Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 2

    Първата част е  Т У К   

      За миг се зачудих дали да не оставя мотора там, където си беше и да ходя да диря някакви хора да ме упътят за посоката или пък да изпрося малко бензин ако не друго, ама пусто къде ти хора околовръст?.... Пак бях постъпил супер безрасъдно и недообмислено. Тук нямало да зареждам, там нямало да зареждам! Те ти сега! Отново вперих поглед в картата, не толкова за ориентир, колкото да се намирам на работа докато мине някой. Бях абсолютно убеден, че ще изскоча на пътя и ще го спра пък каквото ще да става! Да де ама...бях си сам на света! Все едно чумна епидемия беше опустошила всичко около мен. Чувствах се едновременно близо до дома и същевременно безкрайно далече. Реално бях на едни 300 км от вкъщи, но още по-реално бях в някакъв затънтен чукар на някаква полупризната граница в някакво място, където най-общо казано нямаше нищо.

     Повъртях се, почесох се и поради очевидната причина, че оттук скоро надали щеше да мине някой, реших да продължа напред. Някак по-логично ми беше да се целя в пресичането на границата и да търся бензинец оттатък, отколкото да се връщам до Лебане! В случая не неизвестното ме плашеше! А и колкото и да беше абсурдно цивилизацията в района беше именно право напред – в затънтено смотано Косово. Екипирах се бавно и с нежелание. Сега оставаше и мотора да не запали и всичко щеше да се нагласи. Телефон реално нямах, бензин нямах, читав мотор също, наоколо нямаше жива душа, движение нямаше, но странно, въобще не ми беше притеснено – с две думи – прекарвах си страхотно! Йеееебббиииигаааааааааа, животеееееее! – провикнах се с пълно гърло и дори ехото не си направи труда да ми отговори...

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 1

     Суха и топла есен. Да не повярваш... Преди десетина дни бях направил един чуден еднодневен трип до Одрин, от който се върнах буквално разглобен. На следващият ден всяка една фибра в тялото ми крещеше в панически пристъп, нямаше кокалче дето да не усещах по твърде болезнен начин, нямаше мускул, който да не се обаждаше, на всичкото отгоре и очите ми бяха яко подпухнали като на завиден квартален алкохолик. Ама бях щастлив! Наистина щастлив! Някак след като геройски пропуснах сезона, нещо под влияние на топлото и сухо време ли, що ли, но ме беше хванал ищаха да пътувам. Задаваха ми се ден-два почивни дни и пръстите направо ме засърбяха за още едно кръгче преди да закрия сезона! Изкушавах се от мисълта, кроях някакви планове твърде на едро, хвърлях отвреме навреме по някой поглед на картата, колкото да отразя визуално някоя споходила ме идея, после нещо се чумерех и намирах кусури, след което затварях гугъл мапса и точно две минути по-късно отново бях вперил поглед така сякаш никога не бях виждал карта...

     Добре де, Фори, какво точиш лиги като нямаш мотор? Ми нали мотора след одринското пътуване съвсем се разтропа и разлопа, та го остави на сервиз? Ми той сигурно човека вече го е разглобил и захванал да го майстори? Какво кроиш планове не знам?...

     Така де, още след прибирането ми от Одрин закарах мотора при бате Любо да му бае и изучава, че нещо наистина хич не ме кефеше техническото му състояние. Пък и си правех сметки, че съм приключил с карането за сезона и вече е време за по-обстойно техническо обслужване, разбирай тотално разкостване, за да чистим демиджите причинени насилствено на скъпоценната ми моторетка... Не сте забравили за парцалчето затъкнато в масления радиатор, нали? И аз не съм... Та, мотора значи си седеше кротко в сервиза и не знам с чий кроях планове. Тъй де... Плановете са хубаво нещо, но като са без кръчмар са...само планове и мечти.

     Ей тъй на като между другото решавам да мина покрай сервиза на бате Любо. Не, че нещо! Амииии!!! Глупости! Да чукнем лаф, да пийнем по кафе, да се видим...ей таквиз едни работи. Минавам, разбираш ли случайно, говорим си с батя ти Любо за живота, за моторизма, за политиката, всичко както си му е реда, ама пусто мене очите ми все в черната гадина – седи си ей там в дъното свряна и чака ред. Като гледам още не е в насипно състояние, демек не са се захващали с нея на този етап. Ааа, днес, най-късно утре я почваме – видял погледите ми ме осведомява Любо. Мигом сто плана се превъртат в главата ми и изричам ни в клин, ни в ръкав „Ъъъъъ, то малко циганийка, ама дъл пък да не мога да си го взема маторя да покарам събота, неделя, че таквоз...времето арно го дават, пък и аз съм свободен?“ Няма проблеми! – изрича мигом майсторо и се завтичва да ми дава ключа. „Ма то....таквоз – мънкам аз – прекалено ли ще е нахално в събота направо оттук да си го взема, пък дотогава да стои при теб?“. Нахален съм до безобразие, две мнения няма, ама добре, че Любо е душа човек, че ми уйдисва на акъла. Стискаме си ръцете и всеки се захваща с неговите си задачи...

Есенни щрихи /До Одрин на бръснар/

     Странни мисли ми идват понякога... Всъщност, добре е, че въобще регистрирам мисловна дейност като се замислиш...

      Понеже годинките напреднаха и живота все повече и повече ме стиска „със своите лапи челични“ /дееееба и поета съм, деееба/ и слизайки все по-надолу и надолу по финансово-житейската спирала, все по-малко и малко време/пари/сили/желание &others ми остават за мото/авто/влако/стопопътешестване, някак странно и за самият мен ми прозвуча идеята, която ми се породи спонтанно за едно мръдване до Одрин. Със старческия си акъл сам няколко пъти си натъртвам, че говоря/размишлявам за Одрин, а не за Охрид – оня Охрид – Северномакедонският, БившоЮгославскоРепубликанскоМакедонския...

      So…Имах скромното намерение да помръдна до турско – къде примамен от срива на турската лира, къде от някаква носталгия, къде от това, че ми се намираше валиден пашапорт, къде от идеалната възможност да разнообразя маршрута с каране по магистрала, както и с такова извънмагистрално, защото ми беше напълно ясно, че 700 км усукани, балкански пътища щяха да са ми драма на този етап! Предпочитах /голяма/ част от пътуването да го направя мързелешката – 5-та, газ напред, без насрещно движение и полузадрямал и прозяващ се носейки се монотонно в югоизточна посока. Бях отвикнал да карам мотор надалеч. Бях отвикнал да карам мотор въобще, ако трябваше да бъдем честни... Ако си ги говорехме „право куме и т.н.“ аз дори не бях моторист! От доста време не бях моторист. Карах някакъв миризлив двутактов скутер в града и на месеца веднъж/дваж/ почти насила навивах едни бързи стотина километра, колкото да пораздвижа мотора и да ме повее вятъра.Щото диър ми лейдис ънд джентлимън те таково жувотно като „моторист по душа“.... Пффф....ще ме прощавате! То е все едно да си алкохолик по душа! Ми или си алкохолик, или си Лимонадения Джо! Средно положение няма! Та и аз така – с тея измъчени 1000 км за този сезон, дето иначе ги навивам с колата за един уикенд, дори и себе си не залъгвах, че съм още някакъв вид моторист. Да, имам сто хиляди мотора – повечето от тях със завидния статут на археологически паметници, но километри нямам... А километрите правят моториста моторист, а не подпирането на някакъв /лъскав по възможност/ мотор пред кварталната кръчма и чесането на езика с някакви фантасмагорични моторджийски истории дето никога не са ти се случвали...

     Но...както и да е! Думата ми беше за Одрин. Заплюх си го като дестинация, смених малко пари, напомпих гумите на черното добиче и с някакви наченки на вълнение се приготвих за път, насилвайки се да повярвам, че ще стана в ранна доба, за да тръгна още по тъмно. За миг се зачудих дали да не драсна ей така да дразня положението една тема подкана във форума, но... Абе, то някой изобщо влизаше ли в този /и всеки останал/ форум!? Водейки се от максимата, че на мъртъвците не е гот да разбутваш кокалите, бързо бързо се отказвам от идеята! Щото то вече и форумът е форум, точно толкова колкото и аз съм моторист... От трета страна понеже съм идеалист до дъното на душата си, все пак наивно вярвам, че някой ще влезе във форума, та ще се трогне от темата ми, та ще каже, бе гледай го тоа кво се прави на интересен и пуска теми за каране от днес за след малко... Махвам с ръка и изоставям идеята. А и това напълно кореспондира с обзелите ме мързел и съботна апатия.

     А ще кажете какъв е тоя бръснар у заглавието ли? Нали истинските мотористи /та дори и тези дето са само по душа такива/ ходят някъде да заседнат на тежка софра, а не на някакъв си там бръснар? Ми така и така се уточнихме, че аз моторист не съм, моторист по душа па хептен, та някак не се вмествах в стереотипите за лошите космати рокйере! Та какво за бръснаря ли? Ами чисто и просто с годинките дребните удоволствия в живота взеха някак да намаляват драстично като нивото на Дунав в лятна суша. Алкохол не пиех, цигарите отказах /пафках отвреме навреме по някоя тежка пура, ама това по-скоро за авторитет ей така/, по жени не ходех, кафето, сладкото и газираното чичо доктор ми ги забрани, бях вечно на диета, навсякъде из колата се въргаляха рецепти и хапчета най-разнообразни, та един от малкото кефове, които си позволявах беше ходенето на бръснар! Не на фризьор държа да подчертая! На бръснар! А какво по-логично място за ходене на бръснар от Турция? За момента ми се виждаше адски логично. Писах на щерка ми лаконичното, че утре отивам на бръснар и чай у Едирне и да не ме търси, оти роумингът ми чини бая парета, споделих и с Поли гениалните си планове за неделния ден и потънах в размисли и страсти по отношение на маршрута с всичките му алтернативи, на прогнозата за времето, техническото състояние на мотора, както и собственото ми такова, навих часовникът за 4.30 като в доброто старо време и се пльоснах в изтърбушения фотьойл да кроя планове за чай и бръснар в съседна Турция...