да съм се погрешил!

     „Еееей, момци!-подвиквам на момците на спирката-нали Београд е насам?” – соча отривисто пред себе си. „Натам, натам!“-махат също толкова отривисто момците зад гърба ми! Ти, викат, къде искаш да ходиш? Към Подгорица ли? Бе каква Подгорица! За Београд пътувам! Погрешил си се бре! – отново ръкомахайки в обратна посока ме упътват момците... Абе яяяя....вие па ще ми кажете на мене къде е Београд! Пфууууу....., явно съм го изрекал на глас, защото момците възмутено започват да кимат неодобрително и ми теглят една неособено любезна. Подкарвам отново накъдето си бях наумил, само че карам бавничко и умувам – е ли това вярната посока? То вярно, че мотото на завеяния моторист е „де що е път, стига да е хубав, е нашия път“, ама нещо не ми се щеше след няколкочасово каране да изскоча в предградията на Подгорица, па да се вратим и после цяла нощ да бухам бавни балкански километри по кривите нашенски пътища...

Имало едно време - пътепис /По пътищата черногорски/

    Предходната част  Т У К



 Ден след Гергьовден 2016-та. По пътищата черногорски.


     Пътя ставаше все по-преобладаващ и смотан и вече започвах да се чудя е ли възможно аз нещо да не съм догледал у интернето, а вехтата ми достопочтена карта да се окаже права, че пътя тука е леле майко, ако въобще го има! Темпото постепенно падаше, разнообразните препятствия ставаха все по-чести и по-разнообразни и лека полека виждах как и плескавицата и кафето се отдалечаваха нейде в небитието! Хем ми беше леко претеснено да не се завра у горите тилилейски както навремето го бях направил в някакви погранични сръбско-косовски планини (карах, карах, постепенно пътя стана тесен и никакъв, после макадам, после и макадама изчезна и накрая се оказах насред гората на някаква кална поляна, на която едвам обърнах), хем ми ставаше смешно. Както Поли обичаше да казва „само не ми е ясно ти ли избираш пътищата или те теб избират?” Пътешестването по този междуселски черногорски път натрапчиво ми напомняше на последното ни минаване по трасето Бабушница-Звонце-Поганово по западните покрайнини. Запознатите знаят за какво иде реч, за незапознатите да поясня. Когато седейки тарикатски у кафаната у Бабушница и ползвайки от безплатния и бърз интернет се пробвам да изчертая у рутъра маршрута Бабушница-Погановски манастир, започвам да се смея на глас на видяното. 38 километра, час и осем минути! Пфуууу…тея па! Хехехе. Половин час по-късно съм опулил зъркелите и съм залепнал на предното стъкло на колата, докато плахо превключвам от първа на втора и обратно! Ебаси ебасито! Пътят е в цялата палитра на възможните балкански пътища! От идеален и относително широк с добра маркировка и мантинели, през офроуд трасе с два пръста лед по цялата ширина, огромно разнообразие от паднали и падащи камъни, кал и течащи реки през шосето, до участъци, където само маркировката загатваше, че караш по път, а не по поляна…

Имало едно време - пътепис /Из Църна гора/

    Предишната част Т У К

    След цяла вечност достигнах покрайнините на Плевля. Едва ли ще учудя някого като отбележа, че Плевля го минах транзит. Това добрите ми намерения да отделя половин един час на въпросното населено място просто отлетяха нейде в небитието. За втори път впрочем. Предният път пак си останах с добрите намерения, тогава с оправданието „ма то ще вали, дай да бързам да стигна в Жабляк“... Тук вече захванах някакъв път, който на моята карта беше очертан с почти невидима бяла линия, но аз бях се добре подплатил и след доста ровене из интернето бях установил, че път има и то доста приличен, просто картата ми не е ъпдейтвана последните трийсет години.

Имало едно време - пътепис /По екологичното нанадолнище на Черна гора/

      Предишната част може да намерите  Т У К

     По екологичното нанадолнище на Монтенегро.

     Заспускам се вяло по баира. Пътят е силно третостепенен и силно екологичен – разбирай асфалт почти няма... Честно, почнах да се изнервям! Не съм фен на офроуда, още повече с неподходящия мотор и при оскъдното налично време, с което разполагах! Покарах, каквото покарах и спрях на една относително дълга права с многоцелево задание. Щеше ми се да се позверя в картата на Църна гора, та да видя пустият му и път докъде ли ще е такъв смотан, после да взема малко да поотморя, да пийна вода, да пусна една такава, па да се полюбувам на красивите иначе черногорски планини, както и да пусна някой друг смс – един вид да се тагна, че съм жив и здрав и че съм доприпкал до това ми ти странно място.

     Попочесвам се там дето хич не ме сърби, поразтъпквам се и решавам, че ще отложа главоболията с картата за непосредствено преди тръгване! Няма да си развалям мързелешкото зяпане по околните планини в разкошното пролетно време. А планините са впечатляващи

         Не бях задълбавал чак толкова в разните му там философски интерпретации, но реалността си беше такава – обожавах планините, за сметка на морето. Комай на море за последно бях ходил нейде на някакъв къмпинг с някакви хора преди мноооого години и единственият ми спомен от това мореходене беше, че не излязох от кръчмите край плажа! Дори и краката не си потопих у водата! 

Имало едно време - пътепис /Босненско енд Херцеговинско-Републико Српско-Църногорската граница/

     Предходната част  Т У К

     Ден след Гергьовден 2016-та. Нейде по пограничните баири.

     Не съм уверен колко ми остава до границата с Църна гора, но мисля, че не е много. Пътят продължава да се изкачва. Става все по-студено и усойно. Дано не повторя вчерашният експириънс по косовски с дъжд, студ, мъгла и сняг покрай пътя. Ще ми дойде в повече. Някакъв се влачи пред мен с умопомрачителната скорост на куц охлюв и упорито не ми позволява да го изпреваря. Не знам какъв му е проблема, но както се доближа до него и пусна мигач, той мигом се намества в средата на платното и почва да криволичи. Не, че нямам място да мина, но някак му нямам вяра. Нещо нямам желание да ме прати в дерето да бера гъби или недай Боже да потроша Джуниър заради някакво си комплексарско пишкомерене. На няколко пъти съм имал подобен случай. Не знам какво им става на тея хора? Хващам нашичкия  на къс пас и на поредната къса права, когато той си рови нещо в носа, аз мигом се изстрелвам максимално далеч от тенекиената кутия с дребнавото човече в нея. Виждам го в огледалото как започва да се изнася към средата на пътя, но аз вече съм далеч пред предната му броня. Тегля му една сочна и за да няма място за съмнение какво мисля за цялата му рода му показвам с отривист жест среден пръст! Йебем ти и.... Нямам време да довърша тирадата, защото след поредния завой най-неочаквано за мен се оказвам на босненския граничен пункт, в който влитам с бясна скорост и единствената причина да не отнеса вехтата дървена бариера /апропо, дървена бариера на вехто ГКПП отдавна не бях виждал/ е, че въпросното ретро съоръжение е вдигнато. Спирам с триста зора на поне десет метра след знака стоп и бариерата и мигом почвам да се връщам назад, че и без това двамата погранични подскочиха до небесата, изненадани от моето ненадейно появяване с гръм и трясък.Убеден съм, че не са доволни! На 100% не са доволни! Свалям каската и с най-широката си усмивка небрежно поздравявам с едно „Здраво момци! Како сте?“, когато съдбата ми поднася още една изненада – от междувременно пристигналата консервена кутия изкача моят приятел, който е ни по-повече, ни по-малко от граничен полицай, съдейки по спретнатата му униформа. Е сега си такова такованкото...

Имало едно време - пътепис (в Чайниче)

       Към предходната част  Т У К

       Само дето се оказа, че спускането не е към заветното градче, а към някаква долина на някаква си река с някакво си полуизоставено село, след което ме чакаше ново зверско изкачване с безброй завои и заврънтулки. Не, че се оплаквах – все пак такъв път беше рай за един моторист, но мен мислите ми бяха само в едно – в кафенцето, което щях да ударя в градчето! Да се таковам и у моториста, изпсувах глухо в каската и продължих с изкачването на зашеметяващо красивите баири...

Имало едно време (пътепис) - част поредна - Посока Чайниче

      Към предишната част  Т У К

     Изнизах се от Горажде /сега новото ли старото ли вече и аз се обърках/, посоката ми се струваше логична, планините пред мен бяха разкошни и забулени в облаци, моторът поизглади прекъсвациите си, намали пушлявиците, така че бях на седмото небе от кеф – имаше шанс да се прибера и на собствен ход!

         Пътчето беше доста атрактивно – тясно, с поредица от плавни и недотам плавни завои, изкачвания разбира се, серпентини тук таме – въобще никакви следи от скучен европейски път примерно, а и движението беше почти липсващо, та просто използвах да си правя кефа и да давам газ на Джуниър душманската. Изцеждах скоростите по завоите и съвсем по Дзен си мислех, че те тоя мотор не е за такава душманска езда, най-малкото щото е на достопочтена възраст, а и ако недай Боже му станеше нещо там и щях да си остана, щото аз съвсем в противоречие с Дзен, разделях рязко карането/пардон, возането/, от поддръжката и ремонта на един мотоциклет. Казано с две думи – можеше и да нося разни инструменти, но какво точно трябваше да правя с тях в дадена екстремна ситуация, нямах особена представа. Впрочем, тези дни открих с почуда, че резервната крушка, дето от години си я возя в жабката на колата, се оказа, че грам не става за тая кола и това разбира се го открих след като първо ми изгоряха дългите, а после и късите казаха кюф... После в магазина ме просветлиха, че имало и други крушки освен Н4 както аз си мислех до момента...

Имало едно време (пътепис) - по бреговете на Дрина

          Към предишната част  Т У К

        По бреговете на Дрина. Сутринта след Гергьовден 2016-та.

     Шосето е абсолютно пусто и използвам да набримча горкия Джуниър колкото му душа сака. Дразни ме с това пушене, липса на мощност и прекъсване. Теоретично ако нещо се е запушило сега е момента да го отпуша, а ако мишоците са прегризали някое кабелче – сори! Ще достопя кабелчето с тоя зор дето му давам и или ще се подпаля или ще го уморя съвсем и ще си търся пътна помощ или електротехник, който да не е пил снощи до 2, че Гергьовден си е на почит по тези ширини, занете! Карам и разсъждавам на глас, докато с едното око си гледам пътя, другото е постоянно в огледалото да видя ще спре ли да пуши като стар дизел пущината, а с третото се любувам на гледките! Опааа, а посмали малко манго, а?!

Имало едно време (пътепис) - отново Вишеград...

Към предишната част  Т У К

         Ден първи след Гергьовден. Тамо нейде из генгерлиците балкански...

     И така мили деца... Бях ви заразправял една ми ти приказка. Една ми ти приказка за страшни рокйере, за мотофоруми, само за мото, само за форуми, за една ми ти балканска Югославия дето Бараката О’Бама я разбута, за косовските нрави, за босненските нрави, за сръбските такива, за раздрънканите балкански пътища, за странните екземпляри по родните ширини, за цветоусещането да си източнобалканец от по-източната европейска част. От четвъртия свят, както казва зетко... Приказка за самотата на пътуването, за богатството на пътуването, за любовта по старите японски мотори, за Дзен, за Буковски, за Милър, за кафето с локум в Митровица, ама оная косовската, а не сремската, за сочните плескавици каращи всеки себеуважаващ се веган да се хвърли под влака – оня влак край Мокра гора дето отдавна ръждата на забвението му беше подкарала релсите... Може би единствено Кустурица и Брегович поддържаха жива искрата на оная сараевска странна лудост, лудостта да си балканец. Ама див балканец! ЖИВ балканец!...

Имало едно време (пътепис) - Вишеград

        Предишната част  Т У К

      Вишеград /с мостовете на Дрина/, Република Српска, Държавата Босна енд Херцеговина. Привечер...

     Като се настаних в мотела първата ми работа бе да отворя пътната карта /оная на Босна-та/ и да видя като какви бяха тея два пътя за Вишеград! То вярно, че всичките пътища все към Рим водят /или пък беше Цариград?/, ама някак много съмнителна ми беше цялата тая история. Та отворих пътната карта с голеееемото сръбско знаме на нея и с акцент на Баня Лука /нямате съмнения дали си бях купил въпросното съоръжение от бошняците, от чекистите или от сърбите, нали?/ и вперих уморени от безсъние и от пролетния вятър очи в пътя Прибой-Вишеград. Мдааа, тривиално - пато „у лево“ минаваше през Рудо, а пато „у десно“ през Бело бърдо. От цялата работа все се стигаше до Вишеград, но неясно по какви съображения граничният ме беше прекарал през този „белобърдовския“, впрочем тесен планински път с множество завои, денивелации и китни гледки. Не, че се оплаквах! В крайна сметка след някой и друг километър нещата станаха някакси тривиални – излязох на главният път за Сараево, който ми беше доволно познат и о, да! – заваля! За 1657 път за днес! В крайна сметка пристигнах в заветния Вишеград доволно подгизнал, смъртно уморен и кисел поради предходните обстоятелства! Единственият плюс на ситуацията, виждах в това, че успях да се домъкна по светло, та щях да имам време да облека нещо сухо и топло и да поразкърша кокалаци по градския мегдан. Тъй де – плескавици, Йелен пиво, Дрина – е то къде другаде да си павкаш дрината, ако не поседнал на брега на Дрина. Видеше ми се тематично някак...

Имало едно време (пътепис) - част поредна /Прибой, Югославия/

     Към предходната част  Т У К

     Гергьовден, лето Господне 2016-то. На свечеряване. Прибой, Югославия.

     Бях спрял на някакъв вял кръстопът. Имах леки съмнения за посоката, но всъщност, не това беше главната причина за престоя ми. Наслаждавах се! Наслаждавах се на дъждовните изпарения, на приятния гъдел от пролетните лъчи, на кристалният планински въздух, на влагата витаеща във въздуха... Няма по-приятно състояние при едно мотопътешествие, от това да спреш скапан от умора, да се любуваш на околните красоти, да вдишваш свежият, пълен с аромати въздух, да гледаш цветно, а не иззад замазаното от трупове на безброй насекоми автостъкло... Наслаждавах се, макар и спрял на някакво си тъпо кръстовище, в някакъв далечен провинциален град. Бях подпрял мотора почти в средата на пресечката и с ясното съзнание, че дразня и преча, дебилски не помръдвах, дори когато лелята с кански усилия и безброй маневри се опитваше да се прокрадне покрай мен, упорито избягвайки да ме погледне. Все едно заобикаля колче! Имах съмнения, дали няма да ме катурне барабар с мотора на земята, но и аз играех по нейната – съсредоточено гледах в картата, в околните баири, дърпах гневно от смачканата Дрина, но стоически стоях /егати егатито и лапсуса/ и се правех на разсеян! Интересни хора...  

Имало едно време (пътепис) - част поредна /ГКПП Добраково/

        Към предишната част  Т У К

        Гранични прелаз „Добраково“. 6-ти Май. Късен следобед.

     Определено всичката четириколесна паплач се беше наредила пред мен. А тя хич не беше малко! Определено и напред в клисурата бръснеше як дъжд придружен с вятър, а аз засега имах привилегията да се „наслаждавам“ единствено на вятъра, чиито внезапни пориви постоянно се опитваха да ме катурнат барабар с мотора. Определено умората си казваше думата, щом някакви си ми там пориви можеха да ме клатушкат а наляво, а надясно...

     Опашката почти не помръдваше. Аз естествено нервничех, защото времето напредваше неумолимо, а имах още път и още една граница и още път. И дъжд. И мноооого дъжд! Пробвах разбира се да се прередя елегантно по-близо до бариерата, но някакъв от четириколесните ми съопашници, започна нещо да фучи и да каканиже, а аз с най-непукистката си усмивка, въпреки, че всичко в мен вреше и кипеше и бях готов да спретна един трансграничен търкал, само му виках „А ю толкинг ту ми? А ю толкинг ту ми, АААА?“, а оня още повече почваше да се ежи и подскача. И тъкмо да стане интересно по балкански, дойде отнякъде някакъв киселяк с униформа и сложи ред на нещата – разбирай посочи ми почетното последно място в колоната с жест не търпящ възражения. „Последните ще бъдат първи, йебем тииии....“ измърморих под нос, че нещо нямах никакво желание да предизвиквам специално отношение към моята скромна особа! А митничарите това го можеха! Ох, как само го можеха...

Имало едно време - част поредна /Преко Църна гора/

       Към предишната част  Т У К

    The St. George’s day 2016. Somewhere…

    Пътят през Църна гора, айде да си го кажем по модерному Дъ Репаблик ъф Монтенегро, минавам някак като в сън. Изморен съм може би. Недоспал съм определено. Отпуснах се след като напълних благоутробието с „ M E S O“ за 5 евро, а и ме напече слънчицето след като се спуснах в Рожайе. Апропо, в Рожайе откровено се загубих въпреки че бях минавал оттук сигурно 20 пъти в последните 6-7 години. Изтървах си отбивката ли, що ли, но минах по някакъв световно неизвестен път край града и после се оказа, че ща не ща трябва да пресичам целият санджакски хаос на Рожайе открай докрай, щото някак бях излязъл точно от грешната страна на града...