Не обичам и не ми е в стила да генерализирам, но...за мен Молдова е хубава страна, с хубави хора и недотам лоши пътища! В Молдова влизаме като на майтап, бързо и безпроблемно! Имаше преди нас някакъв немец с лъскав мотор (марка няма да казвам, че не са ми платили за продуктово позициониране), който го направиха див и щастлив! Там го заварихме, там го и оставихме... Ние платихме някаква пренебрежимо малка екотакса, казахме си пет приказки, биха ни по един печат у паспортите и поехме навътре в малката, но китна Молдова. Казах, че не ми е в стила да генерализирам, но...отново ще си позволя малко сурови мисли на прима виста. Някъде бях споменавал, че в Молдова няма нищо интересно и че градчетата са сиви и незебележителни. Да, така е! И сега продължавам да го твърдя! Това не противоречи ли с другото, което казах за хубавата страна? Не, не противоречи! Молдова за мен си е чисто и просто една китна и много симпатична аграрна страна! Естествено е в едно поле от цветя, птички, тревички и аромати да няма нищо лъскаво и туристическо! Естествено... Но това си е естествената хубост на истинските неща и на истинския живот – този близо до земята и на полето! За този, който го вижда, търси и може да го оцени. За другите...в Молдова наистина няма нищо...
Тъй като в тази част от страната никога не съм идвал ( не, че като цяло много съм идвал в Молдова де), просто нахвърлям някакъв маршрут, видял ми се логичен в посока Северното Приднестровие и поемаме напред. Споменах вече, че пътищата са къде къде спрямо тези в Украйна
Любувахме се на рехавия трафик, природните красоти и разположените нарядко, но интересни молдовски села
Ей на това чудо на последната снимка колко се чудих и чесах какво ли ще да е? Първоначално ( и първосигнално) реших, че такива са им казаните за ракия на хората, ама пусто нямаше никаква логика да си варят ракията насред пътя! Ама никаква! После се оказа, че това им е фасона на кладенците! Имаше най-различни варианти и разцветки. Дори на няколко места видяхме струпани по много на едно място – вероятно там където ги продаваха...
Напредвахме полечка в тоя безметежен и приятен ден. Щом влязохме без никакви драми в Молдова вярвах, че ще влезем без драми и в Приднестровието. Дори се бях подготвил като в джоба имах някакви дребни приднестровски рубли, колкото за кафе и вода, докато намерим къде да сменим пари. Всичко вървеше просто перфектно. Нито закъснявахме, нито бързахме, нито ни валеше, нито никакво неприятно нещо да ни се случваше. Спирахме тук и там, комуникирахме с хората. Ща не ща си припомних набързо руския, защото се оказа, че това е езика за комуникация по тези места. На много места ни правеше впечатление, че и надписите по магазините са на руски, а не на румънски, както се очакваше. Въобще – смея да твърдя, че в Молдова се чувствахме в пъти по-уютно и ок отколкото в Украйна! Айде пак с генерализациите... Ами не харесвам Украйна. Ама аз и Гърция не харесвам, въпреки всеобщата любов на нашенци към южните ни комшии... Всичко украинско ми е някакъв микс между руско и полско и нямащо идентичност, според скромните ми разбирания. Чисто субективни мисли някакви....
На поредното място, на което поспираме, решаваме все пак, че е време да похапнем нещо за обед. Има и някакво доста добре изглеждащо заведение, с усмихнат персонал. Отделно бяха и рускоговорящи ( и помежду си говореха руски), та ни спестяваха мъката да се чекнем нещо на румънско-английски да се разбираме. Заебаваме мотора на паркинга пред кръчмата и се отправяме към същественото – манджата! Бъркам в единия джоб – ключа за мотора го няма. Бъркам и в другия – същата работа. На врата ми виси само връзката, на която го закачам, но самия ключ го няма. Двоумя се дали да не се върна да го диря, но бързо бръзо размислям. Майната му! Сигурно съм го забравил на мотора! Нямаше къде да е! Бях спокоен, защото нейде в багажа на Поли носехме резервен ключ, та не беше драма. Съмнявах се и някой да се залети да краде Росинант, така че бързо забравих за липсващия ключ и се отдадохме на кулинарно-мързелешки дейности – разбирай, мухане на местни специалитети, придружени с примижване срещу лятното слънце на теферич. Изпружил съм крака, очевидно пречейки на минаващите по пътеката до нас, ама хич не ми дреме. Най много някой да се спъне и да си разбие носа...
Прекарваме незнайно колко време на това крайпътно съоръжение и накрая с неохота се надигаме. За Поли не знам, но мен така ме хвана мързела и така ми се додряма, че не знам как точно ще се кача на тоя пусти висок мотор и как точно щях да се крепя на него. Мен си ми трябваше чопър – нямаше какво да се лъжем! Като прекаля в крайпътната кръчма с благинките дето се предлагат там и ме опъне канапа, все някак ще се довлека до маторя, а той чопъра нисък, та няма опасност да не мога го прекрача, а ако взема да падна, поне ще е от ниско, па е и бавен, па и трещящ, та няма да ми позволи да се унеса в сладка драмка докато пътуваме нанякъде... Махвам с ръка колкото да отпъдя тея пенсионерски мисли дето ми се мотаят в главата и с удоволствие отбелязвам, че ключът си седи в запалването. Ми да – забравил съм го! Няма къде да е! Даже съм го забравил врътнат на контакт. Не е драма, щото то нито фарове светят, нито нищо! Колко ли па ток да е глътнал за един час?
Екипираме се и се нагласяме като някои кокони и след цяла вечност се позиционираме на превозното ни средство. Рийди? Рийди! Е, щом сме рийди да тръгваме! Натискам копчето за стартера, но нещо нищо не се случва! Брех неговата мама! Бутам, цъкам, въртя ключа – нищо! Е това не можеше да бъде! Ама не сме се застояли чак пък толкова много в тая пуста кръчма! Викам на Поли я виж светят ли фаровете като дам на контакт? Не, не светят! Слизам от мотора, понеже нещо ми звучи невероятно, но...верно не светят нихната мама! Ами, от седенето на контакт е сдал багажа акумулатора! Да съм забравил фаровете пуснати? Възможно е! Вече не помня кое копче накъде и колко пъти го нацъках...
Не е драма! Крайпътното кръчме е баш на един приличен баир, само че в обратна на нашата посока. Викам на Поли „Седи тука, ще го бутна по баира да запали и ще дойда да те взема!“ и леко, леко, леко заприпквам по нанадолнището. След добрата храна си требе и добър фитнес! В природата винаги има баланс! Хехехе – смея се на глас у каската макар хич да не ми е смешно!
Давам на контакт, включвам на втора, пускам съединителя и мотора послушно пали. Долу в ниското правя един широк кръг, че тоя мотор нещо ми иде възголемичък и ми е труден за маневри на ситно. Все имам чувството, че ще го изтърва и ще ме захлупи, ако и да съм 100 кила (ама не съм рапър!). Връщам се и спирам пред заветното кръчме да взема Поли. „Готово! Видя ли? Запали!“ – не сдържам ентусиазма си аз. Поли се качва и потегляме. Изминаваме има няма 200 метра и мотора нещо му стана. Изведнъж заби муцуна и взе да гасне. Не се притесних особено, щото тоя мотор да му стане нещо в движение мисля, че беше най-обичайното му състояние! Коооолко пъти? Колко? Няма да забравя първия път, когато го ядох с пустата му африка на магистралата от Истанбул за Анкара. Изпреварвам, разбираш ли, в най-лява лента някакъв тир, солиден баир нагоре, аз солидно съм се засилил, мотора натоварен като муле, муле и половина (тогава отивахме за 10 дни в Грузия) и изведнъж по средата на изпреварването нещо започна да няма мощност, нещо започна да няма скорост, аз нещо няма къде да отида, щото съм стигнал до средата на тира, а зад мен натискат ли натискат останалите джигити в магистралното движение и аз леко леко започвам да изоставам, за да се свия зад тира, а тея зад мен светят ли светят, свирят ли свирят, псуват ли псуват... После ми е гаснал и в Черна гора, когато с мотора на Гошо ходих да търся бензин, пък то се оказа, че не бил в бензина проблема, после в Албания баш на един ебем ти и отвесния баир, а преди това и на пътя за Елбасан, когато с Асен въртяхме по албанско-косовските чукари... Ехееее, колко спомени с гаснене насред път имах с тоя мотор, та сега ли? Пфффф....не можеше да ме трогне!
Отбивам на изпречилата ни се отбивка, а моторът вече е тотално изгаснал. Слизаме, разопаковаме се, аз с яд си захвърлям ръкавиците някъде в околния царевичак, сякаш те са ми криви за недоразумението на Соичиро Хонда, с което се опитвахме да се придвижваме... Тоя Днестър близо ли е?-пита ни в клин, ни в ръкав Поли – вероятно опитвайки се да ме разсейва, да не изхвърля половината покъщнина в царевичака! „Кво, кво? Къв Днестър, бре? Йебем ли го де е тоя Днестър? Кво си се присетила? Кво ме занимаваш с глупости баш сега“ – любезничи моя милост. „Ми щото и тук мирише на развалени яйца!“..................
Побиват ме тръпки. Мравки почват да ме лазят. Започват да ми бучат ушите. Намираме се насред молдовската пустош, моторът изгасна, наоколо мирише на развалени яйца, а от другата страна на пътя на една широка веранда, като да сме у Дивия Запад, 7-8 църни циганина седят и люпят семки вторачени безмълвно в нас. Гледат и не продумват. Гледат много внимателно, вперили зъркели в нас. Имам чувството, че дори не мигат.
Махам седалката, свалям куфарите, разхвърлям пластмасариите на мотора и започвам изследователска дейност. На тоя мотор можеше да му е всичко! Можеше да е компютъра, можеше да е релето, можеше да е помпата, можеше да е знам ли аз какво вече! Започвам трескаво да ровя и тествам едно по едно, защото се чувствам като на заколение! Знам ли хлебарките отсреща кога ще им писне да чоплят семки и ще дойдат да ни изтръскат джобовете и да предадат мотора за скрап, а нас да ни оглозгат и хвърлят кокалите на кучетата, че да няма празно! Колкото повече ровя, толкова повече и на мен ми смърди на развалени яйца. И понеже съм бавнозагряващ, последното, което се сещам да погледна е акумулатора. Бинго! Бинго и половина! Акумулаторът е АБСОЛЮТНО празен! Няма грам течност в него и е загрят като нагорещен котлон! А после от Днестър миришело на яйца! От Днестър... Той си е кипял ли кипял горкия акумулатор, а ние пфуууу, как живеят хората у тая воня! Кой знае и хората, с които спирахме да си говорим тук и там какво са си викали за нас „егати усмърдяните осрани мотористи“....
Вадя телефона и се чудя на кой ли да звънна. Ама и като звънна какво? Някой ще ми каже, чудодеен лек или ще щракне с пръсти да ми реши проблема? Не! Проблемът трябваше да си го решаваме някак сами. Пак се сещам за момата дето ни звъня от хотела в Тираспол „Да бе, ще дойдем, как няма да дойдем! Естествено, че ни е актуална резервацията! Очаквайте ни!“ Глупости и половина....Мигом видях и Тираспол и све да се стапя в мъглата на неосъществените планове...
Нямам избор и в крайна сметка пресичам пътното платно, по което за зла участ няма никакво движение и с несигурна крачка се качвам на верандата. Осемте чифта очи продължават да ме следят мълчаливо, а подът на верандата е целият в шлюпки от семки. Поздравявам учтиво и мазно, чудейки се на какъв точно език ще ни се отдаде комуникацията с местните. Само че местните бързо бързо решават проблема като заговарят на руски. Питам ги кой е най-близкия град. Сорока. Накъде е? Натам. На колко километра? На 30. Млъквам, защото се чудя като как да се организираме. Освен да стопирам някой (а кой ще е тоя някой на тоя никакъв трафик не знаех) и да ходя в Сорока да диря акумулатор, но пък Поли не можех да я оставя при братя Мангасарян. От друга страна да тръгнехме двамата, моторът и всичкият ни багаж трябваше да оставим на произвола на съдбата. После можеше и да имаме само акумулатор, а да няма на какво да го монтираме. „А в Сорока дали ще има откъде да си купя акумулатор за мотора?“ – продължавам комуникацията с местните. Че на твоя, викат, кво му е? Изкипя и капитулира, споделям мъката си аз.
Мигом станаха братята роми, разтърчаха се насам-натам. Смъкнах злополучния акумулатор, те донесоха незнайно откъде някаква киселина и дестилирана вода. Напълнихме го и го сложихме да се зарежда на изкараното също незнайно откъде зарядно. Направо не ми се вярваше! Настаниха ни при тях, предложиха бира и семки и така лека полека на лаф и седянка зачакахме злополучния акумулатор да живне! Дано живнеше! През това време ни информираха, че в Сорока трябва да търсим магазин Спояла ( всички вика го знаят! Който и да питате за Спояла ще ви упъти!) и че там продават акумулатори за мотори. А дотам викат, все ще ви закара вашия! Само викат, виж какъв му е проблема на мотора! От какво е изкипял акумулатора? Ново двайсет! Втрещих се! С всичкия си акъл, досега въобще не ми беше хрумнало, че има ПРИЧИНА да изкипи така зверски акумулатора! Не, че просто ей така е изкипял, щото му е било такова настроението, а че нещо по мотора не е у ред, за да се стигне до там! Ей това беше по-притеснителното! Щото щяхме да вземем нов акумулатор, после да кипне и той и така нататък и така нататък...
Заредихме акумулатора, сложихме го на мотора, тествахме – имаше ток и палеше! Нямах думи, с които да благодаря на братята ромляни! За пореден път се убеждавам, че човек не трябва да подхожда с предубеждение към хората! Хората са си чисто и просто два вида – добри и лоши! Червени, зелени, бембени – това нямаше никакво значение! Пробвам да се разплатя – не искат да вземат пари! Викам, хора, така не става! Дайте да ви оставя поне някакви пари да пиете по нещо за наше здраве? Не искали! Ей там имало кръчма – да съм им вземел по една бира! По една!!! – обажда се дебелата циганка, която досега седеше безучастно встрани от цялата галимация. По една!!! Вземам 8 бири, благодаря сърдечно още веднъж, изнамирам си захвърлените в нивата ръкавици и поемаме право и директно към Сорока и Спояла. Оттук нататък нещата приемаха други измерения. Намирахме акумулатор, начертавахме най-прекия път към БГ и поемахме без никакво кръшкане и мотане, да можем да стигнем максимално близо до Силистра! Колкото по-близо стигнехме, толкова по-лесно щяхме да си намерим бус да ни прибере! Просто не ми се мислеше на молдовско-украинската граница кой ли щеше да се навие да дойде да ни забере...
Акумулаторът издържа геройски до Сорока – циганската столица на Молдова, както пише в интернето. В самото начало на града спираме да питаме за прословутата Спояла, щото то може всички да я знаят, но ние нямахме никаква представа дори в коя част на града да я търсим. Спираме и питаме две спретнати циганета в тинейджърска възраст накъде да караме. Обясняват ни надве-натри, аз си мисля, че съм разбрал нещо, но е по-вероятно да не открием Спояла от раз, защото нещо много объркано за намиране ми се струва. „Откъде сте?“ – любопитстват циганетата. Викам от България и като се отприщи един раговор – висна ми ченето! Като захванаха да ми говорят за генерал Вазов, за битката при Плевен, за паметника Альоша в Пловдив, като захванаха да говорят за нашата история ама така като все едно цял живот само това бяха чели и говорили! Оставиха ме безмълвен! Най-малко тук очаквах да срещна някакви деца, които да са толкова на „ТИ“ с българската история! И не, защото съм предубеден, че са циганета! Глупости! И скандинавско бели да бяха пак щяха да ми скрият топката с това познание на чужда за тях история! Казваме им едно искрено и истинско евала и с виснали ченета продължаваме напред да търсим заветния акумулатор. Естествено се загубваме и не откриваме това що търсим. Спираме да питаме някакъв друг човек. Обяснява, обяснява, но вижда явно, че не вдяваме и още повече се ентусиазира и разпалва. Пита ни имаме ли нещо за писане, а ние естествено нямаме нито химикалка, нито лист. Човекът рови, рови и изнамира някакъв молив отнякъде, а за лист къса парче от кашона, който носи и ни чертае нагледно накъде да караме, за да стигнем бързо и безпроблемно. Питаме го и него – дали ще има акумулатори за мотори в Спояла. Продават, вика, продават. Благодарим на отзивчивия човечец и в крайна сметка намираме това що търсим. В крайна сметка и изтерзания ни акумулатор издаянва дотук!
Влизам с облекчение в магазина и победоносно поръчвам един ееей такъв акумулатор за Африка. Да де, ама такъв акумулатор няма! Най-големият, който могат да ни предложат е 4 ампера! Гелов. За скутер. Викам, добре де, човек, всички се кълняха, че продаваш акумулатори за мотори, защо нямаш? Ами имам, ама са ни такива моторите тук, такива са ни и акумулаторите.... Мдааааа.... Като се замисля дотук май май голям мотор не срещнахме.... Двоумя се какво да правим. Влизам и излизам сто пъти от магазина, но нищо не ми ражда главата, а времето си върви! От Приднестровието се бяхме отказали – това ясно, ама ми се щеше да тръгваме от тук само ако намерехме решение на проблема, защото да угаснем нейде насред нищото не ме блазнеше... Влизам обратно за стотен път и питам за майстор-жичкаджия да види от какво ни кипи акумулатора и да го оправи евентуално. Препоръчва ни някакъв майстор дето работел в някакъв сервиз някъде на края на града, дава ни адрес и телефон, но ние дори не знаем накъде да хванем. Накрая придумваме някакъв клиент на магазина да ни заведе дотам. Човекът с готовност пали колата и ни води. Отново благодарности, отново не иска да вземе никакви пари, даже влиза с нас да обясни на майстора каква ни е драмата и че сме чужденци и че ако не ни реши проблема не можем да си продължим пътя и да се приберем.
Обяснявам и аз криво ляво за какво иде реч, а майсторът запретва ръкави. Презарежда, вика. Много презарежда! От това е изкипял акумулатора. Бутна тук, дръпна там, измери онам – на пуснати фарове и отопление на ръкохватките 18 волта! Е какво няма да изкипи акумулатора! Шибаното реле беше сдало багажа и бичеше ток дето не акумулатора щеше да изкипи ами не знам какво...
Вадя победоносно от багажа резервното реле, което бях купил преди време, точно с идеята да има ако стане на път нещо подобно, защото африките страдат (и) от това. Бях го купил, макар да ми беше ясно, че сам не мога да се преборя да го сменя, по простата причина, че някой добър човечец с не знам каква идея, беше разкарал буксата на релето и беше запоил някакви кабелчета, които излизаха от релето, с някакви други, които отиваха нататък по веригата. Аз естествено нямах идея кое с кое трябва да се запои на новото реле, а и нямах намерение да нося и поялник у багажа, но разчитах, че в ситуация като днешната, все ще се намери някой разбиращ да я свърши тая работа. Вадя значи победоносно релето и моля човекът да го запои там което с което е нужно. Човекът върти нещо в ръце релето и се мръщи. Чакай, вика, да замеря нещо. Замерва нещо и ми хвърля релето обратно. „Не става!“ Кое не става, бе човек?! Релето не става! Изгоряло е! Ето пак се сещам за добрите и лошите хора.... Релето бях купил от „брат“ моторист и то за доста пари, като измекяринът ми беше продал изгоряло реле с ясната идея, че ще го изям някъде в най-неподходящия момент, на най-неподходящото място, както се и случи! Спестявам на майстора подробностите за релето и бившият му собственик, а човекът се втурва нещо да прави, преработва и доработва. Утрепа си маса време и накрая развя белия флаг. Не става вика! Нищо не става! Трябва си ново реле! „Не можем ли отнякъде да намерим, да поръчаме евентуално?“ – плахо подхождам аз. „Тук абсурд! В Кишинев - надали! Или ще е по поръчка от Букурещ и ще трябват сигурно няколко дни. В Киев ще има, но днес вече е късно, най-рано утре можем да проверим“.... Прималя ми.... Човекът ни съветва да си караме със стария акумулатор и лека полека да се прибираме, като периодично закачаме и разкачаме релето, за да поддържа някакъв ток в акумулатора без да го стопи... Благодарим за усилията и мерака да помогне и поемаме по най-прекия път към дома – Белци и влизане в Румъния на Яш и оттам само на юг докато стигнем Силистра – реално най-близкият български пункт. Стигнехме ли до България нищо не можеше да ни събори!
Да де, но до Силистра имахме едно поне 500 километра, което си беше твърде много, като се вземе предвид моментното техническо състояние на мотора. Впрочем с неудоволствие отбелязвам, че датчиците за бензина са дали фира от токовия напън дето им спретна полудялото реле и сега не светят лампичките за бензина. Всъщност, може и самите крушки да са изгорели, но то беше все тая – крайният резултат беше, че на някаква индикация за свършващ бензин не можем да разчитаме! То и без това тоя мотор беше с някаква идиотска система с две лампички, които светваха първо едната и после другата, когато бензина в резервоара намалееше. Нормалните машини имаха някакъв вид стрелка, а тук джапанците си я бяха спестили за сметка на двете разноцветни лампи. Дискотека ти казвам...
Бяхме поели директно към Белци като пътувахме под своего рода напрежение. Първо в лятната жега пусках ръкохватките на втора степен да греят. Не, че ми е студено! Амииии....как пък можахте даже да си го помислите! Вън слънце, камък се пука от жега, пък мен да ми е студено! Просто ми трябваше консумация, та да може евентуално да намали малко подавания ток към акумулатора, че той и без това беше взел дал отвсякъде. Впрочем, това беше за кратко, защото просто втората, по-силна степен на ръкохватките взе, че изгоря. В някакъв момент изгоря и оборотомера, та започнах и каране „по слух“. Впоследствие ми изгоря и единия фар, подозирам също в знак на несъгласие с тока на богато дето му подаваше релето. Изгоря и релето на мигачите, ама вече ми беше все едно... То и без това не остана кой знае какво за изгаряне, така че...
Карахме по някаква странна система, която си бяхме спретнали и която определено не ни даваше повод да скучаем. Първо закачах акумулатора и карахме в летния зной с горещи ръкохватки и светнати фарове в продължение на половин час. След това спирахме където ни паднеше и мигом трансформирах мотора в безакумулаторен – разкачах му релето и карахме на ток само от акумулатора като гасяхме ръкохватките и фаровете. Мигачи и без това вече нямахме та консумацията беше комай почти никаква. И така следващия половин час. Майсторът така ни беше посъветвал, а и мен друга идея не ми идваше честно казано, та карахме по тая първобитна схема.
Лека полека стигнахме и подминахме Белци. Тук вече въобще и не идеше реч да влизаме някъде и да зяпаме нещо! Не, че преди много спирахме, но сега поне имахме официална причина да сме изцяло транзитни. За миг се зачудихме дали да не търсим подслон в Белци, но сякаш имаше още доста светло време за каране, а и някак щеше да ми е по-спокойно като пресечахме румънската граница. Поне да влезехме в Румъния, дори и да не стигнехме Яш, както бяха грубите ни планове! На поредното спиране се възползвам от щедрата оферта за роуминг за 6 лв на минута да звънна на Борката контролно.
Борката е в готовност с буса да ни прибира, но Борката няма паспорт! Демек живи умрели, трябва да пресечем граничната бразда. Европейскосъюзната гранична бразда! Ако трябва ще бутаме и дърпаме Росинант, но трябва да минем оттатък...
След цяла вечност достигаме и заветната граница. Тук за разлика от влизането ни в страната, случваме някакви яко мнителни митничари. Както и цяло стадо кръвожадни комари, нахъсани като саблезъби тигри да ни видят сметката. Прекарваме повече от час на молдовския пункт в непрестанна битка със свирепите комари, както и в безумни разговори с граничните служители. Попълваме и една камара незнайни декларации, които се опитват да ни пробутват само и единствено на румънски (пардон на молдовски – всъщност, мисля, че от миналата 2018-та молдовците приеха закон, с който обявяват молдовския език за румънски, нещо, което не знам дали ще доживеем да видим от страна на братята македонци), които аз категорично отказвам да попълвам, щото знам ли какво точво ще подпиша. Накрая се опитват да ни крънкат за пари, ама не са уцелили. Както казах и преди, аз да не съм Ханс Зюддойчецайтунг дето само мига на парцали, вика послушно Я, Я, Я вол и цака без да се пазари! Брато, с мен не случихте! То аз на нашенските катаджии не пускам фъндък, та на вас!
След цяла вечност напускаме Република Молдова и въпреки врътнята при пограничните , смея да твърдя, че останахме с разкошни впечатления от хората в Молдова.
В Румъния влизаме по тъмно. Не ни притеснява, защото моторът все още се движи, а Яш би трябвало да е на не повече от половин час път. Ще открием някъде място за преспиване пък утре ще го мислим! Ако видим, че нещата са отчайващо зле – просто ще опознаем щем не щем града, докато някой организира прибирането ни.
-Всичко е под контрол! Няма да се плашиш! – надвиквам вятъра в разговорното.
-Е, точно това ме плаши! – чувам половинката в ухото си.
Спираме пред първия изпречил ни се читав хотел в централната част на Яш, традиционно наместваме мотора на тротоара, хвърляме куфарите и дебелите дрехи и се впускаме в нощен Яш да дирим дюнер, пица, мамалига или каквото и да е... Естествено, гарнираме това, което откриваме обилно с бира. Наздраве! Наздраве за Хонда! Наздраве за международното положение! Наздраве за дружбата между народите! – наздрависвам набързо дюнерджията, докато завалията мига на парцали и се чуди кой ли е аджеба дилъра ми... Буна сара и наздраве! – наздрависвам го за последно, захлопвам вратата на дюнерджийницата и се впускаме в нощната тъма за оная важна и нетърпяща отлагане среща – с кревата...
Последната част е Т У К
Няма коментари:
Публикуване на коментар