четвъртък, 17 януари 2019 г.

Имало едно време (пътепис) - Косовска Митровица

      Предходната част   Т У К
    

      Движението си стана типичното албанско хаотично движение. Разочарован или не, трябваше да пресека въпросните села, после да се гмурна в олелията на южна Митровица и да видя като как и къде трябваше да премина през Ибър, за да стигна по-спокойната и по-нашенска Митровица, демек отново тънките сметки бяха свързани със заветните плескавици. В Митровица занавлизах от югозапад. Излишно е да казвам, че оттук никога не бях минавал. Това и бе една от причините да избера това ГКПП! Хем да разнообразя маршрута, хем да покарам покрай въпросното езеро, хем да избегна хаоса на Санджак, хем да си обогатя представите за живота в днешно Косово, хем някак ми се виждаше по-напряко. Напряко напряко ама...то като сложиш и двете граници бонус и напрякото отиваше на кино, но...както вече споменах – въпросът беше да разнообразя тривиалният и до болка познат маршрут през Нови пазар – административният център на сръбски Санджак.


     Движението около мен все повече се сгъстяваше, аз нямах никаква представа накъде трябва да карам. Чисто и просто се носех по течението в посока видяла ми се по някаква моя си логика като вярната. Знаех, че по някакъв мост може да се премине от албанската в сръбската част на града. Очите не можеха по никакъв начин да ме подведат, че в момента се намирам в албанската част, така че логично търсех заветния мост, по който да премина отвъд... Джи пи ес естествено не ползвах, а нямах нерви да спирам и да се разправям с местните, а и още помнех как малко преди манастира Високи Дечани спрях край пътя и попитах за посоката щуращите се наоколо дядо и внуче. Човекът направо подскочи два метра над земята от место! Как му заковорих на сръбски и се накокошини, а като чу че питам и за някакъв си манастир плю гневно, анатемоса си ме нещо на родния си език, грабна внучето под мишка и търти да бяга като да бе видял самият дявол...

     В крайна сметка трафикът си ме носеше напред , а аз нямах особен избор освен да му се доверя.  Бутаха ме оттук, натискаха ме оттам – направо яко си се изнервих! И без това не съм фен на градския трафик, а тук направо изпадах в потрес! Захванах по главната улица, която в оригиналния си вариант излизаше на моста с камарите чакъл, а в неоригиналния вариант пак там, само дето завършваше като задънена в камарките инертни материали. В това се уверих, когато тегавия трафик рязко се разпръсна и си останах аз сам самичък срещу  чакъла и патрулиращите полицаи и военни в подстъпите на моста. „Не! Оттук нямах шанс да мина, а и да имах нещо нямах особено желание!“ Спомням си как при едно от ходенията ни по тези места с Поли спряхме от сръбската страна на моста и ни в клин, ни в ръкав ходихме да питаме охраняващите откъде аджеба можем да пресечем реката, а те ни викат „Еееей там, по-нататък има мост, ама ако искате мушкайте се тука между камарите и минавайте!“ Викам да, дааа....аз да не съм от вчера?!“  Че като затръгваме по тоя ми ти мост, че като запуцат ония джандари....Айде немаше нужда да ни дават у новините... Та спрях значи пред камарите и направих най-логичното (и разумно) нещо за момента – вратих се! Върнах се и се гмурнах отново в митровишката олелия! Честно идваше ми в повече! Предвид умората, която си ме беше вече налегнала, предвид тегавия трафик, нещо нямах нито нерви, нито желание да търся пустият му отворен за преминаване мост! Просто си хванах пътя обратно с идеята като изляза на нещото, като главен път за Прищина, да си продължа по него и  да заобиколя Митровица! В крайна сметка ако не уцелех разклона за Лепосавич (за който естествено нямаше да има табели!), или евентуално за Подуево, щях да хвана за Прищина и оттам по добре познатият ми маршрут през Грачаница и Гниляне (ама не онова Новоискърското Гниляне) щях да вляза в Сърбия на Буяновац! Нямаше да е бързо, но поне щеше да ми е познато...

     Криво ляво се заизмъквах от града. Минах през капещия и гнусен тунел и в далечината видях търсения от мен разклон – оня международния – пътя от Прищина за към Сърбия. На разджлембената детелина спрях, защото естествено...табели нямаше! Или поне не за нещо, което да знаех, че ми е на път! За сметка на това имаше патрулка с двама полицаи и аз директно и най-нагло се курдисах до тях, разваляйки им рахатлъка!

     „Селям алекум, аркадашлар! Разумете ли по сръбски?“, на което двоицата нарочени за аркадашлари, озадачено и подозрително се споглеждат и сбутват. Усещам, че съм всял смут и паника, но не мога да разбера чак пък с какво толкоз! Доброто и лошото ченге се посбутват още веднъж нещо си и чак когато за трети път се сръчкаха комуникирайки нещо, което по никакъв начин не разбирах, схванах за какво е цялата драма. Драмата кой да се прежали да говори с мен...на сръбски. Е...прежали се! Доброто ченге с неохота пита какво ме вълнува и с какво да са ми полезни. Викам, аркадашлар, накъде да хвана, че да стигна в Сърбия (щото бях повече от сигурен, че съм попаднал на господа, за които Косово НЕ Е Сърбия). Оооо, ама там е опасно! Трябва ли да ходиш ТАМ? – загрижен за моя милост пита добричкият! Че ако не трябва ще питам ли? Ама и милиционерски прийоми.... Оттук право напред  да съм карал, ама да съм знаел, че след километър два навлизам в опасни територии. Опасни, опасни, колко па да са опасни?... Ако питаш някой от „опасните“ територии, мигом ще те информира, че току що идваш от деветия кръг на ада и че щом си оцелял значи нищо не може да те събори! Сещам се естествено за „синдрома на опасното място“. Имахме едно такова пътуване в Турция преди време, когато постоянно ни се обясняваше, че тук видиш ли всичко е цветя и рози, но натам....колят и бесят без упойка. Само че ние тъпо и упорито продължавахме натам и като стигнехме в „натам“, там пък едни любезни и усмихнати хора ни обясняваха, че тук видиш ли всичко е маргаритки, а страшното е оттук нататък.... И така прекосихме половин Турция...

     Благодаря на любезния, благодаря и на мълчаливия му колега и се гмурвам с главата напред в онея мътни и опасни територии – сръбските територии на Северно Косово...

    Продължаваме   Т У К

Няма коментари: