Имало едно време (пътепис) - част поредна /ГКПП Добраково/

        Към предишната част  Т У К

        Гранични прелаз „Добраково“. 6-ти Май. Късен следобед.

     Определено всичката четириколесна паплач се беше наредила пред мен. А тя хич не беше малко! Определено и напред в клисурата бръснеше як дъжд придружен с вятър, а аз засега имах привилегията да се „наслаждавам“ единствено на вятъра, чиито внезапни пориви постоянно се опитваха да ме катурнат барабар с мотора. Определено умората си казваше думата, щом някакви си ми там пориви можеха да ме клатушкат а наляво, а надясно...

     Опашката почти не помръдваше. Аз естествено нервничех, защото времето напредваше неумолимо, а имах още път и още една граница и още път. И дъжд. И мноооого дъжд! Пробвах разбира се да се прередя елегантно по-близо до бариерата, но някакъв от четириколесните ми съопашници, започна нещо да фучи и да каканиже, а аз с най-непукистката си усмивка, въпреки, че всичко в мен вреше и кипеше и бях готов да спретна един трансграничен търкал, само му виках „А ю толкинг ту ми? А ю толкинг ту ми, АААА?“, а оня още повече почваше да се ежи и подскача. И тъкмо да стане интересно по балкански, дойде отнякъде някакъв киселяк с униформа и сложи ред на нещата – разбирай посочи ми почетното последно място в колоната с жест не търпящ възражения. „Последните ще бъдат първи, йебем тииии....“ измърморих под нос, че нещо нямах никакво желание да предизвиквам специално отношение към моята скромна особа! А митничарите това го можеха! Ох, как само го можеха...

Имало едно време - част поредна /Преко Църна гора/

       Към предишната част  Т У К

    The St. George’s day 2016. Somewhere…

    Пътят през Църна гора, айде да си го кажем по модерному Дъ Репаблик ъф Монтенегро, минавам някак като в сън. Изморен съм може би. Недоспал съм определено. Отпуснах се след като напълних благоутробието с „ M E S O“ за 5 евро, а и ме напече слънчицето след като се спуснах в Рожайе. Апропо, в Рожайе откровено се загубих въпреки че бях минавал оттук сигурно 20 пъти в последните 6-7 години. Изтървах си отбивката ли, що ли, но минах по някакъв световно неизвестен път край града и после се оказа, че ща не ща трябва да пресичам целият санджакски хаос на Рожайе открай докрай, щото някак бях излязъл точно от грешната страна на града...

Имало едно време (пътепис) - част поредна /на Църногорската митница/

     Към предишната част  Т У К

     06.05.2016-та. Някаква измислена граница, някъде на Балканите.

     На църногорската митница е пусто и животът е почти спрял. Мъглата се стеле на вълма. Тишината отеква по околните баири. Само моите зъби тракат някакви неравноделни ритми и нарушават вековната тишина.

      „Еееее, здраво, друже!“ – провиква се незнайно откъде изникналият митнически служител. „Имаш ли зелени картон, друже?“ – Йесте, имам – измежду траканията процеждам аз. „Доообро, друже, доообро!“ и се почнаха тривиалните за подобна ситуация ластици – отдакле, си задакле си, па колко троши, па колко пари е, па чий го диря по околните чукари, па харесва ли ми тяхната страна... „Мчи как! Све е върло лепо!“-старая се да звуча ентусиазирано, макар че ми иде да псувам като сръбски кондуктор още отсега като се сетя за шибания бошняшки трафик долу у Рожайе... Граничният се ухилва доволен и махва с ръка „Возай, друже, возай!“, а и вече си е намерил друга занимавка – отдолу тъкмо е пристигнала една самоходна табуретка /разбирай вехто рено клио/, което грабва цялото внимание на граничния. Нахлупвам каската и ръкавиците, натискам копчето на стартера, вкарвам първа и понечвам да тръгна, когато чувам рев като от хималайска мечка по мой адрес. Дружеееее, врати се, бре, дружееееее!“ – реве с цяло гърло мечката, а аз гася двигателя и смъквам отново каската. „Заборавил пасош, йебем му...пасош заборавил!“