За Балканите с любов - част 3 (Албания)

          ПРЕДИ АЛБАНИЯ БЯХМЕ Т У К

     Албания... Страната на орлите... Също толкова странна и загадъчна като при първото ми влизане преди 12 години. Спомням си как ме плашеха познати и непознати като споделях намеренията си да се „поразходя” из тази така близка и в същото време толкова далечна и непозната тогава страна. Как ме плашеха, че едва ли не жив няма да се върна оттам, как с присвито сърце пресякох ничията земя на македоно-албанската граница при Стенйе край Преспанското езеро, как македонските митничари се обзалагаха, че албанците ей сегичка ще ме натирят обратно да се вратим, как митницата беше пуста и освен един замаян колоездач от Чехия нямаше жива душа, как за да влезеш в Албания все още се плащаше 10 евро входна такса и едно евро на ден изходна, как данните ми се записваха в един огромен мазен халваджийски тефтер, как митницата беше чисто и просто два фургона тип „бедствия и аварии”, как асфалтът свършваше и само кривите дървени стълбове маркираха черният каменист път ееееей там към хоризонта...

За Балканите с любов - част 2 (Косово)

ПРЕДИ ТОВА БЯХМЕ Т У К

     Та излязох аз благополучно от града и си карам небрежно по усуканицата, която много бързо ме изкара доста над покривите на градските къщи. Карам си аз значи и отляво боклуци, отдясно боклуци, пред мен боклуци, а долу в ниското гледка. Прекрасна при това! Не знам защо, но ми навяваше някакви асоциации с изкачването над Коня в посока Афионкарахисар в Централна Турция. Просто усещане. Нищо повече! Е, небрежно махвам с ръка за другото усещане – това, че минавам напряко през градското бунище, ама...тук е така. Сигурен съм, че кокалите на Тито тракат зловещо в гроба при вида на всичко това, което западния свят успя да сътвори от Югославия. Ама пей сърце – Тито отдавна го няма, а аз съм тук и сега и поря уверено сред сметището на път към оная странна граница – косовско-сръбската. Щото от една страна за сърбите такава страна нямаше, от друга – шиптърите и бракята хамериканци съвсем не мислеха така. И за да е пародията пълна, последните години се изградиха тъй наречените интегрирани гранични пунктове. Пунктове, на които сърби и шиптъри се правеха, че много се любят и тачат, работеха на един хввърлей разстояние, докато не можеха да се понасят и се псуваха на майка под сурдинка. Сещате ли се за оня култов сръбски филм „Гори фатра”? Е, ако не се сещате, дръпнете си го съвсем по балкански от замундата...

За Балканите с любов - част 1 (Сърбия)

   Всичко започна така. Седя си в сумрака насред главният международен път Е нам си кво си  в края на България, в края на град Трън и в началото на Европа-та ако щете, щото то нали всеки един край е и едно ново начало дет се вика. Седя си аз насред шосето и размишлявам... Размишлявам като какъв ще да е този международен път дето вече десет минути седя на средата му и кьорава кола нема. Е нема де. И за цяр нема! Моторът съм го спрял ееей там отсреща на бензиностанцията. Ей го къде е в средата!

      Що съм го заебал там до колонката ще кажете. Ми…щот там спрях. Че кво му е?... Да де, ама да не пречи? Или викате то на кой да пречи в този ранен час, в този почивен ден, в това мъртвило, в това обезлюдено място? Е нема на кой! Па и отделно дето бензинджийницата не работи. Да са я закрили викате? Не, не са я закрили. Просто не работи. На вратата и си пише – работно време от 07 до 22 ч. В другото време щрак ключа на вратата, киризим по ей оная камера на стълба като кво се случва и това е. Ако ти трябва гориво – прашчай Гергино – кеф ти у Брезник, кеф ти у Сурдулица. Ама тука нема. Нема! Поглеждам и към отсрещната бензинджийница, ама файда никаква! С нея числото на неработещите стават две! Поглеждам към часовника. 6.22. Не ми се чака 40 минути честно казано. А и не съм толкова на зор да зареждам. А и път ме чака… Само дето не вдявам като как така нещата по тоя уж международен път стават все по зле от година на година. Тук съм зареждал по нощите. Ама вече нема!