четвъртък, 20 октомври 2016 г.

За Балканите с любов - част 4 (Ничия земя/От Дебър до Станке Лисичково)

   ПРЕДХОДНАТА ЧАСТ  Т У К

     Чудех се какво точно да пиша за тези ми 300 километра от пътуването? Чудех се дали да не помълча дълбокосмислено двайсетина минути, вместо да пиша каквото и да било, но все се имах за по-умен от всеки треторазреден македонски журналист, от всеки посредствен Миленко. Чудех се как точно да нарека тази територия с толкова много имена? Щото да и кажа Македония - гърчолята ще подскочат като ощипани моми. Да я наречем част от Велика Албания....сигурно няма да сбъркаме, да я наречем част от Велика България...сигурно също няма да сбъркаме. Че е част от Велика Югославия...нямаше спор по въпроса. Бивша Югославска Република Македония... Толкоз!

За Балканите с любов - част 3 (Албания)

          ПРЕДИ АЛБАНИЯ БЯХМЕ Т У К

     Албания... Страната на орлите... Също толкова странна и загадъчна като при първото ми влизане преди 12 години. Спомням си как ме плашеха познати и непознати като споделях намеренията си да се „поразходя” из тази така близка и в същото време толкова далечна и непозната тогава страна. Как ме плашеха, че едва ли не жив няма да се върна оттам, как с присвито сърце пресякох ничията земя на македоно-албанската граница при Стенйе край Преспанското езеро, как македонските митничари се обзалагаха, че албанците ей сегичка ще ме натирят обратно да се вратим, как митницата беше пуста и освен един замаян колоездач от Чехия нямаше жива душа, как за да влезеш в Албания все още се плащаше 10 евро входна такса и едно евро на ден изходна, как данните ми се записваха в един огромен мазен халваджийски тефтер, как митницата беше чисто и просто два фургона тип „бедствия и аварии”, как асфалтът свършваше и само кривите дървени стълбове маркираха черният каменист път ееееей там към хоризонта...

За Балканите с любов - част 2 (Косово)

ПРЕДИ ТОВА БЯХМЕ Т У К

     Та излязох аз благополучно от града и си карам небрежно по усуканицата, която много бързо ме изкара доста над покривите на градските къщи. Карам си аз значи и отляво боклуци, отдясно боклуци, пред мен боклуци, а долу в ниското гледка. Прекрасна при това! Не знам защо, но ми навяваше някакви асоциации с изкачването над Коня в посока Афионкарахисар в Централна Турция. Просто усещане. Нищо повече! Е, небрежно махвам с ръка за другото усещане – това, че минавам напряко през градското бунище, ама...тук е така. Сигурен съм, че кокалите на Тито тракат зловещо в гроба при вида на всичко това, което западния свят успя да сътвори от Югославия. Ама пей сърце – Тито отдавна го няма, а аз съм тук и сега и поря уверено сред сметището на път към оная странна граница – косовско-сръбската. Щото от една страна за сърбите такава страна нямаше, от друга – шиптърите и бракята хамериканци съвсем не мислеха така. И за да е пародията пълна, последните години се изградиха тъй наречените интегрирани гранични пунктове. Пунктове, на които сърби и шиптъри се правеха, че много се любят и тачат, работеха на един хввърлей разстояние, докато не можеха да се понасят и се псуваха на майка под сурдинка. Сещате ли се за оня култов сръбски филм „Гори фатра”? Е, ако не се сещате, дръпнете си го съвсем по балкански от замундата...