(Ре)капитулация - поредната (4-та) част

       Предходната част  Т У К

     

      Знаех, че „Киселият“ ни прави напук! Бях убеден, че ни видя как висим навън като сополи, бях убеден, че в момента просто си измисля някакви несъществуващи ангажименти, само и само да ни дразни. Бях убеден и че грам не му се получаваше! По-лежерно и небързащо пътуване комай никога не сме имали! Ще чакамееее.... Ако беше в по-нервните ми (по-млади) години, имаше реалната опасност да обърна масата в средата на кръчмата, да нахлузя стола на главата на „Киселия“ и да се изнесем на ура от градчето! Но! Първо, не сме вече на двайсе, второ не сме вече 95-та година, трето...трето щяхме да си останем гладни! А то....нали знаете (е, отде ще знаете, ама айде), човек колкото повече му стават годинките, толкова по-малко му стават удоволствията в живота, докато му остане сал едната софра! Та...сещате се... Хе-хе-хе....

(Ре)капитулация - третата част

              Втората част беше Т У К

       Шляем се из Неготин като да не бързаме за никъде (всъщност, наистина не бързаме за никъде като никога). Чудим се точно на кое кафе да седнем да изпием по едно! И дали въобще да пием (по едно) или да хващаме пътя към Милановац, че да наблегнем на тежката артилерия. Сега...няма какво да се лъжем, бай ти Ганя по културните работи ич го няма! Бая ти Ганя му дай софра! Та и ние като негови преки наследници, само сочни плескавици ни се въртят из ума! Да де, ама у Неготин (който всъщност е много Готин) такива няма! Проверено! Има някакви си там пици, някакви супички и разни такива неинтересни работи... Мотаме се значи по мегдана измъчвани от вечния хамлетовски въпрос да бъде ли (пиенето на кафе), или да не бъде и изведнъж съзираме решението на дилемата! На една сергийка мерваме наредени бутилчици с някаква съмнителна течност и надпис (ох, малеееееей) „Ракия“! А на табелката отпред пише „от производител от Раяц“! Ти да видиш... Ние може и да не отидохме до Раяц, но Раяц сам дошъл при нас! Естествено, мигом забравяме и за плескавиците и за кафето и за све! „Дека си, брате?“ – провиква се моя милост, докато човекът кротко обяснява, че е от Раяц. „Е, да де! А ние ходим в Раяц да те търсим, пък ти си бил тука!“. Човека мига, мига неразбиращо (явно се чуди отдакле сме му се приявили такива кретеновидни) и като изпечен илюзионист мигом вади лулата на мира (разбирай попривършена бутилчица със сакралния надпис „Шливовица“) и две-три чашки. Естествено, купуваме бутилка Дюлева (друг е въпроса дека са им дюлите на сърбите, ама айде да не задълбаваме), обсъждаме балканската политика, отговаряме учтиво на ироничното „Ееееее, па вие сте у Еуропската уния, ееееее!“ с „Да ви се връща!“ и доволни от живота (и Дюлевата) поемаме към самоходната ни табуретка, за да хващаме пътя към Милановац!

(Ре)капитулация - втора част

           Предходната част  Т У К

       Сещам се как преди няколко години се бяхме залетяли за Раяц и как уверено и със самочувствие, от Видин „погрешили сме пут“! Хе-хе-хе... Защо сме се залетяли ли? Защото байо ви Фори допреди година и половина не живееше безметежно у прованса на село, а си беше пак селянче, ама софиянче! И като всяко редово селянче-софиянче бачкаше от сутрин до здрач и от здрач до сутрин, бачкаше за хер маджести Бос ефенди и вечно нямаше време и вечно нещо му се прецакваха плановете като затръгваше нанякъде! Защото се е случвало Хер Маджести Майн Бос да ме е връщал на ура от Сараево, щото....има работа примерно! Та, естествено, се бяхме залетели, щото вместо у два подир пладне, ние бяхме укъснели и смогнали да отлепим от софийските потайности нейде към 4 следобед. А защо „сме се погрешили ли“? Ми щото байо ви Фори (тъпо) и упорито продължаваше да е отвратително ретроградна (това е нещо като ретрограден Меркурий, ама по-така някакси) консерва и упорито ползваше за навигация единствено една изпокъсана хартиена карта на Сърбия и Църна гора от някъде сигур 63-та големия дъжд... Освен това байо ви Фори твърдеше, че никога не се губи, щото има безпогрешен нюх за пътища и посоки и щото на плахия опит на Поли да се ползва от благата на ДжиПиЕс цивилизацията беше отговорено с „Шшшшш, как?! Кой?! Аз?!?!?“ и с увереността на стадо бизони през индианска (пардон американска) прерия, се понесохме вместо към Брегово към Връшка чука и Зайчар....