Към предишната част Т У К
06.05.2016-та. Някаква измислена граница,
някъде на Балканите.
На църногорската митница е пусто и животът
е почти спрял. Мъглата се стеле на вълма. Тишината отеква по околните баири.
Само моите зъби тракат някакви неравноделни ритми и нарушават вековната тишина.
„Еееее, здраво, друже!“ – провиква се
незнайно откъде изникналият митнически служител. „Имаш ли зелени картон,
друже?“ – Йесте, имам – измежду траканията процеждам аз. „Доообро, друже,
доообро!“ и се почнаха тривиалните за подобна ситуация ластици – отдакле, си
задакле си, па колко троши, па колко пари е, па чий го диря по околните чукари,
па харесва ли ми тяхната страна... „Мчи как! Све е върло лепо!“-старая се да
звуча ентусиазирано, макар че ми иде да псувам като сръбски кондуктор още
отсега като се сетя за шибания бошняшки трафик долу у Рожайе... Граничният се
ухилва доволен и махва с ръка „Возай, друже, возай!“, а и вече си е намерил
друга занимавка – отдолу тъкмо е пристигнала една самоходна табуретка /разбирай
вехто рено клио/, което грабва цялото внимание на граничния. Нахлупвам каската
и ръкавиците, натискам копчето на стартера, вкарвам първа и понечвам да тръгна,
когато чувам рев като от хималайска мечка по мой адрес. Дружеееее, врати се,
бре, дружееееее!“ – реве с цяло гърло мечката, а аз гася двигателя и смъквам отново
каската. „Заборавил пасош, йебем му...пасош заборавил!“