Пътеписче

     Всичко започна в събота по обед. Отдавна ми се въртеше в главата едно балканско маршрутче, та не намирах по сгоден момент от сегашния да го врътна. Позачудих се, попочесох се, та пуснах една бърза тема във форума, врътнах набързо някакъв маршрут, минах смених малко пари, уведомих шефа, че няма да ме има в неделя (нищо, че не ми е работен ден по принцип, по трудов договор, по божиите закони и прочие. Че кой ти гледа подобни неща у наш'та мила фирма!? И при мен като при повечето български работодатели положението беше ала крепостното селячество в Русия през 17-ти век. Винаги на полусъединител, без право да "не си чуваш" телефона, винаги запълващ с готовност всякакви дупки и откровени пробиви в гнилата в самата си същност специфика на работата, но за сметка на това винаги ми се напомняше, че няма какво да мрънкам, защото в другите фирми ехееееее....нали и т.н. колко било по-зле). За какво ви занимавам с всичките тези глупости ли? Ами, защото тъкмо разтоварих колата от всевъзможните служебни боклуци, които ми пълнят багажника, наместих я на улицата пред гаража, извадих мотора, заредих и се прибрах вкъщи (живея на 30 км от гаража и 25 от работното си място), когато телефона иззвъня. Помислих, че е някой мераклия за каране (нали си бях оставил телефона в темата за пътуването) и вдигнах с готовност. Пфуууу....клиент. Няма лошо де! Обясних му любезно, че не съм на работа, но ще пратя колега, който ще му свърши работа и затворих. Нали трябва да се учим да работим по европейски! Нали ни учат, че клиент не се връща! Нали сега всички реват (и най-вече моят шеф), че било криза и си било ебало мамата и било борба за оцеляване и не знам си кво си още, та аз като съвсем съвестен служител звъннах на шефа да му дам уговорения клиент та да изкара някой лев! Не можел щото правел нещо... Викам му ок, ама дай го някой от колегите, аз какво да го правя клиента? Отсреща се чу канонада от приказки и все не в моя полза! Все такива съм ги вършел, не съм ли можел да отида аз да свърша работа, а съм го занимавал! Кой да пратил? Ма откъде да знам кой бре, шефе? Нали за това си шеф! Този не можел щото бил с него, оня бил зает, третия бил на риба, да се оправям! Да съм ходел аз! Ама как да ходя аз бре, шефе? Нали ти казах, че няма да ме има? С мотора съм, а съм си и вкъщи! Изпокарахме се и затворих телефона... Звъннах на един колега. Днес почивал. Звъннах на друг. Как сте? Има ли работа? Няма. Много сме зле... Ами да ти дам да изкараш едни бързи пари! Ааааа....ми тооооо.....абееееее..... Ама що не ви....... Айде успяха да ми съсипят слъневия следобед... Прибрах мотора, а бях обещал на децата да ги повозя из района и с кисела физиономия започнах да се подготвям за сутрешното ми пътуване, което започна с фалстарт още преди да е започнало всъщност. То пък какво ли толкова да се подготвям? Позабърсах си каската и ботушите, надникнах да видя какво има в куфара, че обикновено разхождам напред назад не особено логични неща. Я да видя... Дъждобран. Добрееее. Още един. Повъртях го, повъртях го, та се зачудих къде да го прибера и го мушнах обратно в куфара. Някакво жило. Оооокей. Отдолу се виждаха някакви други работи-предполагам, че бяха инструменти, но чак до там не ми се бъркаше така че ги оставих и тях. В хладилника намерих две консерви и бутилка с вода. Сложих ги и тях заедно с половин хляб и една вилица и лъжица, с което приключих подготовката за утрешния ден. А да...за малко да си забравя паспорта и зелената карта! Хвърлих ги в якето и доволен от резултата, но все още със доста кисел вкус в устата от служебните разправии подкарах косачката из двора. Така де - дет се вика малко упражнения на сухо преди да стартирам утре рано рано!

Пиеса в 2 действия и половина за 5 мотора и Балкани

    Този пътепис е един от няколкото ми недовършени пътеписи... Трудно ще ми е да обясня защо не е завършен! Само ще поясня, че причината не е мързел, за разлика от другите недовършени мои неща, а е скрита мааалко по-дълбоко и е с житейско-философски оттенък - неща, с които не мисля да занимавам уважаемия читател, за да не му доскучая още преди да е започнал с четенето на пътеписа :) Пътеписът все пак е завършен и дописан, за което благодаря на Гошо и естествено както е редно, продължението, което не е плод на моите усилия и емоции ще го дам като външен линк, за да може все пак, заинтересованите да дочетат историята на това далечно (във времето) пътуване...


     Главни действащи лица: Иво Марков, Боби, Асен, Емо, Гошо, Фори, Стела, Брус Лий и нЕкви хонди

     ПРОЛОГ

    Деветнадесети май 2010-та. 18.00 ч. – навлякъл зимното си яке правя двете пернишки каси. Мамка му! Кит, шкурка, боичка, шифърът.... Мтакаааа. Хооооп. Шефът стои скръстил крака и внимателно наблюдава, а Питона бръщолеви нелепости над главата ми.Идилия! Звъни телефонът. Емо с ВФР-а от Варна. Човекът вече е пристигнал и ме чака, а аз още не знам дали изобщо ще тръгвам на където и да било... Отделям му 5 минутки и го пращам да яде кебапчета в „Казака” (апропо, мястото за общата ни среща в осем)! Гошо също би трябвало да е пристигнал от Видин, Марковиво е налице, Асен също потвърди участието си в пътуването, Стела се пребори за отпуска, а само моя милост няма яснота дали въобще ще пътува с тях! Те естествено това не го знаят. Напушва ме смях... Ама карай... То кога ли при мен нещата не са се решавали в последния момент!

 
     19.15 ч. – касите са направени. Питона е изгонен (много приказва мамка му боксьорска), а аз получавам неохотно благоволение свише да отсъствам няколко дни! Е, не шест както бяхме говорили (Кога сме го говорили?), а четири, но...кой обръща внимание на подробностите! Ще се пътувааааааааааа....

 

     19.30 ч. – стоя пред ателието и трескаво обмислям. Трябва да изтегля пари, след това да ходя да обменя, в 8 да съм в „Казака” да се видя с хората, да отидем до Красно село до гаража, за да приберем моторите, после да взема Стела от Владая, после до Люлин за спалния чувал, после до Съдебната палата да приберем Гошо, оттам в Подгумер. Следва стягане на багажа (че кой стяга багаж преди последния половин час), няколко (в най-добрия случай) часа сън и в 3.30 ч. отново газ към гаража...

     Двадесети май 2010-та 3.30 ч. Пътешествието започва. Всички сме недоспали и леко уморени още със стартирането. Гасим тока в горската къщурка, товарим се на раздрънканото Поло и лека полека започваме да се спускаме към града... „Нямаш предница” сякаш между другото отбелязва Емо. Че аз и задница нямам, и спирачки, и стъклото ми е подпряно с клинчета и гуми нямам, антифризът шурти, чистачките не работят, нямам въздушен филтър... Всичко е под контрол бе, човек!

     4.30 ч. Все още се туткаме в гаража. Екипираме се, наместваме багажи, аз поразчиствам, за да мога някакси да вкарам колата вътре, Гошо се запознава със зачисленото му по служебен ред возило. Виждам, че е респектиран от „Брус Лий”. Че кво да му е на мотора? Гумите му Шинко (на 5000 км с вид като на току що излезли от завода), калника подлепван с изрезка от туба минерална вода „Девин”, тук таме дупките по спойлерите залепени със сив скоч, залепващ съединител, почти липсващ фар, прекъсващи токове на мокро... Нормален мотор за едно нормално пътуване. Виждам, че и Гошо го оценява по достойнство. Спокоен съм! Ще се спогодят...

     5.17 ч. Скромната ни групичка акустира на „Лукойл”-а на Божурище. Нужно ли е да споменавам, че срещата ни беше за 5.00 и че Марков и Асен отдавна ни чакат... Времето започва да се развиделява, студено е, а свъсените облаци вещаят дъжд, но нас това не може да ни уплаши.

 
     5.30 ч. Палим моторите и поемаме към Калотина. Посоката е западната част на Балканите, а мотото „Ноу комерс”.

Едно еднодневно румънещи (2009-та)

    Тъкмо се бяхме върнали от Грузия и нещо все не ме свърташе на едно място. Разбираемо донякъде! Та кой ли нормален човек не би се чувствал депресиран след неземните красоти на Кавказ да се завре на опушеното си работно място, занимавайки се с рутинните си задължения...
Просто трябваше да мръднем нанякъде пък било то и за няколко дни. Къде? Сърбия си я чувствах като у дома и ми беше втръснало все натам да карам, пък и бяхме изтървали Гуча-та. Македония? Уффф, откога се каним да ходим на гости на Димитър Поцевски в Скопие, ама нещо и това не ми се видя моята "посока". Твърде нашенско Гърция? Е, не! Тази дестинация си е приоритет на "Шкембе чорба рейсинг тим"! Твърде тривиално... Румъния?! Хммм, защо тази съседна държава все попадаше извън полезрението ни, не знам. В Румъния като изключим транзитните ни преминавания още по времето на соца, бях ходил един-единствен път, връщайки се от Долни Милановац за по напряко през Смедерево-Ковин-Бела черква и по румънския бряг на Дунав до Железни врата.

    Абе, беше си време да я видим тази пуста Трансилвания, прохода Трансфагарашан, замъка на Дракула, Брашов...

    Речено-сторено. Плановете бяха готови за едно петъчно-съботно-неделно кратко пътешествие.

    То плановете са хубаво нещо, ноооо.....при мен все нещо не се получават. Петък не ме пуснаха от работа! Абсурд, вика шефът! Има толкова много работа! Толкова много, че чак цял ден стоях на столчето на тротоара и зяпах поразголените каки Мигом свихме тридневните планове в двудневни. ОК, ама като и в събота се оказа, че има също тоооолкова много работа...