За моторджийската етика и обявите за мотори

  

     Причината да ви занимая с моите размисли са два конкретни случая, но проблемът, уви, си е доста глобален...

За пасивната сигурност, кражбите на мотори и други такива

     Много пъти съм натъртвал на понятието пасивна сигурност и на различните варианти да опазим машините си, защото е всеизвестно как стои положението с каското при мотори (да не кажем, че такова на практика почти няма, като тук „почти” е само за благозвучие), а и колко са „раними” моторите като тип МПС-та по отношение на посегателства от недоброжелатели.
Да, горчивата истина е само една-нарочат ли те-прошка няма! Ако ще и чудеса от храброст и високи технологии да прилагаме, все тая. Единственото реално спасение в тази посока е живата охрана, за който я има под ръка и/или може да си я позволи (като тук под „жива охрана” естествено нямам предвид някой платен паркинг, където някой дядка от квартала ходи да спи в мизерна будка вместо да топли леглото вкъщи при бабата (то и какво ли друго да прави срещу мизерните два-триста лева дето му дават)...

Един североизточен пътепис (Румъния-Украйна-Молдова 2013) - част 2

    ДОЙДОХМЕ ОТ ТУК

      Моста между двете държави преминаваме доста плахо и несигурно, веднъж, щото допотопното съоръжение навяваше всякакви други мисли, само не и мисли за сигурно съоръжение и второ, щото някак преминаването на тази граница ми се виждаше леко несигурно. То все едно отивахме не в Украйна, а пресичахме сомалийската граница, ама нейсе... Мрачни спомени от още по-мрачната 1990-та нахлуват в главата ми. Мразовита зимна нощ няколко дни преди Коледа. Навън е минус 13, или може би минус 16 или може би един Господ знае колко минуса под нулата. Вятърът бръсне по голото поле и пронизва до мозъка на костите. Сърдитите украински митничари не ни пускат да слизаме от допотопния Ман, с който бяхме затръгвали за на майната си някъде на север в Русия. Манът няма парно, защото му е спукана нам ква си там тръба за нафтата и като пусне парното и без това смрадливото купе се изпълва със зловонен дим и атмосферата става задушевна ала Аушвиц. То Манът всъщност по план график не трябваше въобще да го тормозим да ни вози чак толкоз надалече, но за зла участ титулярният автобус се беше строшил необратимо още на фаталният тринайсети километър, нейде сред преспите на пътя Търговище-Разград и след двучасово дзиндзирикане в нощното зимно поле някой зъл гений ни беше проводил въпросното съоръжение да ни вози чак до Москва. То всъщност Москва така и не стигнахме, а зациклихме малко по на юг – в Орел, ама това вече е съвсем друга история...

     Бариерата е вдигната, но така или иначе няма къде да отидем освен чинно да се наредим на опашката след последната кола. Спираме. Не гася мотора, защото съвсем наивно-европейскосъюзно си мисля, че ей сега ще минем или пък защо не някой да ни махне да мръднем най-отпред. Тцъ... Нищо като подобно! Седим си ние и сме се вторачили във въоръженият граничар, който упорито ни гледа. Той ни гледа и ние го гледаме. Мълчим. Реката тихо ромоли зад гърба ни. Правя недвусмислен жест да мръднем пред колите, че сме маневрени и набързо тъй да се каже. Човекът продължава да ни гледа съсредоточено като бааавно запристъпва към нас. Виждам го как леко поглажда оръжието си. Викам на Поли тоя сега ще ни гръмне! Приближава се цяла вечност. За малко да обърна мотора и с мръсна газ да се върнем в ЕС! Граничарят седи пред нас и гледа мълчаливо. Паспортите!-процежда през зъби униформеният! Талона на мотора! И след кратко замисляне – зелената карта и шофьорската книжка! И бре, аркадаш, ти съвсем без документи ни остави – скарвам му се аз ама наум, а иначе съм оголил зъби в усмивка, че не се знае знае ли се! Викам, аркадаш, дай да минем отпред, че път ни чака, а? Не можна... Толкоз. И фръц! Врътна се и хлътна в будката си...