Защо обичам да пътувам в Турция?

     Обичам Турция. Факт. Тук историята и политиката нямат нищо общо. Аз съм турист. Просто турист. А туризмът да се бърка с политиката е безсмислено, а понякога и опасно.

     Харесвам Турция. Харесвам необятните и пътища, простора, планините, морето. Харесвам хората. Но хората дълбоко в провинцията – ей там някъде из Анадола. Далеч от цивилизацията и криворазбраните европейски ценности. Там, където пътуващият странник е добре дошъл. Там, където пътникът  никога не е оставян гладен и жаден, там където винаги му се предлага подслон. Там, където човекът е просто човек, а не ходещ банкомат, който да пуска все повече и повече...

    Обичам магията на Кпадокия, забързаният хаос на Истанбул, онова прашно тясно пътче близо до изворите на Ефрат. Обичам нещата да се случват бавно, но за сметка на това сладко. Обичам простичките яйца в масло приготвени на простичката печка на дърва ей там край пътя.

     Радва ме готовността на хората да откликнат на проблемите ти. Радва ме, че при технически проблем с мотора, винаги ще се намери някой, който да ти е подкрепа в трудния момент. Някой, който да реши проблема. И не задължително за пари! А просто така...защото е човешко да се помага.

     В Турция се чувствам спокоен. В Турция се чувствам добре дошъл. В Турция се радват на това, че си от Булгаристан. Радват се така, както никой представител на западната цивилицация не го прави. Радват се искрено. А искреността е едно позабравено чувство по нашите земи, през нашите модерни времена.

      Обичам да пътувам в Турция. Факт!

Сръбски хроники (Циничен пътепис) - част 1

    Крагуевац, Кралево, Крушевац, Княжевац... Все ги бърках! Кой кой беше, кое къде беше, едно и също ли бяха, различни ли бяха... Йебем ли ги, нихната мама!

    Нещо ми се щеше да се позавъртим за ден-два в някой от тези толкова неотличаващи се за мен сръбски градове. Всъщност, сигурен бях, че са различни, както и бях убеден, че в някои от тях съм бил, ама в кои точно?...

Значи значи (пътепис) - част 5

    Ч А С Т  4  Т У К

    Та значи…карам си аз по пътя, централата остана нейде зад гърба ми. Продължавам да умувам откъде да мина и още по-продължавам да нямам ясна концепция откъде да я свърша тая работа. То ясно, че Тополовград отпадна геройски отдавна, да не кажем още снощи, но сега това Никопол, Белене, Свищов, та Плевен Панорамата, че не бях ходил от дете там, па…знам ли и аз. Сигурен бях, че време нямаше. Беше си вече къде икиндия, а мен път си ме чакаше, в това число Беклемето, което знайно е, не е от най-бързите трасета… Абе, в крайна сметка, щях да хвърля едно око на Белене (малеееей, каква казарма изкарах тук през една върла снежна зима, преди много, много зими…), преди или след това Никопол (нещо познанията по география бяха избледнели и не можех да се сетя кое след кое следваше) и после надолу към Плевен даге и после класиката Ловеч-Троян транзит и да разкърша мотора по онова гадно Беклеме – пусто да остане! Оттам според зависи или по Подбалкана или магистрала Тракия, ама…има време, да не бързаме…