събота, 17 ноември 2018 г.

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 2


   Първата част е  Т У К   

 За миг се зачудих дали да не оставя мотора там, където си беше и да ходя да диря някакви хора да ме упътят за посоката или пък да изпрося малко бензин ако не друго, ама пусто къде ти хора околовръст?.... Пак бях постъпил супер безрасъдно и недообмислено. Тук нямало да зареждам, там нямало да зареждам! Те ти сега! Отново вперих поглед в картата, не толкова за ориентир, колкото да се намирам на работа докато мине някой. Бях абсолютно убеден, че ще изскоча на пътя и ще го спра пък каквото ще да става! Да де ама...бях си сам на света! Все едно чумна епидемия беше опустошила всичко около мен. Чувствах се едновременно близо до дома и същевременно безкрайно далече. Реално бях на едни 300 км от вкъщи, но още по-реално бях в някакъв затънтен чукар на някаква полупризната граница в някакво място, където най-общо казано нямаше нищо.
     Повъртях се, почесох се и поради очевидната причина, че оттук скоро надали щеше да мине някой, реших да продължа напред. Някак по-логично ми беше да се целя в пресичането на границата и да търся бензинец оттатък, отколкото да се връщам до Лебане! В случая не неизвестното ме плашеше! А и колкото и да беше абсурдно цивилизацията в района беше именно право напред – в затънтено смотано Косово. Екипирах се бавно и с нежелание. Сега оставаше и мотора да не запали и всичко щеше да се нагласи. Телефон реално нямах, бензин нямах, читав мотор също, наоколо нямаше жива душа, движение нямаше, но странно, въобще не ми беше притеснено – с две думи – прекарвах си страхотно! Йеееебббиииигаааааааааа, животеееееее! – провикнах се с пълно гърло и дори ехото не си направи труда да ми отговори...




     Криво ляво се добрах до граничния пункт. Последните няколко километра си бяха живо предизвикателство! Пътят хептен си такова такованкато, за сметка на това завоите ставаха все по-остри и по-стръмни! Като повечето гранични пунктове по Балканите и този беше построен навръх баира! Някак емблематично ми седяха – като ноев ковчег навръх вододела между два свята... ГКПП Мутиводе. Малък заспал пункт от типа „интегрисани“ – демек двете бараки /на сърбите и на шиптарите/ бяха струпани под един навес. Напоследък бяха ги така нацвъкали сръбско-косовските КПП-та. Някаква мода ли, някакви демонстрации на мир, любов и разбирателство ли, не знам, но бяха факт! Та, висвам се на ГКПП Мутиводе пред сръбската барака. Вътре има цифром и словом двама служители, край които се мотка някаква цивилна жена. Тая па отде се взе у това големо нищо не разбрах, но в крайна сметка нейна си работа – не ме бригаше! Та двамата служители – граничен полицай и митничар се посбутаха кой да се прежали да излезе да се занимава с мен и след кратка суматоха нахлупиха фуражки и излязоха вкупом като делегация. Изведнъж се почувствах важен и значим!  Нямаше никой друг околовръст, а тея двамата имаха цялото време на света да ми се правят на важни и да ми вгорчат живота! Пределно ми беше ясно какво мислят по въпроса някакви съмнителни брадати типове /демек я!/ да се моткат и да ходят в Косово дето довчера е било тяхно си, а днес трябваше да си играят на граници и митници... „Оооууу, а добро дошъл си ни брате! Издакле путуеш?“- провиква се гръмогласно единия като да съм глух. Аз междувременно свалям каската и бонето и изваждам най-любезната си усмивка. Оказва се, че бракята погранични хич не са лошо настроени, а просто им е скучно и търсят с кой да си бият лафа. След като набързо поглеждат документите, естествено не ми бият печат за излизане от Сърбия, че то по техните некакви никакви сметки аз реално не напускам територията сръбска, но това пък ми гарантираше проблеми на връщане, щото не съм излизал, не съм, ама като влизах обратно редовно ми се чумереха и ми правеха въртели! Щото хем не съм излизал от Сърбия, хем държаха да ми бият входен печат, ама няма как, понеже аз по документи си бях още в Сърбия докато физически и де факто идвах от Косово... Абе, голяма каша. Каша по балкански с роден привкус!  Как решавах създалата се ситуация ли? Ако граничният беше сговорчив просто влизах с лична карта, а ако не беше просто правех кръгом сдържайки целият набор цветисти сръбски, които ми идеха наум и се прибирах през Македония. Имаше и много пъти, когато просто никой не ми обръщаше внимание и си минавах без никакви проблеми. Та сега вече калкулирах бъдещи проблеми с това, че господата не ми шибнаха заветния печат за излизане от страната. Опитах се нещо да подхвърля по въпроса, но те ме убеждаваха, че ако ми бият печат ще имам проблеми на връщане. Аз бях убеден, че ще е обратното, но...в тях хляба, в тях ножа. На изпроводяк царинарят пита любезно дали ще може все пак да надникне в куфара ми и прихва да се смее като му обяснявам, че ово йе за мотор и ово йе за мотор, и ово йе исто за мотор. Ми...стар мотор – много инструменти! Имаше такава зависимост – колкото по-стар мотора и по-тънка кредитната карта на драйвъра, толкова повече инструментариум и джуднджурии в куфарите...
     След като сме си пожелали само най-хубавите неща на света, аз тихомълком прибутвам мотора десетината метра до косовската барака. Косоварят от поне 10 минути е излязал извън бараката и чинно ме чака. Айде бе, вика, какво стана? – все едно цял ден мен е чакал да види. Защо буташ? Защото не ще да пали-отговарям кисело, че ми е болна темата... Че като не пали къде си тръгнал? Ми, викам в Митровица. Аааа, хубаво, хубаво, получавам одобрение свише. „Ти откъде си бе? – продължава с любопитсването граничният – от Чехословакия ли си? Губя ума и дума! Тоя ме застрелва с една дума! Каква Чехословакия, бре друже? Такава държава няма от 30 годин бре! Е добре де, словак ли си? – опитва да замаже положението – явно усетил се каква глупост ми беше отпрал. Не съм бре! Из Бугарска съм! Ааааа, бугарин...България! Еуропска уния, ехееееее – някак размечтано и с патос се провиква нашия. Йебем му, пичку материну и Еуропска уния и све – довършвам фразата, за да е ясно точно какво мисля по въпроса и двамата прихваме да се хилим... Почваме един лаф, едно чудо, все едно сме първи дружки дето не сме се виждали от години. Рядко имам проблеми по границите, рядко случвам криви и заядливи служители, но тея тука избиха рибата! От сърбите не мога се откача да си тръгна, от тоя няма да мога да се откача да си тръгна... Какъв е мотора, па колко троши, па колко пари е, естествено! Не знам какво толкова ги вълнува дали ми е скъп или евтин мотора, но това е въпрос, на който ми е втръснало да отговарям... Оказва се, че човекът е от Прищина и има двама сина и единия има сервиз за мотори, ама нещо напоследък не вървяло, щото мръсните кинески мотори.... В първия момент не стоплям за какво ми говори, но после разбирам, че и тук са се наводнили с китайски скутери еднодневки... Глобализация друже, глобализация и китаизация! На ви демокрация и американски протекционизъм, на ви китайски скутери на кило, да ви дойде акъла в главата...  Разговаряме се доволно добре, естествено за балканската политика, какво работя, колко изкарвам, как сме там у пустата му Еуропска уния, обяснява ми, че страната им се управлява от крадци и мошеници, викам Пффф...друже, дай да не захващаме тая тема, че няма да смогна да си тръгна до довечера...Викам дай да ходя да си правя гражданска и да заминавам, че път ме чака. Знаеш ли-вика-къде? Е, къде? Ми то има само още една барака на великия интегрисан гранични прелаз...
     Заставам чинно на прозорчето, но чичката отвътре настървено нещо ми маха. Не вдявам какво точно съм го ядосал и вдигам рамене усмихвайки се глуповато. Влизай вътре! – крещи човекът ръкомахайки така все едно гони цяло стадо комари! Заобикалям и отварям плахо вратата. Влизай вътре да се стоплиш! Вън е студено! – гостоприемно ми се е ухилил застрахователя. На този определено сръбския му е по-слаб, ама то и моя не е кой знае какъв. Откъде съм, как я карам, естествено колко струва и колко троши мотора, какво работя, да не забравяме....къде отивам, знам ли, че трябва да си направя гражданска? Знам... За колко пари? Минималната ли? Минималната... Човекът върти и сучи нещо документите и се чуди откъде да ги подхване. Не знам защо са им проблемни, но обикновено е голямо пуфкане и чудене като ми запишат тея ми ти граждански по косовските граници. Абе-вика-с тоя мотор друг път идвал ли си? Идвал съм естествено! Ей сега, ще го изкарам от системата.... Изкарва ми го и ми го подава за подпис. С крайчеца на окото забелязвам, че ако не знам в момента влизам не на ГКПП Мутиводе, а на Мучибаба, ама решавам да не влизам в излишни спорове – в крайна сметка не е ли все тая дали ще мътя водата или ще мъчя бабата...
     Засилвам се към моторетката, която естествено съм зарязал при граничния пред будката.
Междувременно на пункта в обратна посока се е появил вехт мерцедес с немска регистрация. Вътре мъж и жена на възраст, определено не немско изглеждащи. Нашичкият се е заинатил, че докато не приключи с мен няма да почне да се занимава с тях и те седят хорицата и чакат аз да приключа с ластиците дето ги теглихме със застрахователя. Мига, в който наближавам от немското возило започва да ми се говори нещо, на немски естествено. В първия момент не го отразявам, защото първо немски не знам, второ предполагам, че ще ми дудне нещо дето го мотаят заради мен. Човекът обаче продължава да нарежда нещо и да ми се хили. Аз схващам единствено, че го вълнува жизненоважният за всички въпрос колко струва моторът. Викам петстин ойро. Вас, вас? – недоразбрал отново ме заговаря немецът. Вас, нас, петсто еуро, файв хандред, разумеш? Ти вика от Чехия ли си? Божеее, какво им става на тея хора днес? От България съм, отговарям. Немски вика говориш ли? Ми не, не говоря, онли мало сръпски енд енглезки, сглабям някакъв езиков каламбур. Разумеш сръпски значи? – мигом обръща на познат език немецът. Оказват се, шиптъри от години живеещи по немско /не ме изненадва с нищо – мигом ми стана ясно, че не са немци натюрлих, вундебах/. И като подкара една тирада ум да ти зайде! Тук май никой за никъде не бързаше и бяха яко разговорливи! Ти вика, нещо се обърка! Сигурно не ме разбра? Питах те колко струва мотора? Отговарям отново със същото – петсто еуро. Да не е вика 5000? Абе какви пет хиляди?! Това е 30 годишен мотор! Човекът цъка и клати глава невярващо. За миг се изкушавам да му го теслимя за неколко хилядарки, ама като гледам как ще върви стопа при тоя убийствен трафик, ще си отвися на тоя ветровит баир...

     Засилвам се към мотора, че е крайно време да отлепям напред. Ей, друже! – подвиквам на митничаря да излезе – Прищина на колко километра е? На 35... А най-близката бензиностанция? На 25... Егати каръка съм. Прищина съм сигурен, че е долу в ниското, та при всички положения ми предстоеше основно да се спускам. Скромно с газта и повече по инерция и дано стигна до заветното гориво. Никога повече няма да правя подобни тъпотии, заклевам се, изричам на глас, докато се мъча някак си да възпламеня болния двигател и естествено  още същият ден вечерта пристигам на Еко-то край Ниш почти на изпарения...


      Към 3-та част  Т У К 

Няма коментари: