Имало едно време (пътепис) - част поредна - Посока Чайниче

      Към предишната част  Т У К

     Изнизах се от Горажде /сега новото ли старото ли вече и аз се обърках/, посоката ми се струваше логична, планините пред мен бяха разкошни и забулени в облаци, моторът поизглади прекъсвациите си, намали пушлявиците, така че бях на седмото небе от кеф – имаше шанс да се прибера и на собствен ход!

         Пътчето беше доста атрактивно – тясно, с поредица от плавни и недотам плавни завои, изкачвания разбира се, серпентини тук таме – въобще никакви следи от скучен европейски път примерно, а и движението беше почти липсващо, та просто използвах да си правя кефа и да давам газ на Джуниър душманската. Изцеждах скоростите по завоите и съвсем по Дзен си мислех, че те тоя мотор не е за такава душманска езда, най-малкото щото е на достопочтена възраст, а и ако недай Боже му станеше нещо там и щях да си остана, щото аз съвсем в противоречие с Дзен, разделях рязко карането/пардон, возането/, от поддръжката и ремонта на един мотоциклет. Казано с две думи – можеше и да нося разни инструменти, но какво точно трябваше да правя с тях в дадена екстремна ситуация, нямах особена представа. Впрочем, тези дни открих с почуда, че резервната крушка, дето от години си я возя в жабката на колата, се оказа, че грам не става за тая кола и това разбира се го открих след като първо ми изгоряха дългите, а после и късите казаха кюф... После в магазина ме просветлиха, че имало и други крушки освен Н4 както аз си мислех до момента...

Имало едно време (пътепис) - по бреговете на Дрина

          Към предишната част  Т У К

        По бреговете на Дрина. Сутринта след Гергьовден 2016-та.

     Шосето е абсолютно пусто и използвам да набримча горкия Джуниър колкото му душа сака. Дразни ме с това пушене, липса на мощност и прекъсване. Теоретично ако нещо се е запушило сега е момента да го отпуша, а ако мишоците са прегризали някое кабелче – сори! Ще достопя кабелчето с тоя зор дето му давам и или ще се подпаля или ще го уморя съвсем и ще си търся пътна помощ или електротехник, който да не е пил снощи до 2, че Гергьовден си е на почит по тези ширини, занете! Карам и разсъждавам на глас, докато с едното око си гледам пътя, другото е постоянно в огледалото да видя ще спре ли да пуши като стар дизел пущината, а с третото се любувам на гледките! Опааа, а посмали малко манго, а?!

Имало едно време (пътепис) - отново Вишеград...

Към предишната част  Т У К

         Ден първи след Гергьовден. Тамо нейде из генгерлиците балкански...

     И така мили деца... Бях ви заразправял една ми ти приказка. Една ми ти приказка за страшни рокйере, за мотофоруми, само за мото, само за форуми, за една ми ти балканска Югославия дето Бараката О’Бама я разбута, за косовските нрави, за босненските нрави, за сръбските такива, за раздрънканите балкански пътища, за странните екземпляри по родните ширини, за цветоусещането да си източнобалканец от по-източната европейска част. От четвъртия свят, както казва зетко... Приказка за самотата на пътуването, за богатството на пътуването, за любовта по старите японски мотори, за Дзен, за Буковски, за Милър, за кафето с локум в Митровица, ама оная косовската, а не сремската, за сочните плескавици каращи всеки себеуважаващ се веган да се хвърли под влака – оня влак край Мокра гора дето отдавна ръждата на забвението му беше подкарала релсите... Може би единствено Кустурица и Брегович поддържаха жива искрата на оная сараевска странна лудост, лудостта да си балканец. Ама див балканец! ЖИВ балканец!...

Имало едно време (пътепис) - Вишеград

        Предишната част  Т У К

      Вишеград /с мостовете на Дрина/, Република Српска, Държавата Босна енд Херцеговина. Привечер...

     Като се настаних в мотела първата ми работа бе да отворя пътната карта /оная на Босна-та/ и да видя като какви бяха тея два пътя за Вишеград! То вярно, че всичките пътища все към Рим водят /или пък беше Цариград?/, ама някак много съмнителна ми беше цялата тая история. Та отворих пътната карта с голеееемото сръбско знаме на нея и с акцент на Баня Лука /нямате съмнения дали си бях купил въпросното съоръжение от бошняците, от чекистите или от сърбите, нали?/ и вперих уморени от безсъние и от пролетния вятър очи в пътя Прибой-Вишеград. Мдааа, тривиално - пато „у лево“ минаваше през Рудо, а пато „у десно“ през Бело бърдо. От цялата работа все се стигаше до Вишеград, но неясно по какви съображения граничният ме беше прекарал през този „белобърдовския“, впрочем тесен планински път с множество завои, денивелации и китни гледки. Не, че се оплаквах! В крайна сметка след някой и друг километър нещата станаха някакси тривиални – излязох на главният път за Сараево, който ми беше доволно познат и о, да! – заваля! За 1657 път за днес! В крайна сметка пристигнах в заветния Вишеград доволно подгизнал, смъртно уморен и кисел поради предходните обстоятелства! Единственият плюс на ситуацията, виждах в това, че успях да се домъкна по светло, та щях да имам време да облека нещо сухо и топло и да поразкърша кокалаци по градския мегдан. Тъй де – плескавици, Йелен пиво, Дрина – е то къде другаде да си павкаш дрината, ако не поседнал на брега на Дрина. Видеше ми се тематично някак...

Имало едно време (пътепис) - част поредна /Прибой, Югославия/

     Към предходната част  Т У К

     Гергьовден, лето Господне 2016-то. На свечеряване. Прибой, Югославия.

     Бях спрял на някакъв вял кръстопът. Имах леки съмнения за посоката, но всъщност, не това беше главната причина за престоя ми. Наслаждавах се! Наслаждавах се на дъждовните изпарения, на приятния гъдел от пролетните лъчи, на кристалният планински въздух, на влагата витаеща във въздуха... Няма по-приятно състояние при едно мотопътешествие, от това да спреш скапан от умора, да се любуваш на околните красоти, да вдишваш свежият, пълен с аромати въздух, да гледаш цветно, а не иззад замазаното от трупове на безброй насекоми автостъкло... Наслаждавах се, макар и спрял на някакво си тъпо кръстовище, в някакъв далечен провинциален град. Бях подпрял мотора почти в средата на пресечката и с ясното съзнание, че дразня и преча, дебилски не помръдвах, дори когато лелята с кански усилия и безброй маневри се опитваше да се прокрадне покрай мен, упорито избягвайки да ме погледне. Все едно заобикаля колче! Имах съмнения, дали няма да ме катурне барабар с мотора на земята, но и аз играех по нейната – съсредоточено гледах в картата, в околните баири, дърпах гневно от смачканата Дрина, но стоически стоях /егати егатито и лапсуса/ и се правех на разсеян! Интересни хора...  

Имало едно време (пътепис) - част поредна /ГКПП Добраково/

        Към предишната част  Т У К

        Гранични прелаз „Добраково“. 6-ти Май. Късен следобед.

     Определено всичката четириколесна паплач се беше наредила пред мен. А тя хич не беше малко! Определено и напред в клисурата бръснеше як дъжд придружен с вятър, а аз засега имах привилегията да се „наслаждавам“ единствено на вятъра, чиито внезапни пориви постоянно се опитваха да ме катурнат барабар с мотора. Определено умората си казваше думата, щом някакви си ми там пориви можеха да ме клатушкат а наляво, а надясно...

     Опашката почти не помръдваше. Аз естествено нервничех, защото времето напредваше неумолимо, а имах още път и още една граница и още път. И дъжд. И мноооого дъжд! Пробвах разбира се да се прередя елегантно по-близо до бариерата, но някакъв от четириколесните ми съопашници, започна нещо да фучи и да каканиже, а аз с най-непукистката си усмивка, въпреки, че всичко в мен вреше и кипеше и бях готов да спретна един трансграничен търкал, само му виках „А ю толкинг ту ми? А ю толкинг ту ми, АААА?“, а оня още повече почваше да се ежи и подскача. И тъкмо да стане интересно по балкански, дойде отнякъде някакъв киселяк с униформа и сложи ред на нещата – разбирай посочи ми почетното последно място в колоната с жест не търпящ възражения. „Последните ще бъдат първи, йебем тииии....“ измърморих под нос, че нещо нямах никакво желание да предизвиквам специално отношение към моята скромна особа! А митничарите това го можеха! Ох, как само го можеха...

Имало едно време - част поредна /Преко Църна гора/

       Към предишната част  Т У К

    The St. George’s day 2016. Somewhere…

    Пътят през Църна гора, айде да си го кажем по модерному Дъ Репаблик ъф Монтенегро, минавам някак като в сън. Изморен съм може би. Недоспал съм определено. Отпуснах се след като напълних благоутробието с „ M E S O“ за 5 евро, а и ме напече слънчицето след като се спуснах в Рожайе. Апропо, в Рожайе откровено се загубих въпреки че бях минавал оттук сигурно 20 пъти в последните 6-7 години. Изтървах си отбивката ли, що ли, но минах по някакъв световно неизвестен път край града и после се оказа, че ща не ща трябва да пресичам целият санджакски хаос на Рожайе открай докрай, щото някак бях излязъл точно от грешната страна на града...

Имало едно време (пътепис) - част поредна /на Църногорската митница/

     Към предишната част  Т У К

     06.05.2016-та. Някаква измислена граница, някъде на Балканите.

     На църногорската митница е пусто и животът е почти спрял. Мъглата се стеле на вълма. Тишината отеква по околните баири. Само моите зъби тракат някакви неравноделни ритми и нарушават вековната тишина.

      „Еееее, здраво, друже!“ – провиква се незнайно откъде изникналият митнически служител. „Имаш ли зелени картон, друже?“ – Йесте, имам – измежду траканията процеждам аз. „Доообро, друже, доообро!“ и се почнаха тривиалните за подобна ситуация ластици – отдакле, си задакле си, па колко троши, па колко пари е, па чий го диря по околните чукари, па харесва ли ми тяхната страна... „Мчи как! Све е върло лепо!“-старая се да звуча ентусиазирано, макар че ми иде да псувам като сръбски кондуктор още отсега като се сетя за шибания бошняшки трафик долу у Рожайе... Граничният се ухилва доволен и махва с ръка „Возай, друже, возай!“, а и вече си е намерил друга занимавка – отдолу тъкмо е пристигнала една самоходна табуретка /разбирай вехто рено клио/, което грабва цялото внимание на граничния. Нахлупвам каската и ръкавиците, натискам копчето на стартера, вкарвам първа и понечвам да тръгна, когато чувам рев като от хималайска мечка по мой адрес. Дружеееее, врати се, бре, дружееееее!“ – реве с цяло гърло мечката, а аз гася двигателя и смъквам отново каската. „Заборавил пасош, йебем му...пасош заборавил!“

Посока Североизток 2013-та - Снимки от старите ленти

         През едно далечно лято, в едно далечно време, с един далеч не толкова надежден мотор направихме едно далеч не толкова голямо пътуване в далеч не толкова екзотична дестинация. Прекарахме далеч не лошо, имаме далеч не толкова позабравени спомени и далеч не толкова хубави снимки, част от които ми се ще да споделя с вас:)

Имало едно време (пътепис) - част поредна /Ничия земя/

      Към предишната част  Т У К

      Джурджевдан 2016-та. 

     Сред снегове и мъгли балкански.

     Трасето „Пея-Рожайе“, апропо, е уникално! Казвам го за тези, които не са минавали оттам, както и за тези, които подценяват Косово като интересна от мотористка гледна точка дестинация. Пътят от равното се изкачва в множество серпентини от косовска страна, до височината някъде на Витоша примерно... Асфалтът е напълно приличен по всякакви стандарти, а шосето  обичайно е относително пусто. Изключение правят някоя друга кола отвреме навреме, както и досадно пъплещите камиони натоварени с дървен материал и пресичащи планината в посока от Черна гора към Косово. На една от серпентините има  широка отбивка с кръчмето „Те кула“ – онова с барбекю от стар бойлер, разположено в края на паркинга и малко по-нагоре следва косовският граничен пункт. Там е ясно „Мбаре, мбаре, отдакле, задакле и айде отшумявай нагоре по баира“. След граничните пътят става още по-екстремен, а природата околовръст още по-зашеметяващо красива. Това, ако сте случили трите месеца дето няма сняг около пътя де! От превала надолу,  в черногорска посока, пътят значително се сговнясва и всъщност малко под най-високата точка на прохода се намира и самият черногорски пункт. И тук е отдакле, задакле и продължавате зашеметяващото спускане, докато не слезете ееееей там някъде надолу в речната долина, където се е скътало Рожайе.

Имало едно време (пътепис) - Из Югозападно Косово

     Към предходната част  Т У К

     13.00-14.30. Джурджевдан. Югозападно Косово. В надпревара с дъжда.

     Метнах се на мотора и поех бавно бавно (заради тея с пушките по вишките най-вече и не на последно място заради легналите полицаи), обратно към лудницата и ориенталщината на Дечани. Егати контраста! Само на 4-500 метра един от друг, съществуваха две напълно противоположни реалности, два паралелни свята, две различни вселени. Делеше ги бодливата тел на оградата и шепа въоръжени до зъби военни.

    Подминах и втората вишка с наредените зигзагообразно бетонни пирамидки, помахах и свирнах на войничето във вишката, но оня темерут дори не ме отрази!  Не, че представителят на местното племе „Шумахеровци“ ме отрази по някакъв начин! Амииии! Глупости. Направо си се изнесе на ура пред мен с вехтата Джета без въобще да ме вижда! Че защо да ме вижда? Имам мотор, имам проблем. Карам трийсе годишна Джета – аз съм безсмъртен. Изпсувам грозно и на сръбски та барем фитипалдито ме чуе, ама нейсе...това не променя факта, че едвам не се убих в тая самоходна консервена кутия.  Връщам рязко газта, още повече, че стигам заветното кръгово на мегдана на града. Тук движението продължава да е пъплещо-изнервящо. Съумявам някак да се включа в кръгчето. Разминавам се на косъм с един, втори, трети и се изплювам от другата страна в посока Пея. Тук пак отиграваме добре познатото „спри-тръгни“, но избор нямам. За миг се изкушавам да кривна в някаква пресечка и да търся алтернативно трасе, нооо...абе я да си карам по пътя, който познавам! Един Господ знае къде ще се набия у някой задънен сокак или някоя нива и само ще загубя ценно време. Поглеждам към надвисналите буреносни облаци над Проклетия. Мдааа...времето в момента определено е фактор! Беше ми ясно, че ще ме вали, но все пак напъна беше да мина максимално количество километри, преди да се случи неизбежното – дъжда...

     Криво-ляво се измъквам от Дечани и започвам да осъзнавам, че тоя пустия мотор имал и други скорости освен първа! Да не повярваш... 

Имало едно време (пътепис) - част поредна /Манастирът Високи Дечани, Косово/

     Към предходната част Т У К

    

     Малко след пладне. Манастир Високи Дечани. Косово.

     След няколко минути бях в подстъпите на най-странният манастир в световната история! В дъното на пътя се виждаше вишка с някакъв въоръжен човек на нея, с чували с пясък и прожектор на върха, а под нея наредени на зиг-заг няколко бетонни пирамиди плюс легнали полицаи. Чувствах се все едно влизах в Пентагона! Долу в полето зад вишката се виждаха няколко монаси обработващи манастирските ниви. Сега дали сееха картофи или нещо по-конвертируемо само смеех да гадая! И то наум! Бях в район, в който да мислиш на глас не беше здравословно...

Сръбско-македонски щрихи - част 1

    Викам на Поли "Дай да те водя на обяд,а?"
    "Къде?"
    "Е, как къде? У Сърбия! В онази нашата кафана - в Житорадже!"

    Речено-сторено... С какво? Е, па викам, дай да е с Маршрутката, че нали я взехме онези дни от ремонт, да видим тъкмо какво (и дали) са и ремонтирали! А ако стане нещо - ей го де е Сърбия, все някой ще намерим да ни затътри до границата...

     Палим любимото ни многоседалчесто возило, хвърлям в багажника куфара с инструментите и компресора, че никога не се знае знае ли се, пълним нафта при оня варненския мошеник с евтините хапчета и отлепяме в посока Трън. Защо Трън ли? Ами не си падам по парадните ГКПП-та, не знам защо. Хем, по малките обикновено бера ядове, защото търсят под вола теле, хем не винаги става бързо минаването през тях, но...навик, пуста и ретроградна консервативност.

Имало едно време (пътепис) - Между Джаковица и Дечани

  Към предходната част Т У К    

   Едвам се включих в пътя. Егати движението, егати чудото! Поседях, поседях стиснал здраво съединителя, извивах врат ту наляво, ту надясно, гледах жално точещата се колона в посока Призрен, гледах и точещата се колона в посока Джаковица. Жално... Слънцето прежуряше, а в далечината над оная проклетата планина се събираха буреносни облаци. По мен се стичаха вадички пот. Засякох нагло един голф и излетях със свистяща задна гума на шосето! Е, крайно време беше! Погледах известно време в огледалата дали оня лумпен от голфа няма да ми го върне като ме прати в канавката да бера гъби, но той не реагира по никакъв начин. За мой късмет всъщност...