четвъртък, 13 октомври 2016 г.

Един североизточен пътепис (Румъния-Украйна-Молдова 2013) - част 2

     Моста между двете държави преминаваме доста плахо и несигурно, веднъж, щото допотопното съоръжение навяваше всякакви други мисли, само не и мисли за сигурно съоръжение и второ, щото някак преминаването на тази граница ми се виждаше леко несигурно. То все едно отивахме не в Украйна, а пресичахме сомалийската граница, ама нейсе... Мрачни спомени от още по-мрачната 1990-та нахлуват в главата ми. Мразовита зимна нощ няколко дни преди Коледа. Навън е минус 13, или може би минус 16 или може би един Господ знае колко минуса под нулата. Вятърът бръсне по голото поле и пронизва до мозъка на костите. Сърдитите украински митничари не ни пускат да слизаме от допотопния Ман, с който бяхме затръгвали за на майната си някъде на север в Русия. Манът няма парно, защото му е спукана нам ква си там тръба за нафтата и като пусне парното и без това смрадливото купе се изпълва със зловонен дим и атмосферата става задушевна ала Аушвиц. То Манът всъщност по план график не трябваше въобще да го тормозим да ни вози чак толкоз надалече, но за зла участ титулярният автобус се беше строшил необратимо още на фаталният тринайсети километър, нейде сред преспите на пътя Търговище-Разград и след двучасово дзиндзирикане в нощното зимно поле някой зъл гений ни беше проводил въпросното съоръжение да ни вози чак до Москва. То всъщност Москва така и не стигнахме, а зациклихме малко по на юг – в Орел, ама това вече е съвсем друга история...
Бариерата е вдигната, но така или иначе няма къде да отидем освен чинно да се наредим на опашката след последната кола. Спираме. Не гася мотора, защото съвсем наивно-европейскосъюзно си мисля, че ей сега ще минем или пък защо не някой да ни махне да мръднем най-отпред. Тцъ... Нищо като подобно! Седим си ние и сме се вторачили във въоръженият граничар, който упорито ни гледа. Той ни гледа и ние го гледаме. Мълчим. Реката тихо ромоли зад гърба ни. Правя недвусмислен жест да мръднем пред колите, че сме маневрени и набързо тъй да се каже. Човекът продължава да ни гледа съсредоточено като бааавно запристъпва към нас. Виждам го как леко поглажда оръжието си. Викам на Поли тоя сега ще ни гръмне! Приближава се цяла вечност. За малко да обърна мотора и с мръсна газ да се върнем в ЕС! Граничарят седи пред нас и гледа мълчаливо. Паспортите!-процежда през зъби униформеният! Талона на мотора! И след кратко замисляне – зелената карта и шофьорската книжка! И бре, аркадаш, ти съвсем без документи ни остави – скарвам му се аз ама наум, а иначе съм оголил зъби в усмивка, че не се знае знае ли се! Викам, аркадаш, дай да минем отпред, че път ни чака, а? Не можна... Толкоз. И фръц! Врътна се и хлътна в будката си...

Е...врътнах ключа и угасих мотора. Щеше да се чака. Щеше да се чака така както само по подобни граници може да се чака! Минава цяла вечност докато граничарят се връща с документите ни. Опашката е мръднала с две коли напред, но ние си седим и чакаме. Викам си, разгеле, сега ще ни даде документите и продължаваме напред! Тцъ! Нищо подобно! Нашият дойде, подаде ни документите и се облегна свойски на мотора. Откуда? Е, откуда... Нали си прочел в документите – от Софето! Аааа не, ти си от Търговище! Румънец ли си? Не бре, българин съм, първоначално не мога да сгрея защо ме писа румънец граничарят, но после се сещам за онова Търговище – в Румъния! Да бе да, като влизам в Македония са ме питали от онова Търговище оттатък баира в Сърбия ли съм, та и тоя е решил, че съм от най-близкото Търговище! Не, гусин униформен, всъщност съм роден в Търговище, ама онова българското, а живея в София, но всъщност по лична карта съм от Владая, а сега се местим в... Абе какво ли ти обяснявам сякаш ме разбираш... Разумеш ли ме, бре? Да, да, да повтаря монотонно граничарят поклащайки глава, все едно всичко му е ясно. То на мен не ми е ясно, че на него ще му е ясно... Ама карай! 
Тъкмо решавам, че ще се движим напред след опашката, когато нашичкият подхваща друга тема – и сега вика къде с тоя мотор? Отговарям чинно тъй и тъй, видиш ли, замъка Паланок, туй онуй, Украина бютифъл кантри, уандърфул разбирш ли, когато човекът ме прекъсва. Колко, вика, струва мотора? Е, колко... Илядо и петстотин еура, ъъъъ две илядо долари, обръщам веднага на вървежната по тези земи валута. Човекът клати невярващо глава... Знаеш ли вика колко струва тази кола и ми сочи напред. Сочи точно в пасата на бай Иван! Не, че бай Иван е дошъл дотук с вехтия си пасат, но е досущ като неговия – двайсетина годишен изстрадал вехт кошник. Е колко да струва? Да струва, да струва пет шестотин евро... Даааа, петстотин евро може да струва у вас, но тук струва три хиляди долара! С мотора ти е същото! Пазете го! Тук возилата струват доста повече отколкото оттатък (и махва с ръка неопределено назад през реката). Пазете го да не ви го откраднат! И таз добра....Е сега я втасахме...
Още по-изтръпнали се придвижваме напред. Наобикалят ни митничарите. Един иска да се осведоми за мръсните ни чорапи в багажа, друг пита къде са ни наркотиците и оръжието, трети ни бута някакви бланки дето трябвало да ги попълваме, а аз последното, което се сещам в момента е къде по дяволите сме си забутали химикалката! А митничарите гледат сърдито и нервничат! Тъкмо нещата нещо взеха да излизат от контрол и гледам се приближава нашичкия – оня с калашника. Казаха си нещо и една митничарка набързо ни подпечата паспортите, изведнъж се оказа, че няма нужда да попълваме разните му там въпросници и ни проводиха да си ходим! Повторна покана не чакахме! Гаааз и добро дошли в Украине!
Бяха ни предупредили да внимаваме, че пътищата не са в цветущо здраве, че джигитите не са от най-толерантните и най-важното – да гледаме да не замръкваме на пътя! С оглед на всичките тея приказки и на напредващият час отпраших с най-високата скорост, която позволяваше пътя! А той пътя беше.... Вярно, бяхме с доволно проходим мотор, който си е правен за кофти пътища, но въпреки това като се почна едно подскачане от трап в трап, от бабуна в бабуна... А автопарка? Все едно се бяхме върнали в едни отдавна отминали времена! Толкова лади, москвичи, зазки и разните им подобни на едно място не бях виждал от детството си! Определено беше колоритно! И околността беше колоритна. Тъкмо бяхме подминали Солотвино, а край пътя се изредиха множество странни недостроени палати

Изображение




Любувахме се на колоритните гледки и МПС-та, зъбите ни тракаха геройски по траповете, а ръцете не знаех дали въобще ще мога довечера да ги размотая от кормилото – така яко го бях стиснал в опита си да не отхвърча някъде в нивите на поредните лунни кратери! Ей Богу, имах се за паметлив човек, но така и не можех да се сетя за толкова скапан път, по който да съм карал! Е, разбира се, изключвах албанският офроуд, на който многократно се бях набивал, защото той е ненадминат! Може би околовръстното на Тбилиси? Или пък оня гадният надупчен като решето път от сръбската граница до пещерата Магурата, дето с повече от 20 и да искаш не можеш да караш? Не знаех, но определено украинското пътно управление с нокти и зъби се бореше за челното място в класацията! И ако между населените места криво ляво можеше да се кара, то влезеше ли се в населено място и пътят рязко и безкомпромисно изчезваше! Без майтап! Започваха едно иху, аху, мини в дясно, ела в ляво и само гледаш как колата пред теб ту изчезва, ту се появява като да беше яхта сред морските вълни! То бива бива трапове, ама наистина имаше села, в които карах на първа, с пуснати крака крепях мотора и се молех да не застанем на някоя бабуна на кантар – толкова зле беше!
Имах чувството, че 130-те километра до Мукачево ще ги караме цяла вечност!
Нейде край някакво село спряхме на една бензиностанция да вземем глътка въздух за нас и бензин за мотора!



Гледах табелата на бензиностанцията и се чудех кое ми се вижда странното! Бензин, дизел, едното толкова пари, другото онолкова, нищо нередно нямаше! Пак гледах и пак не можех да разбера кое не и е читаво на табелата? А 92, дизел, А 95 (чок шукар, супер, дупер безоловен демек) и ха...ами да! Най-отдолу се мъдреше бензин А 80. Тук продаваха 80 октанов бензин! При това за смешни пари. Първоначално се ентусиазирах да сипя именно такъв на Росинант, но после с някаква частица здрав разум се присетих на колко точно километра сме си от вкъщи и че това не е най-удачното място за технически експерименти с возещото ни добиче... Добре де, ще му сипя 92, айде от мен да мине! Абе защо не идва скапания бензинджия? Седи си вътре в бензиностанцията и пет пари не дава! Не, че държах друг да ми олива мотора, като и аз чудесно си се справях сам с тази мисия, но ей така на, от уважение поне да беше си направил устата нещо така... Но...тук може би е така! Хванах пистолета и...стииииискам и нищо. Връщам пистолета на колонката и втори опит. Отново нищо. Викам си пък де да знам, може да нямат 92 или пистолета да не им работи. Ще пробваме с 95. Стискам пистолета и...отново познатото нищо. Хммм... Абе имаше нещо нередовно тука. Засилих се към пичовете вътре, за да питам какво се случва. Здравствуйте, туй онуй, абе нещо не ви работи колонката ли, що ли, а единият от двамата служители съвсем невъзмутимо ми казва „А, че не си платил, за да ти пуснем колонката!“ Е, как да платя като не съм заредил? „Първо плащаш, после зареждаш! Тук е така!“ Е, добре де що не свирнахте като ме видяхте, че се правя на идиот там? Пича само вдигна рамене и завъртя глава на другата страна, демек оправяй се... Мислех да споделя с него какво точно мисля за майка му, но все пак преглъщам и се въздържам! В съзнанието ми изплуват всичките онея страшни случки, които са ми разказвали за Украйна, включително и случки от бензиностанциите на Украйна... Плащам чинно и отивам да сипвам... Тук е така каза пича... Тук е така! Това е положението...

За съжаление "тук е така"-то си важеше с пълна сила и за пътя от тук нататък - пътя беше, хммм, преобладаващ с прекъсвания, като прекъсванията бяха толкова внезапни, че карайки кротко и напоително с някаква поносима скорост изведнъж скачах на спирачките, защото иззад завоя внезапно изкачаше спрял тир. Ще кажете, че защо, чорт возми, идиотът е спрял насред пътя ли? А, той чисто теоретично не е спрял, разбира се, но поради внезапно изкочилите трапове от по 20-25 сантима дълбочина по цялата ширина на пътното платно, шофьорът баааавно и внимателно припълзява гледайки да не катурне камиона или изпотроши товара... Именно подобни изненади ме държаха на тръни и ми пречеха да се наслаждавам на околностите! А имаше какво да се види! Всичко беше някак занимателно чуждоземско на вид. Хем бяхме на един ден път от дома, хем все едно бяхме ехееее, кой знае къде





Всъщност, нещото, което категорично затвърждаваше теорията, че не сме по нашенско бяха многобройните строящи се или ремонтиращи се църкви!



Първо, че бяха с характерните за руските църкви куполи тип "луковица" и второ - у нас чисто и просто църкви не се строяха! Молове и джамии да, но църкви...
Започва да се стъмва, а ние едвам сме преполовили разстоянието до Мукачево. Леко започва да ми е притеснено, поради многобройните съвети да не замръкваме по украинските пътища. За наше щастие пътят леко започва да му се покачва кредитния рейтинг и с повечко фантазия да става за каране и тъкмо, когато си мисля, че аха да се види светлина в тунела и на околовръстното на Кхуст ни спират двама местни катаджии. Моето жизнерадостно добрый день някак увисва безпомощно във въздуха. Дръпнати са. И мълчаливи. И се държат гадно. Защо, вика, спря тук, а не там, където ти посочих? А де... Мислено започвам да се чудя къде точно бях заврял дребните доларови банкноти, щото ми беше ясно, че надали ни спират за друго. В нарушение не бяхме, гусин полицаят Еди Кой си от първият ден на пътуването не вярвах да се е разпрострял чак до тук, че да ни е пуснал за идирване чрез Интерпол, така че оставаше чисто и просто добре познатото ни "ми ко прайм ся"?... Е кво правим, кво правим, ама аз хич не обичах да храня хрантутниците, особено пък, когато няма и за какво! Проверка на документите, проверка за алкохол от типа я ми дъхни, щото дрегер другарите явно нямаха, поне сто пъти ни питаха що щем по тези земи и какъв ще го дирим в Мукачево, на което аз за сто и първи път отговарях "в Мукачево ще спим и искаме да разгледаме замъка Паланок", на което едното ченге отговаряше като развалена плоча нещо от рода на "аааайде сега! Зааамък! Не на мен тия"... Тъкмо мислех да му обясня, че сякаш всичките все едно една майка ги е раждала и няма с какво ново да ме изненадат, когато доброто ченге вика, абе я карайте, че се стъмва, а имате още път до Мукачево! Карайте, вика, само по главния път, пазете се и не спирайте докато не стигнете в града...
Естествено повторна покана не чакахме! Пътят след Кхуст стана съвсем поносим, така че имаше всички шансове скоро да стигнем заветното Мукачево




Влизането в града естествено го направихме съвсем по тъмно. Знаех, че трябваше да прекосим целия град и да излезем на отсрещната му страна оттатък околовръстното, където бяха заветния замък Паланок и едноименният хотел, разположен в подножието му. Знаех и че имаше нещо усукано в пътя през града. Някъде нещо се правеха някакви странни чупки и въобще бях на 100 процента сигурен, че особено по тъмно, ще се омотаем яко и въобще веселбата с намирането на заветния хотел ще е голяма! За мое щастие, по-скоро по чиста случайност, нацелихме пътя от раз и за нула време прекосихме целия град, който хич не беше малък и се паркирахме в двора на хотела. А хотелът.... Ооооо, бедна ви е фантазията! Не, че нещо, ноооо... Бях забравил каква е соц действителността! Как клиентът не е клиент, а е нахален натрапник, който идва не за друго, а просто да ти трови живота и да ти разваля рахата! Как не те са ти длъжни, щото се хранят с твоите и на други такива като тебе пари, а ти си някакъв нещастник дето те ти правят услуга, че въобще се занимават с тебе! Нищо, че си плащаш! В двора на хотела ни посрещна някакъв доста подпийнал и върло антипатичен тип, който първо ни се скара, че трябвало заради такива натрапници като нас да отварял вратата на двора да си вкарам мотора. Викам му, гледай сега, ако е такъв проблем не отваряй, ще го паркирам отвън. Да бе да, недоволства човекът, отвън, че ако го откраднат да ми мрънкаш утре на мен, че не съм ти отворил да го прибереш вътре на сигурно... С много пуфтене и нечии майки, плъзгащата врата е плъзната и моторът вкаран в двора. Естествено, първото място, на което го спирам не му се струва подходящо, второто също, третото става ама видиш ли мотора да не е с кормилото насам, а натам. Защо...никой не може да ти обясни. Влизаме вътре да се настаняваме. На рецепцията "любезният" домакин ни обяснява как той не работи тук, как е приятел на собственичката и на наивният ми въпрос къде е собственичката се отговаря с презрение, че по това време собственичката няма да седи да чака такива като нас! Питам какви, човекът не схваща въпроса ми та се налага да поясня "какви като нас"? Вместо отговор получавам боботене и сумтене и подкана да си платим нощувката. Разбира се, че ще си платим, но понеже и тук трябва да има изненада, с неудоволствие установявам, че човекът ни иска с 10 лв отгоре. Ровя в документите, с които сме се подготвили прилежно точно за такива случаи и вадя разпечатаната резервация потвърждение, на която се мъдри съвсем друга цена, но човекът учтиво ми обяснява какво да направя с нея и ако нещо не ми изнася да ми отвори отново вратата на двора...То ще кажете, голяма работа сега за 10 лв. Ами и е така и не е! Защото първо човекът ми беше страшно антипатичен и не виждах абсолютно никаква причина да му оставяме бакшиш, второ въпросът е принципен и трето това си бяха едно 20-тина процента разлика от обявената цена... И понеже в този късен час, в тази доста неприветлива държава, в този непознат град, нямахме никакво намерение тепърва да търсим хотел, със скърцане на зъби плащаме исканата цена. Сега е мой ред да боботя и сумтя. Тръгваме в индийска нишка по тесните стълби към стаята, която любезно ни е отредена. Естествено и тук намира за какво да ни вдига кръвното - да не тропаме толкова и да внимаваме да не изцапаме нещо! "Любезният" чисто и просто ни третира като отрепки, а аз съм заредил огромният си интернационален репертоар попържни по негов адрес, но засега ги карам наум. Ще ги визуализирам на висок глас утре сутринта като си затръгваме! И то как... А, утре кога мислите да тръгвате, пита уж небрежно нашия, отваряйки вратата на нещо средно между мечешка бърлога и стая в студентско общежитие. Ами не знам - в 7 - 7.30, казвам механично аз, оглеждайки втрещен предлаганата ни стая. О, преди 9 не можете да си тръгнете! Ама...започвам да протестирам аз вече на път да отприщя пазените грижливо за утре майки, лели и баби, но се хващам, че няма смисъл. "Любезният" е хвърлил ключа и отдавна е заминал надолу по стълбите.
Стаята, естествено, е потресаваща не само на пръв поглед! Установяваме, че някой преди нас не си е пуснал водата, демек никой не си е правил труда да чисти след предните гости, по мивката всичко е в течен сапун, защото тубичката му е спукана и си шурти на воля, душ кабината е спукана и водата се стича навсякъде по целия под, а сифон естествено няма, топлата вода така и не дойде, а от всичките лампи светеше единствено едната нощна, а хладилник имаше, но разбира се не работеше!
Пихме по бира в съседното ресторантче, все още втрещени от местното гостоприемство, направихме кратък разбор на деня и нахвърляхме плановете за утре, след което загасихме единствената лампа преди да е изгоряла и тя и потънахме в сладък украински сън, нихната мама...
ДЕН ПЕТИ

Маршрут: Мукачево - Стрий - Ивано-Франковск - Черновци - Хотин - Камянец-Подолски
Прогнозни километри: 480
Акценти: природата на Закарпатието и крепостта в Камянец-Подолски

Въпреки киселият привкус от вечерта на предния ден, спахме като къпани (със студена вода) и сутринта се събудихме учудващо бодри и свежи. И естествено в час доста по-ранен от часът, в който можеше да напуснем затвора си, опс, пардон, хотела си. Имахме време. Имахме нужда и от кафе, така че плахо подадохме нос навън. Все някъде щяхме да пием по кафе, а и беше кощунство да сме в подножието на замъка и да не се качим до него!



Поразходихме се насам-натам по главната улица, на която имаше честта да е позициониран хотелът ни, позяпахме и се почесахме умно, умно, чудейки се как точно да определим съвременната украинска действителност в тази част на страната и по-скоро в Мукачево. На пръв поглед хората не живееха богато и имаха по-нисък жизнен стандарт от нашия - автопарка беше с преобладаващи соц возила или вехти и стари западни такива (основно немски), автобусчетата на градския транспорт също изглеждаха окаяно... То ясно, че всяка една преценка е изключително субективна, но определено тук нещата не ми изглеждаха ок! Не можех да си обясня как една толкова голяма, богата на ресурси и плодородни земи страна ще изглежда толкова окаяно и с такъв нисък жизнен стандарт... Всъщност можех... Управляващата олигархия превръщаше лека полека тази богата страна чисто и просто в една бананова република! (Тогава и през ум не ми минаваше накъде точно ще се развият за в бъдеще нещата в Украйна! Бях сигурен, че не вървят на добре и хайде ако за Евромайдана криво ляво можех да се досетя, то за последвалата братоубийствена война въобще не съм си и помислял)...
Хлътнахме в едно квартално магазинче да вземем нещо за закуска и заветното кафе, както и да се ориентираме в цените на цигарите. Цените на цигарите бяха повече от народни! Имаше разни местни марки цигари, които се връзваха дори под левче пакета, а тези които ние си пушехме си бяха точно 1.90 или малко под два пъти по-евтини от същите у нас! Пардон...почти същите, защото тези тук имаха и активен въглен за разлика от продаваните у нас...
В магазина не ни гледаха с добро око. Не можех да си обясня защо! С нищо не ги бяхме провокирали! Може би просто недолюбваха чужденци, а може и просто така да си гледаха хората, но определено побързахме да напазаруваме и да ги освободим от присъствието си... Седнахме на стълбите за замъка да закусим набързо и да пием по кафе, па и да се полюбуваме на гледката, разкриваща се към пробуждащо се Мукачево



След като задоволихме физическите си потребности дойде време да задоволим и духовните си такива - да се пробваме да разгледаме замъка! Часът вече не беше толкова ранен, имаше разни хора дето се качваха нагоре, та си мислех, че има шанс дори да е отворено за туристи. Ако не-нищо не пречеше да огледаме каквото можем и отвън!
Изкачваме се до върха на хълма и пред портите намираме един самотен червен Москвич/Иж и банкнота от 20 гривни (нещо около 5 лв), с което сутрешното кафе и цигари ни излизат без пари (ееех, Ганьо, Ганьо, чедо бугарско)

Изображение

Помотаваме се, поразглеждаме замъка отвън и се засилваме към отворените му порти.



Работното време е от 9, а сега е почти час по-рано, но портите са отворени и двамата чичковци охрана, които не са свалили любопитни очи от нас нито за миг ни поканват любезно да разгледаме двора на замъка. Тъкмо се изкефих и реших, че днес е късметлийския ни ден и чичковците бързо ни приземиха - е, можело да ни пуснат, но разбира се срещу някаква парична благодарност от наша страна... Най-любезно отказахме и се фръцнахме надолу по пътя към хотела. Не бяхме скръндзи, не ни разбирайте погрешно, но предпочитах ако си плащаме да си платим така както трябва - срещу билети и парите да влязат там, където трябва, а не в нечии джобове за ракийка за вечерния мач пред телевизора...
Бавно и без да бързаме (нещо силно нетипично за нас) се довлякохме до хотела, където господин Самата любезност сновеше нещо припряно из двора, сякаш беше изпаднал в транс да не би да сме си заминали по-рано! Абе, аланколу, нали още снощи ти платихме, а и моторът ни е при теб в залог, какво си се разтреперал толкова да не сме изчезнали! Заявяваме на нашия, че ще го освобождаваме от присъствието си и че не сме емигрирали неизвестно къде докато той спи плувнал в алкохолни пари, качваме се набързо да се облечем и съберем багажа и минаваме на рецепцията да му хвърлим ключа! Стоооп! Къде сте се разбързали? Чакай да се кача да видя дали сте спрели тока и водата и да не сте откраднали нещо? Какво да откраднем? Може би хладилника дето не работи или някое нощно шкафче?! Тегля му една сръбска вече на глас и докато той се затътря по стълбите нагоре ние вадим мотора, палим и с мръсна газ напускаме това станало ни толкова омразно място - хотел "Паланок"!

Както споменах, хотелът беше почти на околовръстното, така че бързо се ориентирахме и изнизахме от града. Първоначално хванахме западна посока само колкото да излезем на главният път отнякъде си за Лвов, тоест главната пътна артерия в региона в посока юг-север. Излизането ни на главния път се явяваше и символично най-западната точка на пътуването ни. Е така де! Все пак говорехме за североизточен пътепис, айде стига с тоя запад! Време беше да си дойдем на думата:) Завихме в посока Лвов и на първата бензиностанция спряхме да заредим и купим карта на страната, че вчера карахме малко на фантазия и интуиция. Дали защото бензиностанцията беше от някаква голяма верига, или защото беше на главен международен път, но това беше единствената бензиностанция в Украйна, на която попаднахме, дето първо си сипваш на воля и после влизаш и си плащаш, точно както сме свикнали у нас. Чак ми се видя странно... Всъщност не, странно ми се видя по-скоро това, че на трета вече бензиностанция нямаше пътна карта на цяла Украйна, а все на някакви отделни области. Купихме най-удачната за нас карта - тази на Закарпатието и Ивано-Франковска област и хванахме пътя в посока Лвов. 
Пътят беше разкошен и то не само по украинските стандарти! Широк, с плавни завои и перфектна настилка! Направо взех да се изкушавам дали да не кривнем до Лвов за няколко часа...

Изображение 

Природата беше уникално красива и за разлика от вчерашния ден, можехме да и се насладим, защото пътя не беше от типа "полигона на оцеляващите". Карах с кеф, мигом забравил за снощният ни "домакин", докато Поли се опитваше да снима разните му там хубавини, щото тук можеше да се вози без да се е здраво вкопчила в мен.



Край пътя отново имаше от онези руските църкви






Следях табелите с намаляващите километри до Лвов и все повече се самонавивах как ще отскочим до Лвов, щото то ей го де е... И как за нула време сме там с тоя хубав път и как ще разгледаме видиш ли за нула време тоя голям град и как после за няколко часа ще вземем пътя до Камянец-Подолски и как тоя снощния път е бил нещо недоразумение и незнайно защо толкова занемарен... 
От позитивните ми размисли (и страсти) ме измъкват две неща-табелата за навлизането ни в Лвовска област и потресаващите кратери последващи табелата. Ченето ми издрънчава болезнено, моторът започва да подскача като заек по лунния пейзаж, а Поли моментално се вкопчва в мене и дружно подскачаме опитвайки се да не изпаднем от мотора! Спирам край пътя... Пфуууу...удържахме се! Тегля една майна на пътните управления по целия свят и впервам взор напред в посока Лвов. Пътят докъдето ми стига погледът е потресаващ, съдейки по клатушкането и криволиченето на колите и камионите в далечината. Мдааа....Лвов мигом изфиряса от плановете ни за това пътуване! Сбогом на красивите планове и хубавия асфалт! Добре дошли в реалността! По украински...

Честно казано, за днешния ден, ако не беше това подскачане по изпитателния полигон за луноходи, надали щях да има кой знае за какво да се сещам! Де факто този ден ни се явяваше чисто и просто транзит между Мукачево и Камянец-Подолски. Както оставихме зад гърба си табелата за начало на Лвовска област, така и лека полека оставяхме зад нас и меката зелена топлина на Закарпатието. Постепенно планините се превърнаха в хълмове, а хълмовете лека полека се стопяваха и се превръщаха в безкрайна скучна равнина. Разнообразие внасяха неспиращите да се редят край пътя църкви и така омразните ми трапове по уж главния път.







     На тази, последната снимка, освен на красивата църква в дъното, можете нагледно да се полюбувате на средностатистическа главна улица в кое да е населено място по трасето, по което се придвижвахме. Да, познахте! Асфалт нямаше! Просто асфалта отдавна го беше отмила водата и под безмилостният фактор на времето улиците в населените места се бяха превърнали в прашен офроуд! Всичко си беше твърде каубойско и твърде като "имало едно време на запад", само дето колите бяха твърде източни...
С кисел привкус в устата, ниска средна скорост и повишено внимание, най-после достигаме до Стрий - градчето, на което трябваше да оставим пътя за Лвов (а с плановете за него бяхме приключили още на първото по-сериозно думбур лумбур). Това беше и на-северната точка в това ни пътуване! На кръстовището с табела Ивано-Франковск свихме рязко на дясно и поехме в посока югоизток към Черновци, Хотин и Камянец-Подолски. 
Извън населените места темпото ни беше прилично, като рязко падаше само като мернех табелата за поредното градче или село! На всичкото отгоре и в самите села се образуваше задръстване и колоната едвам пъплеше, а за изпреварване и дума не можеше да става по тези трапове, че щяхме съвсем да откъртим и без това разнебитените багажници. Ясно ни беше, че днешният ден ще бъде посветен единствено на едно тягостно придвижване и пак щяхме да стигнем по тъмно крайната ни цел за деня. За пореден път се пустосвах заради великата глупост с предварителните резервации, които бях направил и които ни задължаваха щем не щем да се съобразяваме с първоначалният ни план, който на много места откровено издишаше! Щото едно е да седиш и да чертаеш планове седнал удобно пред компа, а съвсем друго- като подкараш мотора... 
От размислите ми ме измъква волгата, която стръвно ни присветка срещу нас! Да, в Украйна повечето коли светкат за катаджии - традиция, която за добро или за лошо у нас все по-рядко я има. Това е може би първото село от доста време насам, в което пътят има асфалт и то добър гладък асфалт бих отбелязал и гадовете много добре са си направили сметката, че тук се кара по-бързо от ограничението! Що не дойдохте да седите на предното село? А? Що не дойдохте? Ех, другари господа катаджии, вас верно все едно една майка ви е раждала... Виждам патрулката срещу нас, но няма какво да направя! Сигурен съм, че ще ни спрат! Сигурен съм и че съм в нарушение. А и с тоя мотор натоварен с багаж, отдалеч лъхаме на чужденци, които спокойно можем да "глобим" едни 20 евро. Все едно не знам у нас как се втурват като мечки стръвници по поредния чуждоземски номер нашите полюционери... Време за реакция нямам, а и не знам с какво бих могъл да предотвратя неприятната среща. За миг се поколебавам дали да не спра и да не врътна обратно, пък ако искат да идват да ни гонят, макар да ми е пределно ясно, че никой няма да се сили да ни гони, след като след нас идат следващите двайсе евро. И следващите.... И следващите...
Мигът, в който зървам крайпътното кръчме, вече съм спрял на миниатюрния паркинг. Гася мотора. Ще ядем, казвам на Поли. То си и беше време за ядене и без друго! Слизам от мотора и почвам да се разопаковам, когато забелязвам, че ченгето върви с бавни крачки към мен. Чудя се какви ли да му ги приказвам, ама явно и той нещо се чуди, защото забавя крачка, тегли ми една майна предполагам и се връща обратно в патрулката. Естествено ще ни спре като тръгнем, ама тогава я камилата, я камиларя...
Заведението съм запомнил със сърдитата сервитьорка и с най-смрадливата тоалетна в света! Ааааа, няма такава смрад! Ама пък хапването беше вкусно за компенсация! Пак ядохме нещо с много зеле и червено цвекло и някакви сладки картофи. Пуста да опустее тая полско-украинска кухня, бях я намразил от времето, когато живеех в Ключборг...
Замотаваме се порядъчно доста време в кръчмето и чак когато виждаме патрулката бавно да заминава нанякъде, се впускаме напред по пътя за Черновци! На сито светът изглежда малко по-благ и дупките по пътя не толкова големи!
Ивано-Франковск го минаваме транзит. Не сме и правили сметка да влизаме в него, но с оглед на бавното ни придвижване, категорично отпада. След него гонехме Черновци и Хотин. Бях сигурен, че до Камянец-Подолски имахме поне 200 км, тоест с това темпо часовете път, които ни предстояха бяха от 2 до плюс безкрайност. А ние с толкова не разполагахме...

Няма коментари: