Ден след Джурджевдан 2016-та.
Отново в Косово – ябълката на раздора.
Наближавам границата с Косово. Оная граница – дето полу я има, полу я няма. Полу, полу, ама баш си я има! Граничен прелаз от типа интегрисани (станали модерни напоследък по тези ширини). Пункт като пункт...като изключим вишките, бодливата тел отстрани, захвърлените (или по-скоро оставените за бъдеща употреба) преградни пирамиди и останките от някакви изгорели камиони оттатък пункта. Тук просто си мирише на напрежение.
Напрежението е навсякъде. Напрежение виждам и в очите на служителите, пред които съм се изтипосал ухилен като брюкселска зелка! Викам я счупете гипса бре! Мен само пасоша ми европейски, я съм си жив нашенец! Балканец! Каката, на която подавам червеното тескере определено е оперирана от чувство за хумор. Или мрази мъжете... Или е стара мома и всичко и е криво. Виждам зле прикрита неприязън към моя милост. Ма какъв съм, ма що съм, ма еди си кво си, ма еди си що си... Пфуууу.... Не думай! Все едно исках да ме допуснат до Алкатраз с атомна бомба на борда! Ма чий ще го диря у Митровица, роднини ли имам, приятели ли? Тегава работа. Вече почти бях начертал алтернативния маршрут заобикалящ тая спорна и размирна територия, когато каката след дълго сукане и условничене благоволява свише да ме пусне напред...до другото гише. Айде вика да видим онея дали ще те пуснат! Айде...готов съм да се обзаложим...
„Онея“ са още по-подозрителни към моята особа. Странно, не мога да си обясня с какво провокирам това съмнение. Гражданска имаш ли, пита служителят? Имам! Ама тя тук няма и да ми трябва, щото аз в Косово няма и да влизам – ей тука на, през Зубин поток и после през Северна Митровица и на север все по сръбско. Мигът, в който съм привършил с тирадата схващам каква велика глупост съм изрекъл, ама пусто като думите ми вечно изпреварват мисълта, ако въобще има такава... Поглеждам към ревера на човека, където се мъдри табелка именуваща го нещо като Сали Бериша, Хашим Тачи, Хайредин Нури Алипи или йебем ли го какво точно завъртяно име. Господи, усто голяма, та нали си на шиптарския граничен пункт на Косово! Можеш ли да им ги говориш такива? Това все едно някой да влезе у кърджалийско и да рече на нашего брата пограничния, че него видиш ли винетка не му требе, щото той у България-та нема да влиза, ще ходи само до пазара у Кирково... Мдааа....голяма глупост изшляпах...
Половин час по-късно, след като надълго и напоително съм преминал в обяснителен режим, след като пограничните хич и нямат хабер да ме пускат у Косово, след сума ти приказки и проверки на скромния ми багажец, изведнъж изгрява щастлива звезда и на моя небосклон. Щастлива звезда под формата на джип със сини каски, които ме разкарват от пункта, защото щяло да има някакво височайшо посещение ли, преминаване на някакъв големец ли така и не разбрах, но изюркаха граничните да разчистват трасето и моя милост повече и не чака. Драснах с мотора навътре във вражеската територия, все едно ме гонеха сто дяволи... Ама това само до първия завой, зад пункта. Спрях, да се доопаковам, да погледна картата и да се порадвам на живота под формата на някакво голямо езеро ли, река ли, язовир ли, край който много живописно се виеше пътя. Много. Балканите са хубаво място. Красиво място. Ако и да имаше вечни политически, етнически и всякакви други конфликти!
Планът ми за Косово беше простичък. А беше простичък поради безкрайно оскъдното ми време и солидна умора. Планът си беше чисто и просто да премина през четирите сръбски общини: Зубин поток, Митровица, Звечан и Лепосавич и на Ярине, в подножието на Копаоник да вляза отново в Сърбия. Има няма стотина километра. Дори бях си заплюл на картата едно алтернативно пътче, чрез което да избегна последните две села преди Митровица (населени с албанци) и преминаването през албанската Митровица. През вчерашния ден се бях наситил на косовско движение с албански оттенък и днес правех тънките сметки да си го спестя! Естествено, най-основната ми цел се явяваше и разглеждането на музеите в Митровица! Глупости!...Все едно се хванахте! Основната ми цел за момента беше да мушна две големи плескавици, оти бях умрял от глад! Па и то едни музеи у Митровица, казано под секрет....мани, мани...
Яхнах отново мотора и освен за природни дадености, започнах настървено да се оглеждам за някоя крайпътна кебапчийница, или ако щете плескавиджийница. Нема! И за цяр нема! Сал природни красоти, път приличен, завои разкошни, слънчице в небето грейнало, а корема свири деветата...
Не мога да не отбележа масираното присъствие на сръбски знамена. Навсякъде! Сръбски знамена в промишлени количества. На всеки стълб, на всяка улична лампа, по колите, по къщите...навсякъде! Много пъти съм коментирал, но съм убеден, че толкова много сръбски знамена накуп в самата Сърбия никъде няма да видите! Толкова кирилица в Сърбия никъде няма да видите! А и толкова коли без регистрационни номера, не само в Сърбия, но и никъде поне в цивилизования свят, съм убеден, че няма да видите. Много странно усещане. Караш, караш и хоп, всяка втора кола без номера. Отстрани паркирани коли без номера. Все едно караш през една безкрайна автоморга, само дето автоморгата си е в движение и си се кара. Много странно, наистина...
Моментът, в който колите рязко се сдобиха с табели и знамената по стълбовете рязко почервеняха разбрах, че съм изтървал отбивката за Звечан, бях навлязъл в албанско-ориенталския хаос на шиптарския регион около Митровица. За миг се зачудих дали да не се върна, но я намеря, отбивката, я не. Въздъхнах тежко и се гмурнах във водите на тежкият и безхаберен шиптарски трафик. Въздъхнах още по-тежко, защото ми беше ясно, че и тук плескавици няма шанс да намеря. Дюнери и пици. Това е положението...
Продължението Т У К
Отново в Косово – ябълката на раздора.
Наближавам границата с Косово. Оная граница – дето полу я има, полу я няма. Полу, полу, ама баш си я има! Граничен прелаз от типа интегрисани (станали модерни напоследък по тези ширини). Пункт като пункт...като изключим вишките, бодливата тел отстрани, захвърлените (или по-скоро оставените за бъдеща употреба) преградни пирамиди и останките от някакви изгорели камиони оттатък пункта. Тук просто си мирише на напрежение.
Напрежението е навсякъде. Напрежение виждам и в очите на служителите, пред които съм се изтипосал ухилен като брюкселска зелка! Викам я счупете гипса бре! Мен само пасоша ми европейски, я съм си жив нашенец! Балканец! Каката, на която подавам червеното тескере определено е оперирана от чувство за хумор. Или мрази мъжете... Или е стара мома и всичко и е криво. Виждам зле прикрита неприязън към моя милост. Ма какъв съм, ма що съм, ма еди си кво си, ма еди си що си... Пфуууу.... Не думай! Все едно исках да ме допуснат до Алкатраз с атомна бомба на борда! Ма чий ще го диря у Митровица, роднини ли имам, приятели ли? Тегава работа. Вече почти бях начертал алтернативния маршрут заобикалящ тая спорна и размирна територия, когато каката след дълго сукане и условничене благоволява свише да ме пусне напред...до другото гише. Айде вика да видим онея дали ще те пуснат! Айде...готов съм да се обзаложим...
„Онея“ са още по-подозрителни към моята особа. Странно, не мога да си обясня с какво провокирам това съмнение. Гражданска имаш ли, пита служителят? Имам! Ама тя тук няма и да ми трябва, щото аз в Косово няма и да влизам – ей тука на, през Зубин поток и после през Северна Митровица и на север все по сръбско. Мигът, в който съм привършил с тирадата схващам каква велика глупост съм изрекъл, ама пусто като думите ми вечно изпреварват мисълта, ако въобще има такава... Поглеждам към ревера на човека, където се мъдри табелка именуваща го нещо като Сали Бериша, Хашим Тачи, Хайредин Нури Алипи или йебем ли го какво точно завъртяно име. Господи, усто голяма, та нали си на шиптарския граничен пункт на Косово! Можеш ли да им ги говориш такива? Това все едно някой да влезе у кърджалийско и да рече на нашего брата пограничния, че него видиш ли винетка не му требе, щото той у България-та нема да влиза, ще ходи само до пазара у Кирково... Мдааа....голяма глупост изшляпах...
Половин час по-късно, след като надълго и напоително съм преминал в обяснителен режим, след като пограничните хич и нямат хабер да ме пускат у Косово, след сума ти приказки и проверки на скромния ми багажец, изведнъж изгрява щастлива звезда и на моя небосклон. Щастлива звезда под формата на джип със сини каски, които ме разкарват от пункта, защото щяло да има някакво височайшо посещение ли, преминаване на някакъв големец ли така и не разбрах, но изюркаха граничните да разчистват трасето и моя милост повече и не чака. Драснах с мотора навътре във вражеската територия, все едно ме гонеха сто дяволи... Ама това само до първия завой, зад пункта. Спрях, да се доопаковам, да погледна картата и да се порадвам на живота под формата на някакво голямо езеро ли, река ли, язовир ли, край който много живописно се виеше пътя. Много. Балканите са хубаво място. Красиво място. Ако и да имаше вечни политически, етнически и всякакви други конфликти!
Планът ми за Косово беше простичък. А беше простичък поради безкрайно оскъдното ми време и солидна умора. Планът си беше чисто и просто да премина през четирите сръбски общини: Зубин поток, Митровица, Звечан и Лепосавич и на Ярине, в подножието на Копаоник да вляза отново в Сърбия. Има няма стотина километра. Дори бях си заплюл на картата едно алтернативно пътче, чрез което да избегна последните две села преди Митровица (населени с албанци) и преминаването през албанската Митровица. През вчерашния ден се бях наситил на косовско движение с албански оттенък и днес правех тънките сметки да си го спестя! Естествено, най-основната ми цел се явяваше и разглеждането на музеите в Митровица! Глупости!...Все едно се хванахте! Основната ми цел за момента беше да мушна две големи плескавици, оти бях умрял от глад! Па и то едни музеи у Митровица, казано под секрет....мани, мани...
Яхнах отново мотора и освен за природни дадености, започнах настървено да се оглеждам за някоя крайпътна кебапчийница, или ако щете плескавиджийница. Нема! И за цяр нема! Сал природни красоти, път приличен, завои разкошни, слънчице в небето грейнало, а корема свири деветата...
Не мога да не отбележа масираното присъствие на сръбски знамена. Навсякъде! Сръбски знамена в промишлени количества. На всеки стълб, на всяка улична лампа, по колите, по къщите...навсякъде! Много пъти съм коментирал, но съм убеден, че толкова много сръбски знамена накуп в самата Сърбия никъде няма да видите! Толкова кирилица в Сърбия никъде няма да видите! А и толкова коли без регистрационни номера, не само в Сърбия, но и никъде поне в цивилизования свят, съм убеден, че няма да видите. Много странно усещане. Караш, караш и хоп, всяка втора кола без номера. Отстрани паркирани коли без номера. Все едно караш през една безкрайна автоморга, само дето автоморгата си е в движение и си се кара. Много странно, наистина...
Моментът, в който колите рязко се сдобиха с табели и знамената по стълбовете рязко почервеняха разбрах, че съм изтървал отбивката за Звечан, бях навлязъл в албанско-ориенталския хаос на шиптарския регион около Митровица. За миг се зачудих дали да не се върна, но я намеря, отбивката, я не. Въздъхнах тежко и се гмурнах във водите на тежкият и безхаберен шиптарски трафик. Въздъхнах още по-тежко, защото ми беше ясно, че и тук плескавици няма шанс да намеря. Дюнери и пици. Това е положението...
Продължението Т У К
Няма коментари:
Публикуване на коментар