четвъртък, 14 февруари 2019 г.

Северозападнал пътепис - част 4

     Предходната част  Т У К


     Всъщност, Голубац ни се явяваше и повратната точка на това минипътуване. По-натам нямаше да ходим! За миг се изкуших от идеята да мръднем до Велико Градище – едно доста живо и също легнало ни на сърце крайдунавско градче, но...оставяме го за друг път! Комай много натам отивахме и нямаше да смогнем с прибирането в човешко време. А и имахме идея да поспрем в Зайчар и в Магурата да влезем, и в Белоградчик да посетим крепостта. Въобще, само да съм чул, че Фори е онли кулинарен рокер! Хехехе...

     Маршрутът наобратно съм го избрал да е различен в голямата си част, от този, по който дойдохме. Не, че имам нещо против живописния крайречен път, но някак хич не обичах да минавам два пъти по един и същ маршрут! Или поне не в едно пътуване. От Голубац, щяхме да минем по пътя през Турия и Кучево – добър и бърз маршрут с множество широки завои край някаква река, с почти нулев трафик.







     Преминаваме през поредните китни сръбски села. Скърцам със зъби от яд! Защо ли? Защото ми е мъка за нашите села, затова! Защото с какво са повече сърбите от нас, та да милеят и пазят селския си бит, докато ние се гражданеем с пълна сила, докато живи и китни някога села сега тънат в бурени, забвение и църнокожо разкостване и оглозгване!





    Потънали в размисли и страсти на тема докъде докараха червените каскети китната някога аграрна България, лека полека излизаме на майданпекския открит рудник. Не мога да не спра за снимка! Мащабите са огромни!



     Апропо, докато използваме случая да поотморим и се разтъпчем, продължавам да товаря Поли с мрачните си размисли и страсти. Майданпек, за мен е едно от най-сивите и депресивни места в света! Малкото миньорско градче е едно от първите места, които посетих в Сърбия въобще! Още при първото ни експлоурване на западните ни съседи, различно от Цариброд и Ниш, бях забол пръста в картата на Сърбия и си бях заплюл Майданпек като крайна дестинация за уикенд туризъм! Божееее, какъв уикенд, какъв туризъм у това забравено от Господа място?! Сиво, сиво, сиво и още сиво. Това мога да кажа за Майданпек! И спомените от единствения (тогава) хотел на мегдана, който лъхаше на соц и откъм интериор и откъм обслужване! Як соц! Моторът го бях паркирал на площада пред хотела и си спомням как ставах да го гледам през нощта да не би някой да реши да го краде, щото то у тая вражеска държава, разбираш ли...
     На другата сутрин се скъсах да го бутам напред назад по въпросния площад, щото пустата му Кава имаше обичая при температури под 12-13 градуса да няма никакво намерение да пали на стартер и си трябваше бутане! Яко бутане! След като успяхме след як фитнес да възпламеним безкомпресния двигател, открихме и онова много китно пътче от Майданпек през планината спускащо се като от висините към Дунав...

     Този път нямах намерение да се кефя на тесния горски път, защото Дунав не ни беше на път! В крайна сметка идвахме от голямата река, а не отивахме към нея. Хванахме пътя за Зайчар. В Зайчар си имахме едно кафе на мегдана, което никога не пропускахме, както и да напазаруваме зайчарско от близкия супермаркет! С Поли бяхме фенове на зайчарското! Напук на масовата реклама и нагласа, че бирата е Йелен, ние напротив бяхме убедени, че бирата е Зайчарско! Без да се имахме за големи любители на алкохола, пийвахме чат-пат по някоя бира и естествено във всяка страна си бяхме открили „нашата“ бира. За Сърбия това беше Зайчарското, за Хърватска естествено Ожуйско, в Босна – Сарайевско, в Турция Ефес ъф корс...

     Но по простата причина, че до Зайчар имаше една камара път и по още по-простата причина, че аз съм си разбира се прост кулинарен рокер, нейде след Майданпек свивам смело в отбивката на Кафана Балич. Стоп! Ще се яде!





     То, че ще се яде – няма никакво съмнение, но какво, по дяволите, ще кажете правя на снимката долу?! Да си съзерцавам мотора нещо – не съм от този тип хора? Да му седя почетен караул – тцъ... По-скоро съм в долбоко двоумение дали въобще да влизаме в кафаната! Причината? Причината е, че паркирайки на прашасалия паркинг, в опит да спусна степенката на мотора, дали от умора, дали от боледуването дето направих непосредствено преди тръгването, дали от най-обикновено подхълзване, но почти изтървах мотора! Знаете...ситуация, в която аха аха да цопнете на земята, полагайки нежно машината да полегне поради невъзможност да я изправите в характерната разкрачена поза, която сте заели!. Та и аз така... А моторът си тежи, та и с три куфара натоварен, а Поли 50 кила с все дрехите, та и тя бута бута, ама нъцки – положението продължава да е разкрачено! В този момент на помощ се притичва собственика на кафаната, с чиято помощ за нула време възстановяваме вертикалната позиция на Брус Лий, спускам внимателно степенката и отдъхвам от напрегнатата ситуация... Благодаря естествено на човека и захванахме тривиалния разговор „отдакле, задакле, па колко троши мотора, па коя година е“ и разбира се стигаме до най-същественото колко па пари да чини пустата му моторетка. Ей така на посоки отговарям „илядо и петсто еуро“, с ясното съзнание, че моторът не чини повече от 1200-1300 лв, ама ей така на – приказка да има, да отбием номера дето се вика. Човекът мигом се пресяга през мен, вади ключа от контакта и заявява, че можем да влезем в кафаната да ни брои 1500 евро на момента, да му даваме документите и да се спасяваме... Чакай, бе, пич – втрещен хълцука моя милост – ама ние не го продаваме! А и с какво да се прибираме оттук към София? На което човекът съвсем сериозно отговаря „с рейса“...



    След множество дипломатически спорове все пак успяваме да си получим ключа обратно (за бела този път не носехме резервен ключ) и понеже ни се и отяди и све, мигом напускаме кафана „Балач“ и се впускаме по маршрута си към Зайчар...



      Тук вече пътят не е първа хубост, но ако ви кажа, че въобще не ми прави впечатление, не знам дали ще ми повярвате! Все съм имал нелепи ситуации, при пътуванията с мотор, но чак такава патова не бях имал!

      Апропо, най-шантавата ми ситуация при мотопътешествие беше при едно от първите ми пътувания зад граница с мотор – в Албания. Сега, че бях една идея по-слаб от сега бях, ама пак си бях едни 90 кила, а цепех по балканските чукари с една смешна малка моторетка – Ямаха Фейзър 250 кубика.



      Това беше някакво малко и дърто спортно-туристическо нещо, с което при попътен вятър можех и да вдигна 100...евентуално. По баир нагоре и насрещен вятър бях като вълкът в „Ну, погоди!“. Нещото се губеше под телесата ми, а насрещния или страничен вятър ме мяткаше като есенно листо без цел и посока. Защо съм се завозил с това ми ти нещо по близките Балкани ще кажете? Тъпа история... Бившата ми жена в някакъв един момент реши, че ще става мотористка. Понеже е дребничка и издирвахме малък и лек мотор, същевременно с прилична визия, щото знаете как е – аз държа на коне, удовство, комфорт, поддръжка и прочие дивотии, а нежната половина на човечеството държи най-вече на ...цвят и визия естествено! Та купихме въпросната моторетка, жената врътна едно кръгче на обръщалото на автобусите до нас и мъдро отсече „Тцъ, това не е за мен! Ще си търся по-възвишено хоби! Моторизмът е за простаци!“... Естествено, се разведохме, но на мен естествено ми и остана въпросната моторетка, която от немай къде почнах да карам. Та...нали знаете оная приказка за сапуна – пениш се, не пениш, ще те ручам! Та и аз така...

     Всъщност, мисълта ми беше не за моторетката, а за случката в Албания. За пръв път влизам в страната, а там дива Индия на квадрат! Понеже хал хабер нямам накъде да ходя и какво да гледам, някъде бях чел за някакво село Воскопоя, което било известно с нещо си и решавам, че целта ми е Воскопоя. Да де, ама пустото му село забито навръх някакви баири, а те албанските баири са си...сериозни баири! Пърпоря с Фейзърчето нагоре по чукарите и спирам в някакво село да си взема цигари от някакъв магазин. Излизам от магазина и що да видя? Седнал някакъв дядка на задната седалка и ми се хили! Викам къш бре, къв си ти? А той само седи и се хили! Викам „мистър, ай разкарай се!“, ама файда никаква. И той бил за Воскопоя, да съм го карал! Брех, мааму стара, не мога да изляза на глава! Опитвам се да обясня, че първо стопаджии не возя, второ нямам втора каска, трето моторетката душа няма мен да вози, та и него, четвърто аз пътувам с раница на гърба и ако тоя ми диша у врата няма къде да си нося раницата, ама оня непукист – седи и се хили и само повтаря Воскопоя, Воскопоя...Видях, че няма да изляза на глава, а съм в онуй на географията някъде по Албания! Да се сбием не върви, щото ще изкочат отнякъде сто хиляди аборигени и ще се приключи набързо. Да се оплача....На кой точно да се оплача?! Патова ситуация... Накрая преметнах раницата пред мен на резервоара и леви, леви, къде на първа, къде на втора, тук таме на трета, с триста зора издрапваме до Воскопоя. Там дядката скача пъргаво от моторетката, подава ми 200 леки (нещо като пари за кутия цигари бяха тогава) и потъна в дън земя...

В Зайчар се помотахме по централната част. Излишно е да казвам, че ключа стисках през цялото време здраво в ръката! Зайчар е хубаво място, макар при всяко следващо ходене да ми се чини, все по-западнало и по-западнало, но нас си ни харесва. Помотахме се, повъртяхме се и отцепихме към Връшка чука, да си се вратиме дома...

     Тук нашенската си реалност ни блъсна като парен чук право в гърдите. Приземихме се бързо, бързо, или ако щете все едно бяхме кацнали на Марс! Отчайващо пусти и оглозгани от хлебарките села, с отчаващо изглеждащи и сломени от живота хорица тук таме, където въобще се мяркаха такива... За съжаление северозападната действителност ни удари с пълна сила! 





     Опитвахме се да компенсираме мъртвешката погранична реалност с разкошните гледки наоколо, но нещо нищо не беше как си му е реда... Природните красоти не могат да компенсират чувството за мъртвешка обреченост царящо навред по околните поселища.



     Спираме насред нищото, насред пътя. Безвремие. Тук няма никой. На никого не пречим, никой не ни псува, че сме му трън в очите или, че нещо сме задръстили трасето. Използвам случая да се разтъпча, докато Поли пали цигара и захапва телефона. Красиво е, мамка му! Красиво... Необятната зелена шир, с планинските хребети на хоризонта и дъъъългата асфалтова нишка. Не случайно едни от любимите ми книги са „По пътя“ на Керуак, „Дзен и изкуството...“  на Пърсиг, естествено, книгите на Филип Лхамсурен, на Изабела Шопова... Разбира се, че животът сам по себе си е едно голямо пътуване, разбира се, че „човекът е човек, когато е на път“, разбира се, че мога да седя с часове да съзерцавам снимка на дърво насред поле и всеки път, когато я погледна да откривам нещо ново и неизказано в нея...

     Любувам се на пейзажа и удоволствието от живота, докато чакам Поли да приключи с дейностите си. Щеше ми се да отскочим до „Магура“-та, не че не сме ходили и преди, но някак всеки път като се навъртаме в района и разполагаме с час-два, хлътваме отново и отново в царството на мрака. Харесва ни! Не мрака, а пещерните образувания де...



     Тъпото е, че се бием в гърдите, че развиваме някакъв туризъм, бием се в гърдите, че всяка следваща година идват по нам си колко си десетки хиляди туристи в повече от предходната година, ама никой не отбелязва качеството на посещаващите ни полупияни екземпляри гонещи основно евтиния алкохол и отявлено неспазване на правилата. В същото време никой не прави статистика на все по-големия брой български туристи „изтичащи“ по знайни и незнайни туристически дестинации извън пределите на стараната ни. В същото време няма кьорава табела за пустата му пещера, в същото време пътят е като след бомбандировки, в същото време човек има чувството, че крета между траповете към края на света, към ръба на Диска, към неизвестното, несигурното и нелепото. Мамка му, не сме в Африка! В ЕС сме! 21-ви век!
     -Сигурен ли си, че това е пътя? – подпитва невярващо Поли от задната седалка. Уви, сигурен съм! Точно ТОВА е пътя! Е? Как точно очакваме да дойдат тея туристи тук? С танк?



     Иначе „Магура“ е една от най-красивите наши пещери, спор няма... Оставяме Брус Лий да отдъхне от нас и от подскоците, последните километри и се гмурваме в тайнствения хлад на мрака...











     Не, че очакваме да чуем нещо ново от екскурзовода, щото то надали има и какво, но за наш късмет, уцелваме яко отегчен и кисел служител, който гледа набързо да ни изтика напред, отговаряйки с неприкрита досада на задаваните от тоя или оня въпроси. Отново се сещам за типичното нашенско „гостоприемство“. Сещам се и за групичката турци на „Панорамата“ в Плевен какъв го отнесоха само защото имаха „наглостта“ да попитат няма ли екскурзовод на английски. Лелееее, каква наглост! Хорицата млъкнаха втрещени и дума не посмяха да обелят повече...

