понеделник, 28 януари 2019 г.

Един североизточен пътепис (Румъния-Украйна-Молдова) - част 3


     Предходната част е нейде  Т У К 


     Поради ред причини и купища субективни обстоятелства, това е поредният ми пътепис, който съм оставил недовършен... Поради някакви мои приумици към днешна дата съм решил да се напъна геройски да го довърша... И поради факта, че е смешно дори да си помисля, че помня всичко с подробности след толкова години, оттук насетне пътеписът ще е просто низ от по-фрапантни случки останали в съзнанието ми, но в никой случай няма да е пътепис в оня „истинския“ му вид!

     Ивано-Франковск го минахме транзит естествено, както и половин западна Украйна, поради тъпотията, която бях спретнал! Сега се чудя с какъв акъл тогава съм решил да бием 3-400 км в западна посока само, за да преспим в Мукачево и на следващия ден да бъхтим 480 умопомрачителни украински километра обратно на изток! Пределно ясно е, че с уникалното качество на украинските пътища по тези части на страната, това си е чисто и просто садо-мазохистично начинание, обречено да бъде просто два дена тегав транзит без всякакъв смисъл! Един вид да можем да кажем, че сме били в Мукачево! Е, голям праз като сме били! Същите тези два дни можехме да ги наместим в Камянец-Подолски примерно (разкошно и относително туристическо място, както се оказа в последствие), ама нейсе....минало бешело. Та Ивано-Франковск го минаваме транзит. Със сигурност нямам настроение за отбивки. Със сигурност и Украйна на този етап нещо не ми ляга на сърцето! Сякаш ми е чужда. Сякаш има някакво напрежение във въздуха. Сякаш съм не на място! Подобно ми е усещането в Гърция примерно, но в Гърция поне пътищата са пътища, докато тук смело мога да кажа, че трасето е уникален изпитателен полигон за дух, тяло и машина! Просто лунен пейзаж!

     Лека полека километрите намаляват. Макар бавно и мъчително крайната ни цел за деня е все по-близо и по-близо. Достигаме Коломия. Доколкото имам спомени от нета, градът е доста симпатичен среден по размери за нашите мащаби град, който си струва единия тегел, но....но се чувстваме прекалено изтерзани от украинската пътна реалност, за да сме на кеф за подобна „забежка“! Дори не го подлагаме на обсъждане! Продължаваме ли? Продължаваме – чувам отговорът, който съм и очаквал в разговорното. Следваща цел, която гоним по табелите и следим намаляващите километри с особено внимание, подобно бюлетинът за нивото на река Дунав, е Черновци. Голям и главен украински град, който не съм и имал идея да посетим. Просто точка в картата, която трябва да преминем! Така де! Няма какво да се лъжем – двата гвоздея в програмата, които бях предвидил бяха Мукачево и Камянец-Подолски. С Мукачево изтеглихме късата клечка – заради отвратителните пътища и в Северна Румъния и в Украйна, както и заради главоблъсканицата с „тречере фронтиера“, пристигнахме твърде късно и бяхме твърде изтерзани, за да можем да се впуснем в среднощни градски обиколки. „Разкошния“ хотел допълнително сговняса ситуацията, а късното отваряне на въпросния мукачевски замък, както и предстоящото целодневно лумбуркане по местните пътища, наложиха и замъкът да прибутаме безцеремонно в графата „някой друг път“. Някой друг път? Може би, ама надали... Искрено се надявах поне с Камянец-Подолски нещата да придобият положителен аспект и да замажат неприятният привкус на цялото украинско приключение до момента...


     На Черновци спираме да заредим и да отморим.



     Имаме крещяща нужда и от двете. И тук традиционно пресоналът са яко „любезни“, но хич не си ги слагам на сърце. Пускам си край ушите заядливите им подмятания, а ставам още по-несимпатичен в момента, в който секвам мераците на местните бензинджии да ме клатят с цената на горивото! „Бат Евлампииии, мойто момче...байо ти Фори може да изглежда завеян и смотан, ама има завършен първи клас и може да чете и смята! Аз не съм ти хер Ханс Зюддойчецайтунг, който само вика Я, Я и цака без да гледа и мисли!“....   

     Отпрашваме в посока Хотин. Не се задържаме задълго на бензинджийницата, щото път си ни чака и то какъв, а и не бяхме особено добре дошли, та беше по-добре да освобождаваме от присъствието си „любезните“. До Хотин имаме 60 км. Проверил съм вече по картата. Не се заричам, а и планове не смея да правя, но колкото и да е туткав и скапан пътя все си мисля, че в някакво съвсем обозримо бъдеще ще стигнем до там. А от Хотин имаме няма и 30 км до Камянец... При някакво добро стечение на обстоятелствата можехме да стигнем дори по светло! Алелуя!

     Ровейки в последствие в нета се оказва, че Хотин е симпатично малко градче на брега на Днестър с огромна и безупречно реставрирана средновековна крепост. Честно казано, когато пътувахме подобна информация ми е убягнала и затова въобще не е стоял на дневен ред въпроса да влизаме в самия град (а минахме покрай него два пъти- и на отиване и на връщане!). Ирония на съдбата... За нас Хотин остана оня малък смотан град с умопомрачително разбитото околовръстно! Умопомрачително! По толкова скапан път сякаш не бях карал! По-зле от пътя към горската ни къщурка! По-зле дори от околовръстното на Тбилиси през 2009-та! Представяте ли си официален път от национална пътна мрежа, който да е по-зле от околовръстното на Тбилиси преди десет години? Е, аз не мога! Опулил съм зъркелите, че от окопите пред нас току виж изкочило изневиделица я някое превозно средство, я танк, я самоходна гаубица! Имах известни съмнения дали това не са били предните линии на нечия войска по време на Втората световна война, която после в мирно време украинците да си бяха пригодили за околовръстно! Карах на първа на полусъединител и гледах да не изпадна от мотора! Добре, че не ме ловеше лесно морска болест! Бях загубил и ума и дума! Бях безмълвен! Дори за майките и лелите на пътноподдържащите украински фирми нямах сили да мисля в момента!
    
     След цяла вечност или айде да са 30-40 минути, които на нас ни се сториха цяла вечност успяваме да издрапаме някак от другата страна на бойното поле. Подминавам с бяс двамата катаджии, които нещо се кумят около караулката си! Заклевям се и да вдигнат палката няма да спра! Йебем тиииии.......и Украината и све!

    Излизаме от пределите на Хотин и пътят започва да придобива някакво подобие на истински път. За сметка на това пресичаме великата река в района – Днестър по някакво подобие на мост, който вероятно немците са строили навремето да си прекарват танковете и после никой нищо не епипнал по него. Можеше да се кара само в едното платно, а парапетите и огражденията му отдавна бяха изгнили и отнесени нанякъде я от природните стихии, я от местните мургави събратя




    Преминаваме въпросното съоръжение и лека полека се изнасяме в посока Камянец-Подолски. Доволен съм, че все пак ще стигнем по светло, та има шанс поне тук да поразгледаме нещо. Карам с умерено темпо, защото не знам какви други изненади може да очакваме от пътя пред нас, а и ни остават двайсетина километра. Все някак ще стигнем! И на гръб да нося мотора пак ще стигнем дет се вика...

    -Ууу, че гадно мирише – чувам в разговорното половинката. –Мирише на развалени яйца! Отврат! Сигурно е от реката! Смятай каква гняс плува у нея, за да е такава смрад!
    - А представяш ли си завалиите – соча поредната караулка на КАТ, която тъкмо подминаваме- как издържат по цял ден у тая смрад! Все едно в кенеф работиш! Мани, мани...
     И двамата прихваме да се смеем, а то работата била за плач, ама всяко нещо с времето си....
     Мисълта за катаджиите дето работят в кенефа ни пооправя настроението, а и в далечината вече се вижда Камянц та духът става съвсем приповдигнат!


    Оцеляхме. Стигнахме по светло. Не бяхме и толкова уморени сякаш. Сега ако и градът се окажеше според очакванията, нещата щяха да си дойдат съвсем на мястото...

    Градът дори надмина очакванията ни! Не мога да си кривя душата – попадение в десетката! Исторически град със стотина хиляди жители, много добре поддържана стара част, много китно и подредено и с историческа забележителност на отсрещния баир – старинен замък, водещ се едно от седемте чудеса на Украйна! Всъщност, това беше и поводът да включим Камянец в маршрута си! Преди време бях попаднал случайно на пътеписа на един руснак, който говореше за въпросното „чудо“ и естествено реших, че си струва да се дотътрем чак до тук! Струваше си, да!

     Хотелът, който бях резервирал предварително (казах вече сто пъти сигурно за тъпотията с предварителните резервации), също беше попадение в десетката! Позициониран на самият градски площад „Полски ринок“, с двор, в който прибрахме мотора, с усмихнат и любезен персонал и кръчма под хотела, в която сервираха чудесен наливен квас ( ако сте роднини на Лимонадения Джо ще разберете кефа ми!)


     Настанихме се набързо. Пих(ме) почти на крак по кана квас (Поли хич не беше впечатлена от любимата ми напитка! Ми да си пие бирата тогава!) и размахахме крачоли като бели хора по дънки и маратонки из града... Започнахме разбира се от „Полски ринок“ – демек градския площад, който незнайно защо беше наречен полски, но това са разни теми от историята, в които не ми се задълбава



     Наистина беше изключително приятно изживяване. По светло, в „нормални“ дрехи, без да се чудим къде да денем каските или на 30 градуса на сянка да се правим на голямата работа увити в тежки и дебели моторджийски якета. Беше почти пусто и ние се моткахме с лежерно темпо щракайки снимки насам натам и цъкайки по местните хубавини.








     В главата ми изплува подобно изживяване отпреди 4-5 години. Не мога да не направя паралел с град Сигнаги в Грузия. На фона на доста посттоталитарно изглеждащата по това време държава (айде с изключение на Батуми и Тбилиси, примерно), почти по случайност попаднахме в Сигнаги – също исторически град разположен на един хълм, с крепостни стени, калдъръмени улички и същото като тук цветно усещане. Някак....караш, караш, караш през оглозганите и опустошенти сиви поселища и хоп – попадаш в оазис насред пустоща! Всичко е нереално икато в приказка! С Камянец-Подолски съдбата ни беше поднесла подобнно изживяване! На фона на всичката сивота, намръщени физиономии и трапове по пътищата тези два дни, черешката на тортата си се оказа цяло черешище!

     Щракваме още някоя друга снимка на цветните лехи и спретнатите улички около нас и лека полека се понасяме към хотела




    Не, че ни е страх от тъмното или сме се много уморили! Не! Просто в кръчмето на хотела ме чакаше запотена халба с квас! Как ли пък да му устоиш да му се не види! И а после пак кажете, че Фори не е кулинарен рокер! От цялото прехласване по запотената кехлибарена течност, моя милост забрави гвоздеят в програмата тук – Крепостта! Напълно бях изключил за нея....


    Ако случаааайно ви се чете още   Т У К

Няма коментари: