Пътеписче (Вариант 2 - със снимков материал)

     Всичко започна в събота по обед. Отдавна ми се въртеше в главата едно балканско маршрутче, та не намирах по сгоден момент от сегашния да го врътна. Позачудих се, попочесох се, та пуснах една бърза тема във форума, врътнах набързо някакъв маршрут, минах смених малко пари, уведомих шефа, че няма да ме има в неделя (нищо, че не ми е работен ден по принцип, по трудов договор, по божиите закони и прочие. Че кой ти гледа подобни неща у наш'та мила фирма!? И при мен като при повечето български работодатели положението беше ала крепостното селячество в Русия през 17-ти век. Винаги на полусъединител, без право да "не си чуваш" телефона, винаги запълващ с готовност всякакви дупки и откровени пробиви в гнилата в самата си същност специфика на работата, но за сметка на това винаги ми се напомняше, че няма какво да мрънкам, защото в другите фирми ехееееее....нали и т.н. колко било по-зле). За какво ви занимавам с всичките тези глупости ли? Ами, защото тъкмо разтоварих колата от всевъзможните служебни боклуци, които ми пълнят багажника, наместих я на улицата пред гаража, извадих мотора, заредих и се прибрах вкъщи (живея на 30 км от гаража и 25 от работното си място), когато телефона иззвъня. Помислих, че е някой мераклия за каране (нали си бях оставил телефона в темата за пътуването) и вдигнах с готовност. Пфуууу....клиент. Няма лошо де! Обясних му любезно, че не съм на работа, но ще пратя колега, който ще му свърши работа и затворих. Нали трябва да се учим да работим по европейски! Нали ни учат, че клиент не се връща! Нали сега всички реват (и най-вече моят шеф), че било криза и си било ебало мамата и било борба за оцеляване и не знам си кво си още, та аз като съвсем съвестен служител звъннах на шефа да му дам уговорения клиент та да изкара някой лев! Не можел щото правел нещо... Викам му ок, ама дай го някой от колегите, аз какво да го правя клиента? Отсреща се чу канонада от приказки и все не в моя полза! Все такива съм ги вършел, не съм ли можел да отида аз да свърша работа, а съм го занимавал! Кой да пратил? Ма откъде да знам кой бре, шефе? Нали за това си шеф! Този не можел щото бил с него, оня бил зает, третия бил на риба, да се оправям! Да съм ходел аз! Ама как да ходя аз бре, шефе? Нали ти казах, че няма да ме има? С мотора съм, а съм си и вкъщи! Изпокарахме се и затворих телефона... Звъннах на един колега. Днес почивал. Звъннах на друг. Как сте? Има ли работа? Няма. Много сме зле... Ами да ти дам да изкараш едни бързи пари! Ааааа....ми тооооо.....абееееее..... Ама що не ви....... Айде успяха да ми съсипят слъневия следобед... Прибрах мотора, а бях обещал на децата да ги повозя из района и с кисела физиономия започнах да се подготвям за сутрешното ми пътуване, което започна с фалстарт още преди да е започнало всъщност. То пък какво ли толкова да се подготвям? Позабърсах си каската и ботушите, надникнах да видя какво има в куфара, че обикновено разхождам напред назад не особено логични неща. Я да видя... Дъждобран. Добрееее. Още един. Повъртях го, повъртях го, та се зачудих къде да го прибера и го мушнах обратно в куфара. Някакво жило. Оооокей. Отдолу се виждаха някакви други работи-предполагам, че бяха инструменти, но чак до там не ми се бъркаше така че ги оставих и тях. В хладилника намерих две консерви и бутилка с вода. Сложих ги и тях заедно с половин хляб и една вилица и лъжица, с което приключих подготовката за утрешния ден. А да...за малко да си забравя паспорта и зелената карта! Хвърлих ги в якето и доволен от резултата, но все още със доста кисел вкус в устата от служебните разправии подкарах косачката из двора. Така де - дет се вика малко упражнения на сухо преди да стартирам утре рано рано!

За Балканите с любов - част 3 (Албания)

          ПРЕДИ АЛБАНИЯ БЯХМЕ Т У К

     Албания... Страната на орлите... Също толкова странна и загадъчна като при първото ми влизане преди 12 години. Спомням си как ме плашеха познати и непознати като споделях намеренията си да се „поразходя” из тази така близка и в същото време толкова далечна и непозната тогава страна. Как ме плашеха, че едва ли не жив няма да се върна оттам, как с присвито сърце пресякох ничията земя на македоно-албанската граница при Стенйе край Преспанското езеро, как македонските митничари се обзалагаха, че албанците ей сегичка ще ме натирят обратно да се вратим, как митницата беше пуста и освен един замаян колоездач от Чехия нямаше жива душа, как за да влезеш в Албания все още се плащаше 10 евро входна такса и едно евро на ден изходна, как данните ми се записваха в един огромен мазен халваджийски тефтер, как митницата беше чисто и просто два фургона тип „бедствия и аварии”, как асфалтът свършваше и само кривите дървени стълбове маркираха черният каменист път ееееей там към хоризонта...

За Балканите с любов - част 2 (Косово)

ПРЕДИ ТОВА БЯХМЕ Т У К

     Та излязох аз благополучно от града и си карам небрежно по усуканицата, която много бързо ме изкара доста над покривите на градските къщи. Карам си аз значи и отляво боклуци, отдясно боклуци, пред мен боклуци, а долу в ниското гледка. Прекрасна при това! Не знам защо, но ми навяваше някакви асоциации с изкачването над Коня в посока Афионкарахисар в Централна Турция. Просто усещане. Нищо повече! Е, небрежно махвам с ръка за другото усещане – това, че минавам напряко през градското бунище, ама...тук е така. Сигурен съм, че кокалите на Тито тракат зловещо в гроба при вида на всичко това, което западния свят успя да сътвори от Югославия. Ама пей сърце – Тито отдавна го няма, а аз съм тук и сега и поря уверено сред сметището на път към оная странна граница – косовско-сръбската. Щото от една страна за сърбите такава страна нямаше, от друга – шиптърите и бракята хамериканци съвсем не мислеха така. И за да е пародията пълна, последните години се изградиха тъй наречените интегрирани гранични пунктове. Пунктове, на които сърби и шиптъри се правеха, че много се любят и тачат, работеха на един хввърлей разстояние, докато не можеха да се понасят и се псуваха на майка под сурдинка. Сещате ли се за оня култов сръбски филм „Гори фатра”? Е, ако не се сещате, дръпнете си го съвсем по балкански от замундата...

За Балканите с любов - част 1 (Сърбия)

   Всичко започна така. Седя си в сумрака насред главният международен път Е нам си кво си  в края на България, в края на град Трън и в началото на Европа-та ако щете, щото то нали всеки един край е и едно ново начало дет се вика. Седя си аз насред шосето и размишлявам... Размишлявам като какъв ще да е този международен път дето вече десет минути седя на средата му и кьорава кола нема. Е нема де. И за цяр нема! Моторът съм го спрял ееей там отсреща на бензиностанцията. Ей го къде е в средата!

      Що съм го заебал там до колонката ще кажете. Ми…щот там спрях. Че кво му е?... Да де, ама да не пречи? Или викате то на кой да пречи в този ранен час, в този почивен ден, в това мъртвило, в това обезлюдено място? Е нема на кой! Па и отделно дето бензинджийницата не работи. Да са я закрили викате? Не, не са я закрили. Просто не работи. На вратата и си пише – работно време от 07 до 22 ч. В другото време щрак ключа на вратата, киризим по ей оная камера на стълба като кво се случва и това е. Ако ти трябва гориво – прашчай Гергино – кеф ти у Брезник, кеф ти у Сурдулица. Ама тука нема. Нема! Поглеждам и към отсрещната бензинджийница, ама файда никаква! С нея числото на неработещите стават две! Поглеждам към часовника. 6.22. Не ми се чака 40 минути честно казано. А и не съм толкова на зор да зареждам. А и път ме чака… Само дето не вдявам като как така нещата по тоя уж международен път стават все по зле от година на година. Тук съм зареждал по нощите. Ама вече нема!

Един пенсионерски зиг-заг по близките Балкани

     А бяхме млади... Естествено, звучи банално и клиширано. Но колкото и клишета да изпиша по темата, тя пак ще си е актуална! Не мога да си кривя душата – някак ми се виждаше нереално в сегашно настояще да се дигна да врътна едни илядо килиметъра на мотор по чукари, трънки и глогинки по разните му там Косово, мосово и подобните им и то в рамките на един ден! Е нямаше как! Абсурд! Или вместо да тръгна днес за Норвегия, да се врътна и да тръгна утре за Грузия! Това пък ми звучеше супер ултра нереално! Каква ти Норвегия! Та тя я няма на картата ми на Европа дето висеше (висеШЕ – държа да подчертая) на пирона в спалнята. Или пък прибирайки се от една бърза спонтанна нощна Сърбия, да бъда изненадан подло в гръб и свален от мотора с настървение от Наташа – дворното ни куче! Същата тая Наташа, коята сега първо се чудеше тоя дето иде с двуколесното дали аджеба съм аз, щото недовижда, дали ако евентуално и т.н. въобще си струва да се надигне с пъшкане да ме присрещне, пък за скок въобще и не ставаше дума! Че то някак не и прилягаше на достопочтените години...

 
     Та мани я Наташа, да не се отплесвам, ами ние? За последните години чак не знам какво да кажа... Миналата – дори не запалих мотора в гаража, та да не говорим за каране и мотане по близки или далечни дестинации! По-миналата бяхме замислили едно трипченце по близките нам страни, което завърши с технически проблеми, съкращаване на маршрута, победоносното подпиране на мотора на едно дърво на село и прибиране до Софето с бус взет назаем, който още на третото село му изкипя антифриза, но това е една съвсем друга и различна тема... По-предишната... ами сигурно ще ви прозвучи познато, нооо...замислихме приличен трип по недотам близките нам страни, който завърши с технически проблеми, съкращаване на половината маршрут, още технически проблеми и победоносно подпиране на мотора до една стена в гаража...

     А за тази година ли? Ами след едни 5-600 км на мотор този сезон, които ми се видяха поне десет пъти повече и после три дни не можех да си фокусирам погледа и куцуках и разните му подобни, решихме ей тъй на, почти спонтанно да завъртим едни 1500 балкански километра за 3 дни, което на пръв прочит ми изглеждаше като да сме затръгвали за луната... Па гледахме прогнози, па хотели, па тинтири минтири, па нам си кво си, но излязохме железни – тръгнахме! И не само тръгнахме, но се и върнахме – без технически проблеми, без съкращаване на маршрута по технически причини, щото нещо кръц пръц по машината или по нас, въобще...почти по план!

    И така, ето ни участниците в „Лятна отпуска 2015-та“:
На първо място „Джуниър“ – новото попълнение в яхъра! Ветеран – набор 83-та! Желязно добиче! Палиш, даваш газ и заминаваш за края на света с разход 5 на 100!

     На второ място – обитателят на задната седалка – Поли

     На трето място – Я (хипопотамът от предната седалка)

     И на четвърто място – негово величество

ПЪТЕПИСЪТ

Балканкан *

* - заглавието е заимствано от небезизвестният филм на Дарко Митревски


     Бях се зарекал, че повече няма да напиша кьорав пътепис и понеже хич няма да се учудя някой да ми изрови написаните думи и да каже, че не държа на тях, започвам с уговорката, че това по-долу далеч не е пътепис, а по-скоро някои снимки от едно пътуване с малко прибавен текст между тях, без особена връзка и без художествена стойност! Приятно гледане/четене! 

     Ранната есен на 2010-та. Казано по-иначе- първият уикенд на септември... Времето е отвратително и аз се каня да направя една изтощителна и интересна обиколка на близките Балкани. За съжаление, както после се оказа, това ми беше последното сериозно каране за сезона...

Скромна практическа информация за пътуващите към Косово

    Опит за малко синтезирана практическа информация на тема Косово:

     1. Цена на бензина към дата 10.07.2015 г. - 1.02-1.04 евро

     2. Паспорт или лична карта? - На теория се минава само с лична карта. На практика на нас и двата пъти на влизане ни искаха паспортите и ни биха печати от онези, на които сърбите много се кефят. На всичкото отгоре и двата пъти ни питаха сигурни ли сме, че не ни е нужна виза за влизане в Косово, даже вторият път звъняха някъде, за да се уверят, защото явно не ни повярваха...

     3.Цена на Гражданската - за мотор, за 15 дни - 10 евро

     4. Гранични пунктове:

между Косово и Черна гора-единствен работещ пункт Кула между Рожайе и Пейе. Вторият граничен пункт Цакор пролаз засега е затворен без изгледи за повторно отваряне!
между Косово и Македония - два пункта - този по парадният път е Хани и елезит/Блаце по пътя Прищина-Скопие, а вторият е Глобочица през Шар планина в посока Тетово.
между Косово и Албания - официалните като за бели хора са три - Морина между Джаковица и Байрам Цури/ферибота на езерото Комани, вторият е Пруш между Джаковица и Круме, а третият-Морина/Връбница е на магистралата Тирана-Прищина. Има и още три пункта със съмнителни функции и спорно работно време - Orgjost/Orqushë, който е само за пешеходци, Borje/Jazhincë - също е само за пешеходци и Шишавец/Крушево, през който спокойно можете да минете дори с МПС, стига да е лято и да е денем. 
между Косово и Сърбия - не съм компетентен, а и там все още е неясна, мътна и кървава, та не знам как седят нещата...

     5.Пътищата-нищо по-различно от това, на което сме свикнали у нас. Движението е като цяло хаотично и без особени правила, но ми се видя, че има подобрение от предишните ми идвания.

     6. Език - албански - нищо не му се разбира! Не знам колко се мразят със сърбите, но навсякъде си праскахме на сръбско-български и никъде с нищо не ни засвидетелстваха лошо отношение! 

     7. На границите ни предупреждаваха да внимаваме с кого и къде говорим, но ядове не сме имали никакви никъде! Като цяло се движехме с едно наум, ама то важи с пълна сила и за Албания! Все пак тези земи са меката на дрогата, оръжието и трафика на органи и проститутки на Балканите. В северна Албания ни разправяха за двама чехи с мотор дето се вряли по някакви села дето хората си отглеждат трева за разнообразие и...мотора намерили в едно дере, но от чехите ни вест, ни кост...

     Комай е това... Дано съм бил полезен!

     П.п. Да онагледя с няколко снимки албанско косовската действителност около ГКПП Шишавец-Крушево 

Пътеписче

     Всичко започна в събота по обед. Отдавна ми се въртеше в главата едно балканско маршрутче, та не намирах по сгоден момент от сегашния да го врътна. Позачудих се, попочесох се, та пуснах една бърза тема във форума, врътнах набързо някакъв маршрут, минах смених малко пари, уведомих шефа, че няма да ме има в неделя (нищо, че не ми е работен ден по принцип, по трудов договор, по божиите закони и прочие. Че кой ти гледа подобни неща у наш'та мила фирма!? И при мен като при повечето български работодатели положението беше ала крепостното селячество в Русия през 17-ти век. Винаги на полусъединител, без право да "не си чуваш" телефона, винаги запълващ с готовност всякакви дупки и откровени пробиви в гнилата в самата си същност специфика на работата, но за сметка на това винаги ми се напомняше, че няма какво да мрънкам, защото в другите фирми ехееееее....нали и т.н. колко било по-зле). За какво ви занимавам с всичките тези глупости ли? Ами, защото тъкмо разтоварих колата от всевъзможните служебни боклуци, които ми пълнят багажника, наместих я на улицата пред гаража, извадих мотора, заредих и се прибрах вкъщи (живея на 30 км от гаража и 25 от работното си място), когато телефона иззвъня. Помислих, че е някой мераклия за каране (нали си бях оставил телефона в темата за пътуването) и вдигнах с готовност. Пфуууу....клиент. Няма лошо де! Обясних му любезно, че не съм на работа, но ще пратя колега, който ще му свърши работа и затворих. Нали трябва да се учим да работим по европейски! Нали ни учат, че клиент не се връща! Нали сега всички реват (и най-вече моят шеф), че било криза и си било ебало мамата и било борба за оцеляване и не знам си кво си още, та аз като съвсем съвестен служител звъннах на шефа да му дам уговорения клиент та да изкара някой лев! Не можел щото правел нещо... Викам му ок, ама дай го някой от колегите, аз какво да го правя клиента? Отсреща се чу канонада от приказки и все не в моя полза! Все такива съм ги вършел, не съм ли можел да отида аз да свърша работа, а съм го занимавал! Кой да пратил? Ма откъде да знам кой бре, шефе? Нали за това си шеф! Този не можел щото бил с него, оня бил зает, третия бил на риба, да се оправям! Да съм ходел аз! Ама как да ходя аз бре, шефе? Нали ти казах, че няма да ме има? С мотора съм, а съм си и вкъщи! Изпокарахме се и затворих телефона... Звъннах на един колега. Днес почивал. Звъннах на друг. Как сте? Има ли работа? Няма. Много сме зле... Ами да ти дам да изкараш едни бързи пари! Ааааа....ми тооооо.....абееееее..... Ама що не ви....... Айде успяха да ми съсипят слъневия следобед... Прибрах мотора, а бях обещал на децата да ги повозя из района и с кисела физиономия започнах да се подготвям за сутрешното ми пътуване, което започна с фалстарт още преди да е започнало всъщност. То пък какво ли толкова да се подготвям? Позабърсах си каската и ботушите, надникнах да видя какво има в куфара, че обикновено разхождам напред назад не особено логични неща. Я да видя... Дъждобран. Добрееее. Още един. Повъртях го, повъртях го, та се зачудих къде да го прибера и го мушнах обратно в куфара. Някакво жило. Оооокей. Отдолу се виждаха някакви други работи-предполагам, че бяха инструменти, но чак до там не ми се бъркаше така че ги оставих и тях. В хладилника намерих две консерви и бутилка с вода. Сложих ги и тях заедно с половин хляб и една вилица и лъжица, с което приключих подготовката за утрешния ден. А да...за малко да си забравя паспорта и зелената карта! Хвърлих ги в якето и доволен от резултата, но все още със доста кисел вкус в устата от служебните разправии подкарах косачката из двора. Така де - дет се вика малко упражнения на сухо преди да стартирам утре рано рано!

Пиеса в 2 действия и половина за 5 мотора и Балкани

    Този пътепис е един от няколкото ми недовършени пътеписи... Трудно ще ми е да обясня защо не е завършен! Само ще поясня, че причината не е мързел, за разлика от другите недовършени мои неща, а е скрита мааалко по-дълбоко и е с житейско-философски оттенък - неща, с които не мисля да занимавам уважаемия читател, за да не му доскучая още преди да е започнал с четенето на пътеписа :) Пътеписът все пак е завършен и дописан, за което благодаря на Гошо и естествено както е редно, продължението, което не е плод на моите усилия и емоции ще го дам като външен линк, за да може все пак, заинтересованите да дочетат историята на това далечно (във времето) пътуване...


     Главни действащи лица: Иво Марков, Боби, Асен, Емо, Гошо, Фори, Стела, Брус Лий и нЕкви хонди

     ПРОЛОГ

    Деветнадесети май 2010-та. 18.00 ч. – навлякъл зимното си яке правя двете пернишки каси. Мамка му! Кит, шкурка, боичка, шифърът.... Мтакаааа. Хооооп. Шефът стои скръстил крака и внимателно наблюдава, а Питона бръщолеви нелепости над главата ми.Идилия! Звъни телефонът. Емо с ВФР-а от Варна. Човекът вече е пристигнал и ме чака, а аз още не знам дали изобщо ще тръгвам на където и да било... Отделям му 5 минутки и го пращам да яде кебапчета в „Казака” (апропо, мястото за общата ни среща в осем)! Гошо също би трябвало да е пристигнал от Видин, Марковиво е налице, Асен също потвърди участието си в пътуването, Стела се пребори за отпуска, а само моя милост няма яснота дали въобще ще пътува с тях! Те естествено това не го знаят. Напушва ме смях... Ама карай... То кога ли при мен нещата не са се решавали в последния момент!

 
     19.15 ч. – касите са направени. Питона е изгонен (много приказва мамка му боксьорска), а аз получавам неохотно благоволение свише да отсъствам няколко дни! Е, не шест както бяхме говорили (Кога сме го говорили?), а четири, но...кой обръща внимание на подробностите! Ще се пътувааааааааааа....

 

     19.30 ч. – стоя пред ателието и трескаво обмислям. Трябва да изтегля пари, след това да ходя да обменя, в 8 да съм в „Казака” да се видя с хората, да отидем до Красно село до гаража, за да приберем моторите, после да взема Стела от Владая, после до Люлин за спалния чувал, после до Съдебната палата да приберем Гошо, оттам в Подгумер. Следва стягане на багажа (че кой стяга багаж преди последния половин час), няколко (в най-добрия случай) часа сън и в 3.30 ч. отново газ към гаража...

     Двадесети май 2010-та 3.30 ч. Пътешествието започва. Всички сме недоспали и леко уморени още със стартирането. Гасим тока в горската къщурка, товарим се на раздрънканото Поло и лека полека започваме да се спускаме към града... „Нямаш предница” сякаш между другото отбелязва Емо. Че аз и задница нямам, и спирачки, и стъклото ми е подпряно с клинчета и гуми нямам, антифризът шурти, чистачките не работят, нямам въздушен филтър... Всичко е под контрол бе, човек!

     4.30 ч. Все още се туткаме в гаража. Екипираме се, наместваме багажи, аз поразчиствам, за да мога някакси да вкарам колата вътре, Гошо се запознава със зачисленото му по служебен ред возило. Виждам, че е респектиран от „Брус Лий”. Че кво да му е на мотора? Гумите му Шинко (на 5000 км с вид като на току що излезли от завода), калника подлепван с изрезка от туба минерална вода „Девин”, тук таме дупките по спойлерите залепени със сив скоч, залепващ съединител, почти липсващ фар, прекъсващи токове на мокро... Нормален мотор за едно нормално пътуване. Виждам, че и Гошо го оценява по достойнство. Спокоен съм! Ще се спогодят...

     5.17 ч. Скромната ни групичка акустира на „Лукойл”-а на Божурище. Нужно ли е да споменавам, че срещата ни беше за 5.00 и че Марков и Асен отдавна ни чакат... Времето започва да се развиделява, студено е, а свъсените облаци вещаят дъжд, но нас това не може да ни уплаши.

 
     5.30 ч. Палим моторите и поемаме към Калотина. Посоката е западната част на Балканите, а мотото „Ноу комерс”.

За там където стрелянето по линейките е забранено - Косово

     Денят е неделя, времето хладно и мрачно, абе направо още не се е съмнало и аз какво мислите правя? Неее-е, не похърквам блажено в нечие легло, пък било то и моето... Пия долнопробно кафе в една долнопробна софийска бензиностанция! Че какво друго може да прави човек в 6.30 в неделя след като температурите са положителни! Естествено, отвън е паркиран мотора, а аз чакам моя спътник Кирил. То ако не чаках някого сигурно щях отдавна да съм заминал. Не бе, не да емигрирам, не говоря за такова заминаване, а за една най-обикновена неделна екскурзия до...Косово.Писна ми да ходя всяка седмица до Сърбия и реших да разнообразя пътуванията си, пък и в Косово все още не съм ходил. Два пъти пробвам и двата пъти неуспешно, а аз съм се заинатил като магаре на бързей. Още помня как ми отказаха виза за Босна и как само месец след това визите за българи паднаха... Та и тук така: два пъти сърбите не ме пуснаха в Косово и косоварите взеха, че се отцепиха в отделна държава... Айде, отплеснах се!