     Движим се лежерно пеша в посока входа на пещерата и мотора, любувайки се на гледката към Рабишкото езеро. Всеки път, когато съм по тези места все се заричам, че ще дойдем някой уикенд тук на палатка, но никога не съм си изпълнявал заканата. И сега така... Заричам се, че най-накрая ще го направим, с ясната идея, че тая няма да я бъде...

     Палим мотора и поемаме към точка последна от „богатата“ ни културна програма – Белоградчик. То, горе долу няма и откъде да минем другаде, защото сме решили да се прибираме през Петрохан, но като цяло и двамата нямаме нищо против да спрем за пореден път да се разходим и съзерцаваме Белоградчишките крепост и скали. Близо е. Времето е разкошно, няма и помен от вчерашното намусено време с ръмежи и валежи, настроението е чудесно, особено след като се оказа, че няма да се прибираме пеша от Майданпек, така че пърпорим в посока Белоградчик в пустото му северозападно безвремие...



     Белоградчишките скали. Красиво място. Феноменални природни образувания и красива и величествена старинна крепост! Няма да учудя никого предполагам, като отбележа мимоходом, че и за Белоградчишката крепост нищо не съм си направил труда да прочета. Имаше там нещо свързано с Иван Страцимир, ако не ме лъже паметта, ама така ли е, не е ли...един Господ знае. Не те ли е срам, бре Фори, мърморя си на глас? Не те ли е срам, да си толкова незаинтересован от нашенската история? Ама аз съм незаинтересован не само от нашенската, а и от всяка останала история, чувам се, че си и отговарям на глас...Ами да – историята не ми е първа тръпка в живота и не, не ме е срам, че не съм заинтересован от нея! Все пак Фори е кулинарен рокер, не сте забравили, нали? Аз разните му старини и руини ги гледам и оценявам от чисто естетическа и архитектурна гледна точка. Толкоз по въпроса. Идеални хора няма, а и не ми е в стила да се правя на по-културен и заинтересован отколкото съм! Е, да, имах преди много години там няколко семестъра изкарани университетска история, ама още някъде по пътя на египетските фараони ме загубиха за каузата...



     Крепостта както казах е внушителна и не мисля, че друго мога да отбележа по въпроса! За сметка на това пълня главата на Поли с разсъждения за скалните образувания. Нали преди време имаше някаква анкета ли беше, какво беше за новите чудеса и природни феномени и Белоградчишките скали бяха в анкетата, но...в крайна сметка по някакви неведоми пътища и критерии избраха сръбското Дяволя варош. Е, а кажете ми могат ли да се сравняват тези величествени скални форми и цветове на фона на цялата панорама околовръст с малко со никаквите скални образуванийца на Дяволя варош? Смешно е! Да, Сърбия ми слабост и в кръвта, но което си е, си е! Тъпа работа.... То и там конкурсът ще да е бил като оня измисления, наречен Евровизия...



   Естествено, снимките ни са основно на гледки и природа, нежели толкоз на самата крепост (ще ме прощават патриотите, ама и любуването на природните ни дадености също е своего рода патриотизъм).







     Ееееей, натам ще ходим, соча на Поли, която пък за разлика от мен е скарана не с историята, а с географията. Натам ще ходим. Берковица и после Петрохан и оттатък баира – Мордор... Изричам последното и мигом слънцето сякаш помръква и сиви облаци закриват хоризонта. Сакралната думичка, символ на всичко лошо и гадно на тоя свят, мястото, в което живеехме... Ще кажете, защо там ли? Нали в свободна държава живеем, вссеки има право да си ходи където си иска и го влече? Така е... Ама знаете как е - къщата, ипотеката да изплатим, децата, че то образование и здравеопазване , нали, пък не точно сега, пък не после, пък .....Оправдания. Оправдания са и следващите ми думи  „давай да ходим, че може да завали“. Глупости! Хич няма и хабер да вали, просто на бая ти Фори, кулинарния рокер, започва да му къркори корема...



    Хвърляме един последен поглед, този път от другата страна на крепостта – към самия град и лека полека се заспускаме към паркинга към нашето вярно добиче Брус Лий...



     Казваме едно „до следващия път“ на Белоградчишкото кале и поемаме към супичката в Берковица, дупките на Петрохан и скромното ни жилище в оная клокочеща преизподня – София. Само застиналите перки на вятърната мелница величествено онагледяват нашето съвремие. Продължава борбата с вятърните мелници. Продължава. Свободата Санчо, или салама? Свободата ли?



К  Р  А  Й

Няма коментари: