Хапвам стабилно /в крайна сметка да не забравяме основната цел на нашего брата Ганя..., пардон Фори! У чужбинско се ходи да се накльопа, освини и пие кафе естествено! Няма ти гледам някви си там забележителности, разбирш ли... Та приключвам със съществената част от пътуването, когато вече отворил ми се поглед за разни дребни странични неща, виждам, че съм се чучнал баш до някакъв паметник
Тоя паметник преди го нямаше тук! Сигура! Аз, че съм кьорав и разсеян така е, ама чак път толкова... Правя едно фото на местната забележителност, че да се отсрамя на културна вълна, после правя някакви рахитични опити да се свържа с неизвестно какъв уай фай, за да мога мигом да тагна въпросната „култура“ у фейсбуката – естествено не ми се получава. Та чак тогава вече все пак доближавам, за да хвърля едно око на въпросното нещо. Седя превил врат и се окултурявам – битка, дрън дрън....жертви, дрън дрън..., невинни, дрън дрън, окупатори, освободители и цялата там гама подобни. С две думи аналог на срещащите се често в Косово подобни паметници, които ни осведомяваха, че бай Благой Шиптарски примерно е паднал в храбра битка за освобождението на отечеството и разбира се боднат цервения байрак, само петолъчката им липсваше... Та и тук така, ама от сръбска страна.... Абе, айде хич пък не е да се дразнят албанезетата, ама да речем, че сме смотани и тъпи и хич, ама хич се не сещаме...
Приключил набързо с културата най-после се насочвам към емблематичното съоръжение. Никога досега не бях минавал по моста-вододел. Никога! Имаше естествено тръпка, така както имаше тръпка, когато за пръв път минах моста над Босфора. Небрежно тътрузя краци на юг. Понечвам да снимам, но ме хваща шубе! А после ходи обяснявай, че си просто любител турист с вехт мотор, който снима ей тъй на от чисто туристическо любопитство. Мда-да....то тука щото бъкано от туристи, както вече имах честта да отбележа. За миг спирам насред моста, правя почти в движение мъглява снимка на реката и се насочвам към отсрещната страна. Небрежен съм, от чистотата съм. Впрочем, тук чистотата не са с жълти, а с оранжеви жилетки, та не се вмествам и в тая графа. С крайчеца на окото си виждам как полицаят от патрулката спряла косо в края на моста, излиза, загащва се авторитетно и с несигурна крачка пристъпва към мен. Не му давам време за реакция и контрирам с едно „Еееей здраво, друже! Свака част, друже! Како си?“ придружено с олигофренско ръкомахане и още по-идиотска усмивка, ускорявайки крачка в южна посока. Естествено, съвсем умишлено съм избрал да вървя по отсрещната страна на моста! Естествено съм видял дебнещата патрулка. Също толкова естествено от километри си личи, че моя милост не е местен! Ни съм северномитровец, ни съм южномитровец, очевидно... Колебанието на полицаят вероятно е продиктувано от опитите да се сети, дали съм някой от тримата туристи дето идват месечно по тея места, или съм чисто и просто идиот-камикадзе, решил да дръпне въженцето на пояса с експлозиви и за миг да изсипе в реката хорските пари-онея...европейските пари за реконструкция на неизползваеми мостове...
В този момент виждам и джипа с карабинери малко по-натам та мигом се успокоявам. Ако бай ти полицай вземе, че се прави на мъж, просто ще припна и ще търся спасение при Дон Макарон, ще ги изнудя да ме закарат до мотора и оттам дим да ме няма в северна посока! В крайна сметка никой не му се занимава с мен очевидно и аз благополучно акустирам при врага! Чий враг ще кажете? Ами определено не моя! Не, че не минах само преди час оттук с мотора, но друго си е пеша. Правя се, че за пръв път идвам отсам реката и цъкам в захлас по околните сгради
Да, няма какво да си кривя душата – определено тази част на Митровица изглежда по-лъскава и свежа и доста по-приветлива.
Естествено, при първото изпречило ми се кафе, криввам смело и се разполагам с кеф на теферич. Най-после дойде време и за любимото ми кафе! Вадя Дрината със замах точно под носа на местния тютюнопродавач. Седнал е на съседната маса, наредил е 30-40 кутии цигари в дървено сандъче и вие врат ту насам, ту натам, та дано нещо отвърже. Бях забравил, че цигари могат да се продават по този начин. От някакъв човек, мъкнещ сак, сандък, чувал или каквото и да е там. Няма бандероли, няма касови бележки, няма щуротии. Има...цигари! Мигом пристига приветлив младеж и ми отперва някакъв „буйрум“ на албански, от който аз резонно не схващам нищо. С младежа изобщо не се пъна да комуникирам на сръбски, първо, за да не си изям набързо боя и второ твърде ми се видя млад човечецът, за да знае сръбски. Питам го на чист енглезки с южнотракийски пакистански акцент дъл шъй тъй любезен да ми сготви едно кафе, ама по възможност биг кафе като недвусмислено разпервам ръце показвайки какво промишлено количество кафе желая. Биг кофи? – разбиращо пита младежът. Йес! – биг кофи – андърстендва моя милост. Щраквам запалката, присвивам очи от гадната Дрина /апропо, сараевската Дрина е още по-голямо говно от нишката Дрина/, впервам поглед през облаците син дим към внушителните италиански жандари
предвкусвайки насладата от черната напитка и лежерното топло вече временце. Очевидно полиглотските познания на сервитьора са точно като моите, или просто човекът се прави на ударен, но „биг кофито“ идва изненадващо под формата на напръстник със смъртоносна глътка отвара! Типично италианско еспресо! Силно, ароматно, смъртоносно. Понечвам да кажа нещо, но думите ми увисват във въздуха. „Абе, младеж, я вземи ми донеси една супа!“ се чувам да изричам в пълен потрес от посоката на мисълта ми... Нерде Ямбол, нерде Стамбул... Няма що-ще си разреждам кафето със супа...
Следва Т У К
Следва Т У К
Няма коментари:
Публикуване на коментар