Към предишната част Т У К
Гранични прелаз „Добраково“. 6-ти Май. Късен следобед.
Определено
всичката четириколесна паплач се беше наредила пред мен. А тя хич не беше
малко! Определено и напред в клисурата бръснеше як дъжд придружен с вятър, а аз
засега имах привилегията да се „наслаждавам“ единствено на вятъра, чиито
внезапни пориви постоянно се опитваха да ме катурнат барабар с мотора.
Определено умората си казваше думата, щом някакви си ми там пориви можеха да ме
клатушкат а наляво, а надясно...
Опашката почти не
помръдваше. Аз естествено нервничех, защото времето напредваше неумолимо, а
имах още път и още една граница и още път. И дъжд. И мноооого дъжд! Пробвах
разбира се да се прередя елегантно по-близо до бариерата, но някакъв от
четириколесните ми съопашници, започна нещо да фучи и да каканиже, а аз с
най-непукистката си усмивка, въпреки, че всичко в мен вреше и кипеше и бях
готов да спретна един трансграничен търкал, само му виках „А ю толкинг ту ми? А
ю толкинг ту ми, АААА?“, а оня още повече почваше да се ежи и подскача. И тъкмо
да стане интересно по балкански, дойде отнякъде някакъв киселяк с униформа и
сложи ред на нещата – разбирай посочи ми почетното последно място в колоната с
жест не търпящ възражения. „Последните ще бъдат първи, йебем тииии....“
измърморих под нос, че нещо нямах никакво желание да предизвиквам специално
отношение към моята скромна особа! А митничарите това го можеха! Ох, как само
го можеха...