Имало едно време (пътепис) - част 9

     Към част 8 Т У К

     Икиндия. Нейде по прашните пътища след Призрен.

     Бях спрял на една бензиностанция между Призрен и Джаковица. Беше почти пладне, а слънцето напичаше здраво. В далечината се събираха черните облаци от мрачната прогноза на всички метеорологични сайтове, които бях гледал. Мислех да заредя и да седна на отсрещното кафе да поотморя, пийна още едно кафе и да пусна един смс, че съм жив... Е, жив съм де! То чак не ми се вярваше! След месомелачката наречена Призрен, просто не знаех как съм стигнал дотук! Този град винаги ме изправяше на кътни зъби. Той сякаш беше квинтесенцията на косовско-албанското безумие, наречено пътно движение! То не бяха изпреварвания и засичания, не беше избутвания към тротоара, не беше каране на една боя от стопа ми, не бяха спретнати младежи търчащи насам-натам с подноси чай, не бяха забулени ханъми пресичащи коя от коя по-безумно и безотговорно. Не бяха пешеходни пътеки, на които никой не спира, легнали полицаи, които никой с нищо не беше обозначил, луди каращи в насрещното, на зиг заг, спиращи, тръгващи, свиркащи, гледащи втренчено през запотеното предно стъкло и дори въобще не гледащи... Можех да кажа само едно-пфууууу....оцелях! Та, с две думи – определено имах нужда от кафе и малко време да спрат да ми треперят краката...

Имало едно време (пътепис) - част 8

     Към предишната част Т У К

     06-ти. Сутрин, Косово и Метохия/ Република Косово/Южна Сърбия      

     Каква я тая измислена и объркана държава, ще кажете мили деца?... Е, каква, каква? Такваз! Дето полу я има, полу я няма. Странна и объркана държава. От една страна изконна сръбска територия, от друга чисто визуално и сетивно нищо сръбско няма у нея! Точно колкото района на северната гара в Париж навява мисли за Франция и френското, точно толкова и това малко парче земя скътано измежду планините има сръбска визия... Беше под сръбска юрисдикция, ала се разбутаха нещата на политическата сцена и шиптърските главорези с безценната подкрепа на Барака-та туриха ръка на контрабандните канали на Балканите. Подкрепени от шовинизма за Велика Албания, някои си повярваха твърде много, други потриваха ръце, защото виждаха Божият пръст, който заканително махаше на сърбите заради клането в Сребреница и Горажде. Западният свят упорито ни убеждаваше, че лошите чичковци сърби са потиснали горките нещастни албанезета и това е тяхна изконна борба за независимост, докато с лека ръка продължаваха да не виждат милионите потиснати кюрди в Югоизточна Турция, нооо.... Как беше? За политика в чужбина не се говори! Не се говори, не се говори, но точно този път бях решил, че ще се навра в онази спорна територия в Северозападно Косово наречено Северен автономен регион. Териториално се намираше в Косово, но беше населяван от сърби, логично непризнаващи централната косовска власт и формирането на новата държава, имаха си паралелни структури, ползваха за разменна монета сръбските финикийски знаци, караха колите си без номера и имаха много повече сръбски знамена на глава от населението, отколкото имаше в цяла Сърбия по всяка вероятност... Апропо, същото можеше да се каже и за албанската част на Косово – там имаше много повече албански знамена, отколкото можеше да види човек в самата Албания! Странни страни, странни нрави, Балкани... 

Имало едно време (пътепис) - част 7

    Към част 6 Т У К

     По пътя, Македония.

     Учудващо бързо стигам Куманово. Слънцето прилично ме стопля и като никога се движа съвсем по план. Доволен съм! Малко ми е непривично. Обичайното ми придвижване из района е в обратна посока и традиционно в най-добрия случай на свечеряване, а най-често среднощ. Незнайно защо, този път съм решил да обърна посоката и се движа срещу течението – тоест, не завършвам с Македония, а започвам с нея! Сигурно се притеснявам докато извъртя скромната си обиколка по близките Балкани, държавата БЮРМ да не изчезне от картата, затова бързам да я претупам транзит... Или поне североизточната и част. 

Анклав

     Анклав - мн. анклави, (два) анклава, м. Територия на държава, която е обкръжена с територии на чужда държава.

    Алваново – малко и с нищо незапомнящо се село в Ескиджумайската околия на Република България

Имало едно време (пътепис) - част 6

     Към част 5 Т У К

     06-ти Май – нейде из Македония.

    Пуснал съм по баира по инерция и се рея на зиг заг из пустия път. Тихо е. Чувам само звука от търкалящи се гуми. В околовръст, докъдето погледът ми стига няма жива душа. Пуста и Македония! Дека са и людете, бре?... Изведнъж ме напушва смях. Сещам се за „Луно, луно, земльо македонска” и ред други вицове и шеги по отношение на нашите мили съседи – македонците... И естествено, изневерявам на първия принцип на Фори – да не говоря много много за политика в чужбина! Ама пусто като съм у тая земля македонска, все за политика ме избива! Щото то...

Имало едно време (пътепис) - част 5

        Към част 4 Т У К

       Половин час по-късно.

      Разхождам се по плаца на КПП-то, та дано някой най-после ме забележи! Зъбите ми тракат от студа, а тук е пусто и няма никой. Самотно и замряло е. Само някакъв драйвър на камион с някакви книжа под мишка, минава плаца диагонално отнякъде за никъде... Тук очевидно времето не е фактор. Земята е спряла да се върти и всички митничари рязко са слезли от нея. Минава ми за кратко безумната идея да се врътна и да си ходя, щото съм нещо като малко суеверен. Много тегаво ми тръгва това пътуване! Отивам до едната будка само колкото да се убедя, че е празна. Прекосявам няколкото метра до следващата. И там няма никой... Вече дори човекът с книжата не се вижда! И той потъна в забвение.

Имало едно време (пътепис) - част 4

     Към част 3   Т У К

    Лето Господне 2016-то.

    Джурджевдан.

    3.05 ч.

    Котаракът определено не ме остави да спя. Не му се сърдя, но не го и разбирам. Не престана да ме ближе и души, а мустаците му гъдилкат, мръсника му с мръсник... А, ходи спи, ако си нямаш работа! Затова съвсем логично решавам, че приключвам със спането в този странен час и е време да захвана пътуването. Надигам се. Правя набързо някакво кафе, посъбирам сергията дето съм разпилял из цялата стая и с неудоволствие впервам поглед в раницата, с която се каня да пътувам. Нещо не ме кефи. Премятам я през рамо. Мдааа... Определено не ме кефи. Много е обемна. Много е тежка. А, не! Тая няма да я бъде! След кратка ревизия на оскъдното съдържание решавам да елиминирам най-същественото от багажа – изхвърлям дъждобрана! Не ми трябва и толкоз! Поглеждам със задоволство опразнената раница, гася тока в горската къщурка, паля мотора и...включвам на първа, подавам газ и Джуниър мръснишки гасне!

Сръбски фотопис (поредно издание)

     Така или иначе ме броят за отявлен сърбофил... Така или иначе пъпа ми явно е хвърлен на запад от западната българска граница... Така или иначе историите отпреди 100 и повече години не ме вълнуват... Така или иначе било квото било... Така или иначе и в Турция обичам да пътувам, ама видиш ли били ни тъпкали 500 години... Ами тъпкали са ни... Ама те и гърчолята са ни тъпкали, пък по гръцките курорти има повече българи отколкото местни... Така или иначе ако ти трябва някой по някой празник е по-вероятно да го срещнеш по гръцко отколкото на мегдана на Софето да речем... Така или иначе съм на мнение, че да се бърка туризма с емиграцията, туризма с политиката, туризма с миналото не е особено адекватно от съвременна глобалистична гледна точка...

Имало едно време (пътепис) - част 3

      Към част 2 Т У К

    Ден преди Гергьовден.

    Щурам се насам-натам в опит да събера някаква екипировка. Всъщност си имам всичко, но проблемът е, че съм се разпилял на три места – в гаража, вкъщи и в другото вкъщи. Един Господ знае кое къде съм оставил при последното каране, което беше ехеее...нали.... Посъбирам едно друго. Каската съм я прибрал с все мухите по нея. Якето нещо май се беше поскъсало, но би трябвало да свърши работа. За момент се изкушавам дали да не тръгна с новата придобивка – яке тип „чистотата, бате“ – яркожълто, с фосфоресциращи ленти по него – въобще много шукаритетна придобивка, която бях придобил срещу крупната сума от 10.56 в нашенската силно конвертируема валута. Прибутвам шукарийката по-навътре в гардероба и залагам на старото и изпитано – любимото ми петнайсе годишно моторджийско якенце. Панталонът е толкова мърляв, че чак ме хваща срам и правя вяли опити да го позачистя с някаква мокро-влажна кърпичка. Ма модерна работа, ти казвам! Позамазах малко малко и реших, че е безсмислено да се хабя повече. И без това щеше да ме вали дъжд... Айде немаше нужда... Мернах някъде някакъв спрей за обувки и го изпръсках обилно освен върху водонепропускащите си (отвътре навън) ботуши и върху въпросните якенце и панталони. Естествено, още при първите признаци на дъжд се оказа, че спрея не чинеше пет пари! Всичко си пропускаше обилно и качествено! Сигурно беше правен в Китай...

    

Имало едно време (пътепис) - част 2

     Към първата част Т У К


     Краят на април 2016-та.

     След като идейно всичко е вятър и мъгла, решавам все пак да хвърля и един поглед на превозното си средство – Джуниър. Първо – да се убедя, че все още е мое притежание, защото не съм надниквал в гаража комай от октомври миналата година. Второ – да му сложа новия акумулатор и да видя дали ще запали. Трето, да хвърля нещо като поглед на масла, гуми, туй онуй... 

     Отварям гаража. Вратата жаловито изскърцва. Джуниър си е в яхъра. Махам покривалото, почесвам се тук-таме, слагам новия акумулатор и правя опити да го запаля. Пали много трудно и пуши задоволително. Мъча се да се сетя пушеше ли така миналата година. Ами май нямам такива спомени... Леееко чувство на притеснение и съмнение се прокрадва в мислите ми и затова решавам, че съм приключил с подготовката си за пътуването! Гумите ми се виждат у ред, масло би трябвало да има достатъчно, фарът свети... Е....това е. Мятам покривалото и затварям вратата. А навън продължава да се сипе дъжд... 

Имало едно време (пътепис) - част 1

     И така, мили деца... Имам удоволствието да ви разкажа една приказка. И тя като всяка приказка започва така...

     Имало едно време Едно Време... Не, мили деца, това не е нашата приказка – това е Людмил Станев, а той няма място в нашата история!

     Нека пробваме отново. Имало едно време един форум. Моторджийски форум. Пишели разни хора из него, карали си моторите насам-натам и живеели дружно и щастливо. Имало и една групичка мотористи, които също като другите си карали моторите насам-натам, само че, понеже не разполагали с достатъчно свободно време или кой знае по какви други подбуди, планирали пътуванията си на принципа „много каране, малко гледане, половинчато планиране и маршрутизиране основно далеч от утъпканите туристически пътеки“. Те наричали типа си пътуване „спийд туризъм“. Било им весело и забавно, но лека полека нещата се променили. Форумът замрял, мотористите се разпиляли като пилци наесен, започнали да се уговарят в разни фейсбуци и клубове по интереси, понакупили си сериозни мотори. Започнали сериозно да планират. Да карат тежко. Да се превръщат в тайнствено общество изпълняващо своите си ритуали...

 
     И това не е нашата приказка, мили деца. Не е нашата приказка, защото негова милост разказвачът, си остана един обикновен смотан моторист, с един обикновен стар мотор, със старата хартиена карта и старото раздрънкано фото провесено на врата и хич, ама хич не се вписваше в редиците на модерните флагмани със скъпите мотори, модерните системи за комуникация и навигация и с камери по каските и моторите...

Защо така? Или размисли за моторизма...

     Какво се промени?...

 
     Ще се опитам да обясна при мен какво се е променило от моята си камбанария. Предполагам нещата са валидни от частното към общото така или иначе.

     1. Много от нас вече са всичко друго, но не и мотористи! Щото ще ме прощавате ама те такова жувотно като моторист по дух нещоооо..... В това число разбира се слагам и моя милост. Щом стигнах до там да правя по 1500-2000 км на сезон и да се самонавивам, че това видиш ли не е зле... Да, имам много мотори, но и да-не карам! Тоест имането на мотори ме прави колекционер или вехтошар ако щете, но по никакъв начин не ме прави моторист. Мисля, че много от т.нар. мотообщност са в моето положение, т.е. мислят си, че са мотористи, ама само си мислят. Лично за мен това е една от причините да се отдръпна от/респективно да се отдръпнат от мен, активните мотористи.

     2. Да, имаше сбирки. Петъчни, съботни, неделни, гаражни, сервизни... Мен лично подобни сбирки никога не са ме блазнели и не съм ги посещавал много много по две причини - първо нямам време, понеже съм вечно на работа и второ, защото не пия, демек не се чувствам в свои води в такава обстановка, респективно съм скучен за отсрещната страна. От трета страна лека полека се отдръпнах от подобен род сбирки, защото предпочитах малкото свободно време, което имам да го усвоя в каране, отколкото в "софра". Все пак за мен моторизмът не е висене по кръчмите на по чашка, да ме прощават инакомислещите! От четвърта страна винаги съм си мислел, че в БГ те такова чудо като общност няма. Българинът не е стадно животно, еле па мотористът, който /поне на думи/ е носителят на свободата, свободният дух, вятъра в косите и прочие.

     3. Форумите западнаха... Не само мотофорумите естествено. А мисля, че няма кой да оспори, че именно форумите основно поддържаха общността като такава! Сега едни се пренесоха във фейсбук, други ги мързи да пишат, трети няма какво да ни кажат, четвърти мразят да пишат и нещата си отидоха към едно летаргично полусъществуване на форумите като такива, респективно на мотообщността като такава.

 
     4. Благотворителността, Доганово и подобни инициативи, защо вече няма нямам обяснение. Мисля, че надделя егоизма на всеки един от нас от една страна и всеки си се е затворил в собствените си проблеми, щото вече болшинството от присъстващите тук и в подобните форуми сме вече на едни години дето идеализмът отдааавна ни се е изпарил! Както е казал някой - революциите са за студентите! Но не за днешните, смея да вметна ни в клин, ни в ръкав... Има и още един аспект на замирането на инициативите. В някакъв момент клубовете някак иззеха тази обществена функция и си "присвоиха" подобен род мероприятия - Откриване на сезона, Доганово и подобните им. Да де, ама явно и при клубовете работата е "гнила", а и от пета страна има и такива екземпляри като моя милост, за които клубното моторджийство е в отявлена конфронтация с разбирането за свобода и моторджийство и бягат от всичко с щампата "клуб" като дявол от тамян!

     5. Аз лично се отдръпнах от мотообщността /за която продължавам да твърдя, че у нас никога не е имало в истинския и вид/, защото под формата на "ние сме мотористи, демек братя", телефонът ми не спираше да звъни за услуги, което оставя някак един леко кисел привкус в цялата тая работа.

 
     6. Аз лично се отръпнах от активните мотористи /а и те от мен, което е напълно разбираемо/, защото почнахме да не"говорим на един език". Хората пътуват, пълни са с емоции, а аз какво - строя къща и вечно ремонтирам някой от моторите си, та барем успея да врътна някое кръгче някой слънчев ден в редките случаи, които съм свободен!

 
     7. С напредване на годините все повече се хващам, че пътувам с колата, защото: ще вали, хладно е, стъмва се рано, има повече място за багаж, има климатик, гори точно колкото мотора, ама вози 7 човека и половин тон багаж, мога да спя в нея, а с мотора или хотел или да мъкна палатка, пък шалтета, пък спални чували, пък къде ти сега да търся полянка за палатка, пък, пък, пък.... Оправдания! Отделно хората, с които пътуваме напоследък не са мотористи и пътуваме с една кола, пък си делим нафтата, пък лафче, музичка, пия си кафето в движение, друг си пие бирата в движение.... Сещате се нали? Звучи ви познато, нали? Е, ако ви звучи познато не е на добре, защото се превръщате в мене, а това хич, ама хич не е моторджийско!
Мога да продължавам да изреждам така поне до 101, ама има ли смисъл? За съжаление времето си върви, хората се променят, нравите и обществените нагласи също, светът върви към саморазрушение /то ако щете вече една Турция не можете да врътнете спокойно!/, та е нормално и нещата в мотосредите да търпят промяна и да се движат нанякъде! Сега, дали към добро или зло...това е твърде субективно и относително.

     Поздрави от мен и се напънете да ги карате тея мотори малко повече

Размисли за един майстор

          Човек и добре да живее...рано или късно стига до майстор. Пусти и живот така е устроен, че все допираш до негово величество Майсторът! Истории с обема на „Война и мир” всеки може да разказва на маса! Всеки е патил, всеки си е намирал майстора, колкото и окомуш да се чувства, че е... Пусто...малко тъжно звучи, но живеем в държавата на майсторите. Тук пред негово величество се потриват нервно ръце, бършеш тайничко потта избила по челото, само и само да не сецнеш нещо благоразположението на величеството, гледаш в очите без да мигаш, предусещаш всяка мисъл, всеки порив на мисълта на нежната му душа. Режеш салатката, търчиш за ладно пиво, сипваш от ракията домашнярка дето иначе я пазеше за сватбата на внучката, само и само неговото величество да благоволи да ти реши проблемът, с който уви си се сблъскал. За което си и плащаш, разбира се! Прескъпо при това! После почваш да смяташ и прехвърляш със свито сърце и се чудиш като каква ли ще да е тази космическа надница от плюс безкрайност минус на квадрат по 3.14, делено на пазарната цена на бирата в кварталната бакалия, дето в крайна сметка е равно на ни повече ни по-малка от скромната ти месечна заплата, но на час, естествено! Щото тоооо...да си майстор не е лесно! Да си майстор е призвание! Да си майстор е да принадлежиш на кастата на богоизбраните! Да си майстор... Шшшшт, тихо, да не разбудим гнева височйши!

Защо обичам да пътувам в Турция?

     Обичам Турция. Факт. Тук историята и политиката нямат нищо общо. Аз съм турист. Просто турист. А туризмът да се бърка с политиката е безсмислено, а понякога и опасно.

     Харесвам Турция. Харесвам необятните и пътища, простора, планините, морето. Харесвам хората. Но хората дълбоко в провинцията – ей там някъде из Анадола. Далеч от цивилизацията и криворазбраните европейски ценности. Там, където пътуващият странник е добре дошъл. Там, където пътникът  никога не е оставян гладен и жаден, там където винаги му се предлага подслон. Там, където човекът е просто човек, а не ходещ банкомат, който да пуска все повече и повече...

    Обичам магията на Кпадокия, забързаният хаос на Истанбул, онова прашно тясно пътче близо до изворите на Ефрат. Обичам нещата да се случват бавно, но за сметка на това сладко. Обичам простичките яйца в масло приготвени на простичката печка на дърва ей там край пътя.

     Радва ме готовността на хората да откликнат на проблемите ти. Радва ме, че при технически проблем с мотора, винаги ще се намери някой, който да ти е подкрепа в трудния момент. Някой, който да реши проблема. И не задължително за пари! А просто така...защото е човешко да се помага.

     В Турция се чувствам спокоен. В Турция се чувствам добре дошъл. В Турция се радват на това, че си от Булгаристан. Радват се така, както никой представител на западната цивилицация не го прави. Радват се искрено. А искреността е едно позабравено чувство по нашите земи, през нашите модерни времена.

      Обичам да пътувам в Турция. Факт!