Имало едно време (пътепис) - Косовска Митровица

      Предходната част   Т У К

    

      Движението си стана типичното албанско хаотично движение. Разочарован или не, трябваше да пресека въпросните села, после да се гмурна в олелията на южна Митровица и да видя като как и къде трябваше да премина през Ибър, за да стигна по-спокойната и по-нашенска Митровица, демек отново тънките сметки бяха свързани със заветните плескавици. В Митровица занавлизах от югозапад. Излишно е да казвам, че оттук никога не бях минавал. Това и бе една от причините да избера това ГКПП! Хем да разнообразя маршрута, хем да покарам покрай въпросното езеро, хем да избегна хаоса на Санджак, хем да си обогатя представите за живота в днешно Косово, хем някак ми се виждаше по-напряко. Напряко напряко ама...то като сложиш и двете граници бонус и напрякото отиваше на кино, но...както вече споменах – въпросът беше да разнообразя тривиалният и до болка познат маршрут през Нови пазар – административният център на сръбски Санджак.

Имало едно време (пътепис) - Косово-ябълката на раздора

      Предходната част е  Т У К

     Ден след Джурджевдан 2016-та.
     Отново в Косово – ябълката на раздора.

     Наближавам границата с Косово. Оная граница – дето полу я има, полу я няма. Полу, полу, ама баш си я има! Граничен прелаз от типа интегрисани (станали модерни напоследък по тези ширини). Пункт като пункт...като изключим вишките, бодливата тел отстрани, захвърлените (или по-скоро оставените за бъдеща употреба) преградни пирамиди и останките от някакви изгорели камиони оттатък пункта. Тук просто си мирише на напрежение. 

     Напрежението е навсякъде. Напрежение виждам и в очите на служителите, пред които съм се изтипосал ухилен като брюкселска зелка! Викам я счупете гипса бре! Мен само пасоша ми европейски, я съм си жив нашенец! Балканец! Каката, на която подавам червеното тескере определено е оперирана от чувство за хумор. Или мрази мъжете... Или е стара мома и всичко и е криво. Виждам зле прикрита неприязън към моя милост. Ма какъв съм, ма що съм, ма еди си кво си, ма еди си що си... Пфуууу.... Не думай! Все едно исках да ме допуснат до Алкатраз с атомна бомба на борда! Ма чий ще го диря у Митровица, роднини ли имам, приятели ли? Тегава работа. Вече почти бях начертал алтернативния маршрут заобикалящ тая спорна и размирна територия, когато каката след дълго сукане и условничене благоволява свише да ме пусне напред...до другото гише. Айде вика да видим онея дали ще те пуснат! Айде...готов съм да се обзаложим...

Имало едно време (пътепис) - Олеле малеле по сръбски - продължението

    Предишната част беше  Т У К

     Пристъпвам несигурно към гаража с авариралото возило, все още чудейки се къде е уловката. Продължавам да редя жални вопли, че нищо не разбирам от коли, но определено няма кой да ме чуе. Междувременно питам какво и е на колата, а човекът, който ни стопира нещо говори за някакъв карбуратор.  Бе какъв карбуратор, бе аланкоолу?- нервя му се аз! Ти хабер имаш ли колите с карбуратор откога са само в музея? Газя в снега докато изгазвам най-накрая до заветния гараж, че те нихната мама не го построили на пътя, а ееей там – хубавичко сврян навътре в поляната! А колко сняг ще има да се рине докато се изкара пущината до пътя, просто не ми се мисли! Добре, че не стана въпрос и снега да им разчистя... Та надниквам аз във въпросния гараж и що да видя – опел! Ами то хубаво опел, ама той от ерата на ранния Хитлер тоя опел. Някакъв незнаен за мен модел, гарантирано ми е поне набор. А в гаража такава смрад на бензин, че само се моля някой да не реши да пали цигара... Надниквам под капака на вехтото возило и я...изненада! Ма той верно с карбуратор! Бракята сърби отново нещо почват да ми се обясняват, аз също влизам в отстъпателно-обяснителен режим, бутвам тук, бутвам там, все едно пък нещо ми е ясно и категорично отсичам, че с нищо не мога да помогна! Не, не-вика човека – влизай ти в колата и се мъчи да я запалиш, че тоя (дядката демек) видиш ли го къв е смотан, нищо не може да нпарави! Е да де, а аз какво да направя в цялата ситуация! Влизам, завъртам ключа, а стартерът само едно такова жалостиво мяу, мяу, мяяяяууу, мя......и умря! Абре, викам, вие ток нямате у акумулаторо! Да де, ама било имало и пак същата. Е, ми заредете го и пробвайте, бия отбой аз преди да са се присетили нещо друго. Не! Да сме вземели да я избутаме до пътя! Бе как у тоя сняг ще бутаме? Вие у ред ли сте? Човекът обаче е съвсем сериозен и мигом хваща  едно гребло, галантно подхвърляйки ми другото налично с недвусмислен жест за какво точно ми го дава... Вярно вече се чувствах като у филм на Кустурица!