Д Е Н Ш Е С Т И
Прогнозен маршрут: Камянец-Подолски – Мамалига – Окница – Сорокa – Каменка – Рибница – Тираспол
Прогнозни километри: 465
Акценти: Реално нямахме предвидени такива, освен само по себе си явяващо се интересно влизане в Приднестровската република
Сутринта се събуждаме в чудесно настроение. Времето навън е разкошно. Ние сме на изключително „добро“ място. Тепърва има още какво да му разглеждаме, а и денят сякаш не ми се виждаше да се очертава натоварен. Имахме да минем 4-500 км и две граници, но мисля, че щяхме да се справим. Все пак отивахме в Молдова и Приднестровието, където бях чувал, че пътищата са къде къде по-пътища от украинските, та би трябвало и темпото да вдигнем... Сметките, Фори, сметкитееее.... Безкръчмарните ми сметки! Всеки път се заричам да не правя сметки (както и резервации), щото съдбата винаги ми се надсмива, ноооо.....Както и да е! Всичко по реда си!
Тук е моментът да отбележа, че вчера ни звъня една мома и на чудесен руски (Кой каза, че английският бил международен език?) ни попита дали все още е актуална резервацията ни на хотела в Тираспол? Мчи как, актуална е естествено! Това значи ли, вика, че ще дойдете? Да ви очакваме? Естествено, че ще дойдем и ни очаквайте! – почти възмутен затварям на момата, че роумингът по тези земи не е без пари...
Нахлузваме цивилните дрехи, аз пътьом минавам през кръчмето на хотела и почти на крак удрям литър квас като същински пияница, докато Поли нещо се куми и чуди и с бодра крачка се понасяме да изучаваме останалите забележителности на града. Тези, за които не ни стигна времето и тези, за които (Крепостта) моя милост забрави.
Спускаме се по поредната калдъръмена уличка, която много ми напомня на всяка произволно избрана улица от кой и да е наш възрожденски град
Докато най-накрая откриваме забележителност номер едно в района – Средновековната крепост на Камянец-Подолски. Не съм чел в нета за историята на крепостта. Няма и да прочета вероятно! Мен всички подобни старини ми изглеждаха с абсолютно еднакво минало, та не виждах смисъл да се обогатявам излишно! Всички ми звучаха така: Имало там едно време един владетел, той естествено бил много богат и за да се покаже къв е пич, наредил да му построят замък! Чиляците 50-60 години търкаляли камъне и дръве докат да угодят на дебелия си владетел и тъкмо той самият да вземе да вземе една принцеса с неземна красота за жена и да вземат па да дойдат разни ми ти там врагове, да опустошат замъка и всичко да отиде на кино, па после да лочат вино из кратуната на дебелиот и те така, докат да дойдат после османските турци, съветските руснаци и най-накрая някой съвременен европейски фонд да отпусне некое евро за възстановяване и пак едни чиляци да бъхтат и да мъкнат камъне и дръве, за да могат други дебели владетели да откраднат 80 % от европейските фондове....
Стигаме лека полека до вратите на замъка-крепост и хоп – а вземи сега това дърво! Казвах ли нещо за плановете и съдбата!? Да го бях планирал нямаше да ми се получи така хубаво! Днес чисто и просто беше почивен ден! Толкоз!
Щракваме някоя друга снимка отвън, че все пак да си имаме доказателство, че сме си направили труда да излезем от градската кръчма и правим кръгом с идеята да позяпаме още малко из града. Нещо хич не ни се тръгва! Не, че не ни чакаше път, ама ...имаше време! Вместо да се друскаме два дни до онова Мукачево, направо тук да бяхме дошли-изрича на глас и моите мисли Поли. Да бяхме, ама... Бързо бързо се връщаме в централната част от града, че да наваксаме и попием каквото можем преди да отлепим към Молдова и Приднестровието.
Готин е нали? Готин е! Нямам представа на кого е този паметник и дали е на конкретна личност или е чисто и просто събирателен образ на замаяния турист, но му се кефим яко!
Поли рече, че сме били като две капки вода. Па, викам, може и да ми е роднина! Да не мислиш, че познавам всичката си рода? Я, виж кви сме убавци?
Повъртяваме се още малко из историческата част на града. Навсякъде е пусто и много уютно! Наистина уникално място! Не знам с последвалите военни изпълнения между руснаци и украинци какво точно се случва днес с градчето, но то пък от друга страна е твърде далеч от разните му там Донецки и нам кви си нови републики, та би трябвало и сега всичко да си е така красиво и наредено
Колкото и да не ни се ще, правим кръгом, сдаваме стаята в хотела, навличаме тежките доспехи, товарим куфарите на Росинант, аз правя някакъв вял опит да видя техническото му състояние, но в последния момент решавам да не си развалям рахата с глупости! Е, нали върви? Кво ще му гледаш тогава? (Горното твърдение, естествено, се оказва груба грешка, която естествено ще науча в последствие по възможно най-трудния начин!)
Отново минаваме покрай крепостта, но този път моторизирани
Поли щраква още една две снимки да документираме присъствието си тук и с пълната скорост, която позволяват изтърбушените украински пътища поемаме в южна посока. Всъщност, първо трябваше да минем през Хотин...отново.
За да се подготвя психически за околовръстното на Хотин (онова дето е наследство от Хитлер и неговите армии копали окопи по тези земи), спирам на първата изпречила ни се бензиностанция да заредя бензин. Мисля, че тук великодушно ни позволиха първо да заредим, пък после да платим, ако и касиерът да беше зад бронирано стъкло. Имаше нещо нередовно с бензиностанциите тук, имаше...
-Пфуууу и тук е смрад на развалени яйца – мърмори Поли с чувствителния си нос.
- Смрад е да. Как живеят тук тези хора? Ква е тая река дето така е усмърдяла целия регион не знам! Тоя Днестър да не минава през някоя кланица преди да дойде насам, що ли, не знам... Обяздваме Росинант и поемаме напред на чист въздух.
След има няма пет минути спираме отново. Този път ни спират катаджиите. Онези същите на околовръстното на Хотин. Рших, че ще се правят на интересни и затова ни спират, а те се оказват изключително добронамерени. Просто сме им странни, а на тях им е любопитно и скучно вероятно. Говорим си, смеем се, плювам ядно състоянието на въпросното околовръстно, а те дружески ни съветват този път да минем през града. Било по-търпимо. Навън обаче натрапчивият вкус на развалени яйца не е от най-търпимите, затова се сбогуваме с любезните представители на реда и се насочваме на юг към границата с Молдова. Въпреки, че този път минаваме през града, до крепостта на реката така и не отиваме, защото аз все още нямам никаква представа, че съществува подобно съоръжение!
По някакви изключително странни третокласни пътища, след цяла вечност излизаме на граничното поселище със звучното румънско име Мамалига
Тук правим кратка почивка не за друго, а най-вече да ударя една последна кана украински квас и да купим няколко кутии червен ЛМ, че цената му е доста по-различна от по нашенско! Тъй де – Ганя си е Ганя...
Следва Т У К
Няма коментари:
Публикуване на коментар