Имало едно време (пътепис) - част поредна /Прибой, Югославия/

     Към предходната част  Т У К

     Гергьовден, лето Господне 2016-то. На свечеряване. Прибой, Югославия.

     Бях спрял на някакъв вял кръстопът. Имах леки съмнения за посоката, но всъщност, не това беше главната причина за престоя ми. Наслаждавах се! Наслаждавах се на дъждовните изпарения, на приятния гъдел от пролетните лъчи, на кристалният планински въздух, на влагата витаеща във въздуха... Няма по-приятно състояние при едно мотопътешествие, от това да спреш скапан от умора, да се любуваш на околните красоти, да вдишваш свежият, пълен с аромати въздух, да гледаш цветно, а не иззад замазаното от трупове на безброй насекоми автостъкло... Наслаждавах се, макар и спрял на някакво си тъпо кръстовище, в някакъв далечен провинциален град. Бях подпрял мотора почти в средата на пресечката и с ясното съзнание, че дразня и преча, дебилски не помръдвах, дори когато лелята с кански усилия и безброй маневри се опитваше да се прокрадне покрай мен, упорито избягвайки да ме погледне. Все едно заобикаля колче! Имах съмнения, дали няма да ме катурне барабар с мотора на земята, но и аз играех по нейната – съсредоточено гледах в картата, в околните баири, дърпах гневно от смачканата Дрина, но стоически стоях /егати егатито и лапсуса/ и се правех на разсеян! Интересни хора...  

Имало едно време (пътепис) - част поредна /ГКПП Добраково/

        Към предишната част  Т У К

        Гранични прелаз „Добраково“. 6-ти Май. Късен следобед.

     Определено всичката четириколесна паплач се беше наредила пред мен. А тя хич не беше малко! Определено и напред в клисурата бръснеше як дъжд придружен с вятър, а аз засега имах привилегията да се „наслаждавам“ единствено на вятъра, чиито внезапни пориви постоянно се опитваха да ме катурнат барабар с мотора. Определено умората си казваше думата, щом някакви си ми там пориви можеха да ме клатушкат а наляво, а надясно...

     Опашката почти не помръдваше. Аз естествено нервничех, защото времето напредваше неумолимо, а имах още път и още една граница и още път. И дъжд. И мноооого дъжд! Пробвах разбира се да се прередя елегантно по-близо до бариерата, но някакъв от четириколесните ми съопашници, започна нещо да фучи и да каканиже, а аз с най-непукистката си усмивка, въпреки, че всичко в мен вреше и кипеше и бях готов да спретна един трансграничен търкал, само му виках „А ю толкинг ту ми? А ю толкинг ту ми, АААА?“, а оня още повече почваше да се ежи и подскача. И тъкмо да стане интересно по балкански, дойде отнякъде някакъв киселяк с униформа и сложи ред на нещата – разбирай посочи ми почетното последно място в колоната с жест не търпящ възражения. „Последните ще бъдат първи, йебем тииии....“ измърморих под нос, че нещо нямах никакво желание да предизвиквам специално отношение към моята скромна особа! А митничарите това го можеха! Ох, как само го можеха...

Имало едно време - част поредна /Преко Църна гора/

       Към предишната част  Т У К

    The St. George’s day 2016. Somewhere…

    Пътят през Църна гора, айде да си го кажем по модерному Дъ Репаблик ъф Монтенегро, минавам някак като в сън. Изморен съм може би. Недоспал съм определено. Отпуснах се след като напълних благоутробието с „ M E S O“ за 5 евро, а и ме напече слънчицето след като се спуснах в Рожайе. Апропо, в Рожайе откровено се загубих въпреки че бях минавал оттук сигурно 20 пъти в последните 6-7 години. Изтървах си отбивката ли, що ли, но минах по някакъв световно неизвестен път край града и после се оказа, че ща не ща трябва да пресичам целият санджакски хаос на Рожайе открай докрай, щото някак бях излязъл точно от грешната страна на града...

Имало едно време (пътепис) - част поредна /на Църногорската митница/

     Към предишната част  Т У К

     06.05.2016-та. Някаква измислена граница, някъде на Балканите.

     На църногорската митница е пусто и животът е почти спрял. Мъглата се стеле на вълма. Тишината отеква по околните баири. Само моите зъби тракат някакви неравноделни ритми и нарушават вековната тишина.

      „Еееее, здраво, друже!“ – провиква се незнайно откъде изникналият митнически служител. „Имаш ли зелени картон, друже?“ – Йесте, имам – измежду траканията процеждам аз. „Доообро, друже, доообро!“ и се почнаха тривиалните за подобна ситуация ластици – отдакле, си задакле си, па колко троши, па колко пари е, па чий го диря по околните чукари, па харесва ли ми тяхната страна... „Мчи как! Све е върло лепо!“-старая се да звуча ентусиазирано, макар че ми иде да псувам като сръбски кондуктор още отсега като се сетя за шибания бошняшки трафик долу у Рожайе... Граничният се ухилва доволен и махва с ръка „Возай, друже, возай!“, а и вече си е намерил друга занимавка – отдолу тъкмо е пристигнала една самоходна табуретка /разбирай вехто рено клио/, което грабва цялото внимание на граничния. Нахлупвам каската и ръкавиците, натискам копчето на стартера, вкарвам първа и понечвам да тръгна, когато чувам рев като от хималайска мечка по мой адрес. Дружеееее, врати се, бре, дружееееее!“ – реве с цяло гърло мечката, а аз гася двигателя и смъквам отново каската. „Заборавил пасош, йебем му...пасош заборавил!“

Имало едно време (пътепис) - част поредна /Ничия земя/

      Към предишната част  Т У К

      Джурджевдан 2016-та. 

     Сред снегове и мъгли балкански.

     Трасето „Пея-Рожайе“, апропо, е уникално! Казвам го за тези, които не са минавали оттам, както и за тези, които подценяват Косово като интересна от мотористка гледна точка дестинация. Пътят от равното се изкачва в множество серпентини от косовска страна, до височината някъде на Витоша примерно... Асфалтът е напълно приличен по всякакви стандарти, а шосето  обичайно е относително пусто. Изключение правят някоя друга кола отвреме навреме, както и досадно пъплещите камиони натоварени с дървен материал и пресичащи планината в посока от Черна гора към Косово. На една от серпентините има  широка отбивка с кръчмето „Те кула“ – онова с барбекю от стар бойлер, разположено в края на паркинга и малко по-нагоре следва косовският граничен пункт. Там е ясно „Мбаре, мбаре, отдакле, задакле и айде отшумявай нагоре по баира“. След граничните пътят става още по-екстремен, а природата околовръст още по-зашеметяващо красива. Това, ако сте случили трите месеца дето няма сняг около пътя де! От превала надолу,  в черногорска посока, пътят значително се сговнясва и всъщност малко под най-високата точка на прохода се намира и самият черногорски пункт. И тук е отдакле, задакле и продължавате зашеметяващото спускане, докато не слезете ееееей там някъде надолу в речната долина, където се е скътало Рожайе.

Имало едно време (пътепис) - Из Югозападно Косово

     Към предходната част  Т У К

     13.00-14.30. Джурджевдан. Югозападно Косово. В надпревара с дъжда.

     Метнах се на мотора и поех бавно бавно (заради тея с пушките по вишките най-вече и не на последно място заради легналите полицаи), обратно към лудницата и ориенталщината на Дечани. Егати контраста! Само на 4-500 метра един от друг, съществуваха две напълно противоположни реалности, два паралелни свята, две различни вселени. Делеше ги бодливата тел на оградата и шепа въоръжени до зъби военни.

    Подминах и втората вишка с наредените зигзагообразно бетонни пирамидки, помахах и свирнах на войничето във вишката, но оня темерут дори не ме отрази!  Не, че представителят на местното племе „Шумахеровци“ ме отрази по някакъв начин! Амииии! Глупости. Направо си се изнесе на ура пред мен с вехтата Джета без въобще да ме вижда! Че защо да ме вижда? Имам мотор, имам проблем. Карам трийсе годишна Джета – аз съм безсмъртен. Изпсувам грозно и на сръбски та барем фитипалдито ме чуе, ама нейсе...това не променя факта, че едвам не се убих в тая самоходна консервена кутия.  Връщам рязко газта, още повече, че стигам заветното кръгово на мегдана на града. Тук движението продължава да е пъплещо-изнервящо. Съумявам някак да се включа в кръгчето. Разминавам се на косъм с един, втори, трети и се изплювам от другата страна в посока Пея. Тук пак отиграваме добре познатото „спри-тръгни“, но избор нямам. За миг се изкушавам да кривна в някаква пресечка и да търся алтернативно трасе, нооо...абе я да си карам по пътя, който познавам! Един Господ знае къде ще се набия у някой задънен сокак или някоя нива и само ще загубя ценно време. Поглеждам към надвисналите буреносни облаци над Проклетия. Мдааа...времето в момента определено е фактор! Беше ми ясно, че ще ме вали, но все пак напъна беше да мина максимално количество километри, преди да се случи неизбежното – дъжда...

     Криво-ляво се измъквам от Дечани и започвам да осъзнавам, че тоя пустия мотор имал и други скорости освен първа! Да не повярваш... 

Имало едно време (пътепис) - част поредна /Манастирът Високи Дечани, Косово/

     Към предходната част Т У К

    

     Малко след пладне. Манастир Високи Дечани. Косово.

     След няколко минути бях в подстъпите на най-странният манастир в световната история! В дъното на пътя се виждаше вишка с някакъв въоръжен човек на нея, с чували с пясък и прожектор на върха, а под нея наредени на зиг-заг няколко бетонни пирамиди плюс легнали полицаи. Чувствах се все едно влизах в Пентагона! Долу в полето зад вишката се виждаха няколко монаси обработващи манастирските ниви. Сега дали сееха картофи или нещо по-конвертируемо само смеех да гадая! И то наум! Бях в район, в който да мислиш на глас не беше здравословно...

Имало едно време (пътепис) - Между Джаковица и Дечани

  Към предходната част Т У К    

   Едвам се включих в пътя. Егати движението, егати чудото! Поседях, поседях стиснал здраво съединителя, извивах врат ту наляво, ту надясно, гледах жално точещата се колона в посока Призрен, гледах и точещата се колона в посока Джаковица. Жално... Слънцето прежуряше, а в далечината над оная проклетата планина се събираха буреносни облаци. По мен се стичаха вадички пот. Засякох нагло един голф и излетях със свистяща задна гума на шосето! Е, крайно време беше! Погледах известно време в огледалата дали оня лумпен от голфа няма да ми го върне като ме прати в канавката да бера гъби, но той не реагира по никакъв начин. За мой късмет всъщност...

Имало едно време (пътепис) - част 9

     Към част 8 Т У К

     Икиндия. Нейде по прашните пътища след Призрен.

     Бях спрял на една бензиностанция между Призрен и Джаковица. Беше почти пладне, а слънцето напичаше здраво. В далечината се събираха черните облаци от мрачната прогноза на всички метеорологични сайтове, които бях гледал. Мислех да заредя и да седна на отсрещното кафе да поотморя, пийна още едно кафе и да пусна един смс, че съм жив... Е, жив съм де! То чак не ми се вярваше! След месомелачката наречена Призрен, просто не знаех как съм стигнал дотук! Този град винаги ме изправяше на кътни зъби. Той сякаш беше квинтесенцията на косовско-албанското безумие, наречено пътно движение! То не бяха изпреварвания и засичания, не беше избутвания към тротоара, не беше каране на една боя от стопа ми, не бяха спретнати младежи търчащи насам-натам с подноси чай, не бяха забулени ханъми пресичащи коя от коя по-безумно и безотговорно. Не бяха пешеходни пътеки, на които никой не спира, легнали полицаи, които никой с нищо не беше обозначил, луди каращи в насрещното, на зиг заг, спиращи, тръгващи, свиркащи, гледащи втренчено през запотеното предно стъкло и дори въобще не гледащи... Можех да кажа само едно-пфууууу....оцелях! Та, с две думи – определено имах нужда от кафе и малко време да спрат да ми треперят краката...

Имало едно време (пътепис) - част 8

     Към предишната част Т У К

     06-ти. Сутрин, Косово и Метохия/ Република Косово/Южна Сърбия      

     Каква я тая измислена и объркана държава, ще кажете мили деца?... Е, каква, каква? Такваз! Дето полу я има, полу я няма. Странна и объркана държава. От една страна изконна сръбска територия, от друга чисто визуално и сетивно нищо сръбско няма у нея! Точно колкото района на северната гара в Париж навява мисли за Франция и френското, точно толкова и това малко парче земя скътано измежду планините има сръбска визия... Беше под сръбска юрисдикция, ала се разбутаха нещата на политическата сцена и шиптърските главорези с безценната подкрепа на Барака-та туриха ръка на контрабандните канали на Балканите. Подкрепени от шовинизма за Велика Албания, някои си повярваха твърде много, други потриваха ръце, защото виждаха Божият пръст, който заканително махаше на сърбите заради клането в Сребреница и Горажде. Западният свят упорито ни убеждаваше, че лошите чичковци сърби са потиснали горките нещастни албанезета и това е тяхна изконна борба за независимост, докато с лека ръка продължаваха да не виждат милионите потиснати кюрди в Югоизточна Турция, нооо.... Как беше? За политика в чужбина не се говори! Не се говори, не се говори, но точно този път бях решил, че ще се навра в онази спорна територия в Северозападно Косово наречено Северен автономен регион. Териториално се намираше в Косово, но беше населяван от сърби, логично непризнаващи централната косовска власт и формирането на новата държава, имаха си паралелни структури, ползваха за разменна монета сръбските финикийски знаци, караха колите си без номера и имаха много повече сръбски знамена на глава от населението, отколкото имаше в цяла Сърбия по всяка вероятност... Апропо, същото можеше да се каже и за албанската част на Косово – там имаше много повече албански знамена, отколкото можеше да види човек в самата Албания! Странни страни, странни нрави, Балкани... 

Имало едно време (пътепис) - част 7

    Към част 6 Т У К

     По пътя, Македония.

     Учудващо бързо стигам Куманово. Слънцето прилично ме стопля и като никога се движа съвсем по план. Доволен съм! Малко ми е непривично. Обичайното ми придвижване из района е в обратна посока и традиционно в най-добрия случай на свечеряване, а най-често среднощ. Незнайно защо, този път съм решил да обърна посоката и се движа срещу течението – тоест, не завършвам с Македония, а започвам с нея! Сигурно се притеснявам докато извъртя скромната си обиколка по близките Балкани, държавата БЮРМ да не изчезне от картата, затова бързам да я претупам транзит... Или поне североизточната и част. 

Имало едно време (пътепис) - част 6

     Към част 5 Т У К

     06-ти Май – нейде из Македония.

    Пуснал съм по баира по инерция и се рея на зиг заг из пустия път. Тихо е. Чувам само звука от търкалящи се гуми. В околовръст, докъдето погледът ми стига няма жива душа. Пуста и Македония! Дека са и людете, бре?... Изведнъж ме напушва смях. Сещам се за „Луно, луно, земльо македонска” и ред други вицове и шеги по отношение на нашите мили съседи – македонците... И естествено, изневерявам на първия принцип на Фори – да не говоря много много за политика в чужбина! Ама пусто като съм у тая земля македонска, все за политика ме избива! Щото то...

Имало едно време (пътепис) - част 5

        Към част 4 Т У К

       Половин час по-късно.

      Разхождам се по плаца на КПП-то, та дано някой най-после ме забележи! Зъбите ми тракат от студа, а тук е пусто и няма никой. Самотно и замряло е. Само някакъв драйвър на камион с някакви книжа под мишка, минава плаца диагонално отнякъде за никъде... Тук очевидно времето не е фактор. Земята е спряла да се върти и всички митничари рязко са слезли от нея. Минава ми за кратко безумната идея да се врътна и да си ходя, щото съм нещо като малко суеверен. Много тегаво ми тръгва това пътуване! Отивам до едната будка само колкото да се убедя, че е празна. Прекосявам няколкото метра до следващата. И там няма никой... Вече дори човекът с книжата не се вижда! И той потъна в забвение.

Имало едно време (пътепис) - част 4

     Към част 3   Т У К

    Лето Господне 2016-то.

    Джурджевдан.

    3.05 ч.

    Котаракът определено не ме остави да спя. Не му се сърдя, но не го и разбирам. Не престана да ме ближе и души, а мустаците му гъдилкат, мръсника му с мръсник... А, ходи спи, ако си нямаш работа! Затова съвсем логично решавам, че приключвам със спането в този странен час и е време да захвана пътуването. Надигам се. Правя набързо някакво кафе, посъбирам сергията дето съм разпилял из цялата стая и с неудоволствие впервам поглед в раницата, с която се каня да пътувам. Нещо не ме кефи. Премятам я през рамо. Мдааа... Определено не ме кефи. Много е обемна. Много е тежка. А, не! Тая няма да я бъде! След кратка ревизия на оскъдното съдържание решавам да елиминирам най-същественото от багажа – изхвърлям дъждобрана! Не ми трябва и толкоз! Поглеждам със задоволство опразнената раница, гася тока в горската къщурка, паля мотора и...включвам на първа, подавам газ и Джуниър мръснишки гасне!

Имало едно време (пътепис) - част 3

      Към част 2 Т У К

    Ден преди Гергьовден.

    Щурам се насам-натам в опит да събера някаква екипировка. Всъщност си имам всичко, но проблемът е, че съм се разпилял на три места – в гаража, вкъщи и в другото вкъщи. Един Господ знае кое къде съм оставил при последното каране, което беше ехеее...нали.... Посъбирам едно друго. Каската съм я прибрал с все мухите по нея. Якето нещо май се беше поскъсало, но би трябвало да свърши работа. За момент се изкушавам дали да не тръгна с новата придобивка – яке тип „чистотата, бате“ – яркожълто, с фосфоресциращи ленти по него – въобще много шукаритетна придобивка, която бях придобил срещу крупната сума от 10.56 в нашенската силно конвертируема валута. Прибутвам шукарийката по-навътре в гардероба и залагам на старото и изпитано – любимото ми петнайсе годишно моторджийско якенце. Панталонът е толкова мърляв, че чак ме хваща срам и правя вяли опити да го позачистя с някаква мокро-влажна кърпичка. Ма модерна работа, ти казвам! Позамазах малко малко и реших, че е безсмислено да се хабя повече. И без това щеше да ме вали дъжд... Айде немаше нужда... Мернах някъде някакъв спрей за обувки и го изпръсках обилно освен върху водонепропускащите си (отвътре навън) ботуши и върху въпросните якенце и панталони. Естествено, още при първите признаци на дъжд се оказа, че спрея не чинеше пет пари! Всичко си пропускаше обилно и качествено! Сигурно беше правен в Китай...

    

Имало едно време (пътепис) - част 2

     Към първата част Т У К


     Краят на април 2016-та.

     След като идейно всичко е вятър и мъгла, решавам все пак да хвърля и един поглед на превозното си средство – Джуниър. Първо – да се убедя, че все още е мое притежание, защото не съм надниквал в гаража комай от октомври миналата година. Второ – да му сложа новия акумулатор и да видя дали ще запали. Трето, да хвърля нещо като поглед на масла, гуми, туй онуй... 

     Отварям гаража. Вратата жаловито изскърцва. Джуниър си е в яхъра. Махам покривалото, почесвам се тук-таме, слагам новия акумулатор и правя опити да го запаля. Пали много трудно и пуши задоволително. Мъча се да се сетя пушеше ли така миналата година. Ами май нямам такива спомени... Леееко чувство на притеснение и съмнение се прокрадва в мислите ми и затова решавам, че съм приключил с подготовката си за пътуването! Гумите ми се виждат у ред, масло би трябвало да има достатъчно, фарът свети... Е....това е. Мятам покривалото и затварям вратата. А навън продължава да се сипе дъжд... 

Имало едно време (пътепис) - част 1

     И така, мили деца... Имам удоволствието да ви разкажа една приказка. И тя като всяка приказка започва така...

     Имало едно време Едно Време... Не, мили деца, това не е нашата приказка – това е Людмил Станев, а той няма място в нашата история!

     Нека пробваме отново. Имало едно време един форум. Моторджийски форум. Пишели разни хора из него, карали си моторите насам-натам и живеели дружно и щастливо. Имало и една групичка мотористи, които също като другите си карали моторите насам-натам, само че, понеже не разполагали с достатъчно свободно време или кой знае по какви други подбуди, планирали пътуванията си на принципа „много каране, малко гледане, половинчато планиране и маршрутизиране основно далеч от утъпканите туристически пътеки“. Те наричали типа си пътуване „спийд туризъм“. Било им весело и забавно, но лека полека нещата се променили. Форумът замрял, мотористите се разпиляли като пилци наесен, започнали да се уговарят в разни фейсбуци и клубове по интереси, понакупили си сериозни мотори. Започнали сериозно да планират. Да карат тежко. Да се превръщат в тайнствено общество изпълняващо своите си ритуали...

 
     И това не е нашата приказка, мили деца. Не е нашата приказка, защото негова милост разказвачът, си остана един обикновен смотан моторист, с един обикновен стар мотор, със старата хартиена карта и старото раздрънкано фото провесено на врата и хич, ама хич не се вписваше в редиците на модерните флагмани със скъпите мотори, модерните системи за комуникация и навигация и с камери по каските и моторите...

Прибирането на Червения октомври (Джуниър) - Пролог

         Седях на първата седалка на автобуса с намерението да поспя няколко часа. Не се получи.... Автобусът беше откровена щайга, а шофьорът не съвсем у ред по моя скромна преценка. След като бързо бързо се разсъних, не ми оставаше нищо друго освен да убивам времето с  нещо. Пробвах да се съсредоточа върху случващото се на нюйоркската борса, но уви, не ми се удаваше – първо еди си колко инчовия телефон не ми даваше изобщо реална представа над нещата и второ погледът ми все се приковаваше в човекът, на който бях поверил живота – Шофьорът с голямото „Ш“! Споменах ли, че мразя да ме возят! Изтръпвах, сънувах кошмари и не можех да си намеря място, затова в редките случаи, когато ми се налагаше да се друскам в нечий чужд транспорт, предпочитах да спя, отколкото да се пържа в деветия кръг на ада...

Машина с привкус на носталгия - Yamaha XJ 900 F

     Ще започна оттам, че нямам любима марка мотоциклети, така както нямам и любима марка телефони, коли, паста за зъби, самобръсначка... При мен всичко е продиктувано от моментното ми настроение, финанси и ред случайни обстоятелства.