Предната част беше Т У К
Ден след Гергьовден. Международен път Будва-Београд.
След цяла вечност стигам до прословутия главен международен път от на
майната си за на майната си. По грубите ми бакалски сметки тук трябваше да съм
нейде по обед, след като доволно съм попиел кафа, ял съм плескавици на корем и
прочие убавини... Излишно е мисля да споменавам, че ни кафа, ни плескавици, ни да
е обедно време! Пладне отдавна е превалило и аз изоставам плачевно от смело
нахвърляния си график, че ей го на и тъй нататък! Отдавна съм загърбил идеята,
че ще се прибера у дома за „Лека нощ, деца“, ама ако може поне да е преди да
пеят химна за прекаламбучкването на календара с една дата напред, би било
добре...
Спирам за малко на горския разклон, от който съм изкочил изневиделица,
зяпам безучастно някаквите хорица, които седят на някаквато спирка досами
разклона и понеже табели няма, по безпогрешният ми усет за посоки, време и
пространство, смело свивам вдясно по посока на Беране, Рожайе, сръбската
граница и прочие все неща в моята си посока! Наобратно работа нямам! Натам е
адриатическата черногорска ривиера, която нито ми е цел, нито ми е на път, нито
нищо. Та свивам аз вдясно, но карам бавно и внимателно, защото нещо ме гложди
червейчето на съмнението! Дали пък да не обърках посоката? А? Глупости! Няма
такъв филм... Карам на втора с трийсе и се самонавивам, че е абсурд, видиш ли
да съм се погрешил!
„Еееей, момци!-подвиквам на момците на спирката-нали Београд е насам?” –
соча отривисто пред себе си. „Натам, натам!“-махат също толкова отривисто
момците зад гърба ми! Ти, викат, къде искаш да ходиш? Към Подгорица ли? Бе
каква Подгорица! За Београд пътувам! Погрешил си се бре! – отново ръкомахайки в
обратна посока ме упътват момците... Абе яяяя....вие па ще ми кажете на мене
къде е Београд! Пфууууу....., явно съм го изрекал на глас, защото момците
възмутено започват да кимат неодобрително и ми теглят една неособено любезна.
Подкарвам отново накъдето си бях наумил, само че карам бавничко и умувам – е ли
това вярната посока? То вярно, че мотото на завеяния моторист е „де що е път,
стига да е хубав, е нашия път“, ама нещо не ми се щеше след няколкочасово
каране да изскоча в предградията на Подгорица, па да се вратим и после цяла нощ
да бухам бавни балкански километри по кривите нашенски пътища...