четвъртък, 22 ноември 2018 г.

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 5


ЧАСТ 4 е Т У К    

Всъщност, не хуквам чак така пък на разходка, по-скоро се чудя и почесвам дали първо да ударя едно кафе, или един бурек, че честно казано и от двете имам нужда. Егати, минах през две граници, повече от 300 км и ни кафе, ни храна... Срамота! Поглеждам часовника на мотора – показва си нещо там, но по кое време и колко реално беше тук часа нямах понятие... Не, че ме бъркаше особено. Бях си задал като краен час на тръгване 2 ч. българско време. Време имах достатъчно! По-скоро колебанието беше дали да заложа на бурек или направо да пропусна сутрешната част от кулинарията и да наблегна на тежката артилерия – плескавиците... ОК, решавам, че така и така сутрешното кафе отдаааавна съм го изтървал, та се впускам по главната улица на Косовска Митровица с идеята да диря нещо за душата.


    Тръгвам нагоре по баира. Попроменили са това онова сърбите. Не знам дали така по ми харесва или не, а и баш ги брига косовските сърби за мнението на бая ти Фори, ама нейсе. Преди време тази очертаваща се като централна пешеходна улица си беше най-нормална улица с движение, защото спомените ми са, че се спусках свободно по нея с мотора докато стигнеше моста с чакъла и там обикновено паркирах нейде встрани. Ама тогава ни кръгово имаше, ни пешеходна, ни нищо. Даже ей там встрани дето са нацвъкали пейките и алейките имаше зеленчуков пазар.


         Сега пазарът е изместен в дъното, а тук са оформили нещо като естествено продължение на благоустроения мост. Надниквам набързо  в коритото на реката и там гледам хора щъкат, алеи, пейки, лампи, циливилизация с две думи! Та подхващам значи нагоре да пешеходствам, защото много ясно съм дал превес първо на сръбската Митровица, преди да се впусна в дебрите на албанската. Не знам дали тук просто е останало нещо недовършено типично в нашенски стил, или е съвсем целенасочено като своего рода илюстрация на края на света, но обръщайки взор назад към моста няма как да не отбележа в какво завършва пешеходния център – в полукръг от ламарини и купища боклучак пред тях



          Да, няма грешка! Това е краят на сръбската главна, непосредствено преди кръговото и моста! Странно някак на фона на иначе много подредената и доста лицеприятна централна част... Вървя лежерно, един вид шляя се, като тук таме снимам крадешком това и онова. Избягвам да снимам много и твърде явно, защото първо е бъкано с полиция, а хич не ми се мисли в какъв филм мога да се вкарам, ако чичко полицай реши да ми играе сценки на съмнения и конспирация! А сръбските полицаи това го могат! Охо, само как го могат! Както казах, тук меко казано не е туристическо и едно, че по принцип ме гледат накриво, но ми прави впечатление неодобрителните погледи към моето скромно фотографиране.  Не искам да дразня излишно местните, още повече местните джандари! А те са навсякъде! Ама навсякъде! Имам чувството, че полицаите са повече от знамената, а знамената хич не са малко, повярвайте ми!




        Странно се чувствам. По принцип по сръбско съм си като у дома, но тук не е така, тук има някакво напрежение! Напрежението витае във въздуха! По същият начин се чувствах преди 12 години, когато за пръв път отидох в Босна. Тъкмо бяха паднали визите и там на туризъм никой не ходеше. Даже си спомням как босненския консул ни отказа визи, въпреки старателно подготвените безумни документи. Не знам познавате ли някой дето да са му отказвали виза...за Босна. Е...и токаво жувотно има се оказа! И мен ми се видя смешно на пръв прочит, ама консулът хич не се и шегуваше! Викам добре де, а ние какво да правим сега, а той като истински дипломат отсече – чакайте да паднат визите! И визите паднаха... И ние отидохме в Сараево на филмовия фестивал, където се и канехме да ходим. И със Сам Гарбарски се запознахме. И на премиерата на „Гърбавица“ бяхме и въобще всичко беше много странно...и трудно осъществимо. А сега до Сараево можеш да отскочиш като да отскочиш от Люлин до Младост. Даже по-лесно.... Но не за това ми беше думата. Та спрял съм значи мотора нейде след Вишеград. Тъмно е, студено е, тъкмо беше спряло да вали, аз хал хабер нямам къде се намираме и къде ли е точно туй пусто Сараево! На тръни съм, по същият начин, по който бях на тръни първият път, когато влязох в Албания, като първия път, когато попаднах в Анадола... Влизам в крайпътните храсти по разни естествени нужди и ха, изненада! Крива метална табела с готин череп и кокали и многозначителния надпис „Пази се! Мини!“ Ама мини не да минеш и заминеш, а че ако минеш ще си заминеш!За нула време се припотих в студената иначе вечер... Та и тук така.... Вървя си значи нагоре, уж всичко ми е познато и нашенско, но си има едно такова напрежение. Опитвам се да си спомня, но тук толкова показно полицейско присъствие май май не помня! Или нещо пак е станало, или тепърва ще става. Опитвам се да се сетя дали не беше скоро убийството на Оливер Иванович, но комай не беше много скоро... Надали има връзка...
     И тъй като нито бурек, нито кафе, пък камо ли плескавици откривам, криввам към отсрещната будка да се подсигуря поне със заветната Дрина. Мека Дрина има ли?-питам любезно девойчето. Има, вика, ама само сараевска – с елементи на заговор и съспенс заговорнически ме осведомява момата. За миг се поколебавам дали да не взема няколко, ама като се знам колко пуша ще ми стигнат до Нова година, а и това с тая сараевска Дрина знам ли каква ще излезе, а и знам ли царинарите колко точно ще да са кисели на излизане. Давай йедна Дрина с йедна опаляча и да ходим да си дирим кафе и плескавици.
     Плескавици не отривам /Подранил съм, знам си! Или пък просто митничарят киселяк ме прокле!/, но откривам чудна бурекчийница. Като виден кулинар хлътвам и в отсрещната, където се сдобивам с още една торбичка с вкусен топъл бурек. Снимам изодзадзе статуята на Крал Лазар, че откъм лицеприятната му страна беше наистина бъкано с полиция




     И доволен от живота тръгвам надолу към мотора.
Не мога да не отбележа, че тук дори графитите са странни и нетипични




       Попадам на още няколко подобни „революционни“ творения! Няма как да не навява спомени за едни други времена. Времена на манифестации, фалшиви лозунги, портрети на вождове и пропагандно-патриотични творения. Има ли враг, има и лозунги! А тук врагът е близо – зад моста!
     В подобни размисли и страсти някак неусетно съм се върнал долу до мотора. Няма по-удачно място за скромният ми закуско-обяд от въпросните пейчици до реката. Приближавам небрежно. Мястото е пусто. Само в единия ъгъл се е опнал полицай. За миг се колебая дали да не направя едно бързо кръгом, но решавам, че по няма да бия на очи ако си продължа със замисъла. „Добар дан! Моторът ми пречи ли там на тротоара?“ – ни в клин, ни в ръкав изтърсвам, като дори самият аз се учудвам да дивотиите дето ми ражда ума понякога! Полисменът изломотва нещо на албански. Аааа, ясно – врагът е прецапал реката да отмаря под вражеското слънце! Ми няма да му преча! Присядам през две пейки от него, отварям бохчата с благата и нашичкият мигом става и се заприпква нанякъде! Аааа море....губиш драги! Тъкмо мислех да те черпя бурек....

     Следващата част е  Т У К

Няма коментари: