Митровица - полит(не)коректно за балканската реалност - част 8

    Предходната част  Т У К


   Заизкачвах се стръмно нагоре, карайки на предела на вехтата машина и на собствените си сили и умения, но кефа беше голям! Много си падах по Копаоник! Това беше един от маршрутите, които никога не ми омръзваха и не пропуснах да „врътна“ ако минавах в района.  Пътят беше много интересен от моторджийска гледна точка – добра настилка, сериозна денивелация, серпентини, завои и завойченца от всякакъв калибър и обичайно рехаво движение. Единственото, което не харесвах по маршрута „Копаоник“ беше скапаното време, а то обичайно беше такова. Като гледах и сега нямаше да е изключение, защото с всеки завой буквално усещах как става все по-хладно и хладно... Ако и да си въобразявах и това всичкото да беше на психологическа основа, то обвитите в мъгла върхове си бяха живата и натурална истина! Че щях да тракам със зъби щях, дано само не ме валеше, че щях да измръзна като куче, а е излишно да пояснявам, че аз винаги си тръгвах като пич – без помен от дъждобран в багажа! Не, че нямах няколко такива, или пък място в куфара, ама ей така на, си ги пазех за нови дето се вика... Шантава работа...

     Продължавах да карам като бесен нагоре, хем да си начеша крастата, хем в опит да изпреваря дъжда, хем и по-бързо да пресека планината и да се спусна отново при по-човешките температури. Достигайки подстъпите на самия курорт вече ръмеше леко, беше адски студено и настилката разбира се хлъзгаше. Ща не ща, намалих рязко скоростта и отворих очите на четири, че и доволно пясък се появи по завоите, а и поточета шуртяха тук таме през пътя...

     На входа на самият курорт гледам арка, будка, някакъв униформен спрял някаква кола. Инстинктивно намалих (не, че карах бързо), а униформеният махна да спра. Дааа бе, тук от няколко години бяха измислили някаква такса вход да се плаща! Бях изключил! Не, че ме бъркаха 2-та, 3-те, 5 лв, но подобно нещо адски дразнеше! Мен ме дразнеше! Това като на манастира Сумела над Трабзон – вход за в парка, вход за в манастира, пари за паркинг... Някак... Подобни дейности ги виждах като чисто и просто един законен рекет и едни бързи и сигурни пари, маскирани под екологична форма! Ми така де-ако толкова ни е дерт за природата и опазването и – затвори го тоя път, турни бариера и двама с картечница и край! Точка! Екологично та дрънка! Това е като новите данъци за старите коли у нас – като ми увеличат данъка под формата на екологична компонента какво? Ще стане природата по-чиста или какво точно? Вместо това просто създайте начин да изнудите такива като мен да си сложат нови катализатори на старите бараки и нещата ще си дойдат на мястото...от екологична гледна точка. Ама нейсе...
-Добар дан! Трябва, вика, да платите еколошка такса 150 динара – споделя униформеният, че да не помисля, че ме е стопирал, за да черпи по цигара!

 
     Явно съм направил крива физиономия, защото човекът пояснява, че тя видиш ли важи за целия ден и ако случайно се връщам днес нямало да ме таксуват повече. Важи, вика, до 7 сата. Викам, що па само до 7?! А след седем? В 7 ни свършва работното време. Ясноооо.... денем пушлявим, нощем от ауспуха излизат цветя и маргаритки! А после някой да ми каже, че всичко не се прави за едните пари...

     Подавам исканите динари, прибирам си старателно касовата бележка и питам колко ли са градусите. 3 градуса  - споделя служителя. Ние тука сняг чакаме да завали, ти си дошъл с мотор...

     И понеже в моите скромни планове не са да чакам сняг да завали, не губя повече време и поемам напред! Остава още малко нагоре и после на ура по дъъъългото нанадолнище! Подминавам курорта и превала, подминавам и най-кичозния хотел в света и юрвам мотора по дългата права. Полудял съм! Полудял съм от студ, от екология и све! Изпиствам се колкото ми позволява пътя, с презумпцията, че познавам доста добре трасето и на първата поредица от завои почти отнасям някакъв тип с много лачено дърто БМВ К100. Мнооого лъскаво и мераклийско! Личи си! Понеже човекът се рее лежерно и явно не ме чува, виждам как се стресна и кривна рязко встрани, когато го подминавам като влака стрела малка селска гара! Първо ми става гузно, че го стреснах човечеца, после прихнах от смях – ми така де, това сигурно ще ми е първият и последен път да задмина БМВ както пистарка смрадлив скутер... Виждам как колегата се амбицира да ме гони и рязко увеличава темпото, ама след 4-5 завоя явно се отказа или просто толкова му бяха силите, защото го загубих в огледалата! 15-тина минути по-късно вече долу в ниското съм спрял да почина след бясното темпо по прохода (естествено без да гася мотора, че нали), когато човекът с готиния баварец ме подминава в същото лежерно темпо. Свирвам и махвам весело, но ни звук, ни стон! Главата право напред и все едно ме няма! Ебааааго и киселиот гъзар, ебаааго!....
    
     Час по-късно съм отминал и Киселия и Брус и Блаце и отдвна съм в равното и на топло и приятно. Време ми е за кафе! Започна се с гъзобола, започнах да се въртя като шугав на седалката и все нещо да не ми е удобно, започнах да усещам умора като цяло! За зареждане ми беше рано – бях си го заплюл да е на входа на Прокупле, но имах крещяща нужда от почивка, от кафе, от вода, от каквото и да е, само и само малко да сляза от мотора!
    
     Спирам на един прашен плац в едно село, баш до една патрулка с радар. Катаджиите ме гледат сърдито, защото е ясно, че им развалям седянката, но мен тая хич, ама хич не ме брига! Демонстративно почвам да се въртя с телефона и да се правя, че снимам, естествено, за да ги дразня! Отбелязвам есенната красота на околните баири

     но като всеки себеуважаващ се моторист най-си се кефя на моторетката!

          Като казах моторетката, та мигом се сещам, че нещо по нея комай се счупи преди малко, защото карайки чух силен трясък като от счупване или като гръмнала гума, но не му обърнах внимание. Поглеждам внимателно, но нищо не откривам и мигом решавам, че си въобразявам. През това време гледам ченгетата са вдигнали бялото знаме и свиват статива и радара, а аз се отправям към близкия магазин. Загасил съм мотора, щото както отбелязах тук вече ми беше спокойно. Ако ме оставеше – оставеше! Накрая и аз щях да го оставя, да си грабна куфарчето в ръчичка и накъдето ми видят очите...

     Повъртявам се и се разтъпквам солидно, но въпреки всичко се чувствам уморен. Някак рязко започва да ми изчезват мераците за Сурдулица, Власина и Трън и решавам, че ще се прибирам през Ниш и Калотина. Не исках да превръщам кефа в мъчение, нещо което беше неминуемо, ако изберях по-дългия и бавен маршрут.

      Преди тръгване отново правя оглед на мотора и този път откривам нещо нередно. Куфарът стои някак странно накриво. Отново впервам зъркели в него и тогава схващам, че единият от двата жлеба, в които се законтря отпред просто е изпуснал и куфарът стои реално над него! Решавам, че всичко това е следствие от „прекрасните“ балкански пътища , намествам го, щраквам и доволен, че съм решил проблема, рязко потеглям напред. Оттук нататък си знам, че ще хвърлям по едно око в огледалата, за да се уверя, че куфарът си е там и ако чуех отново трясък щях да спирам и да го намествам... (На следващият ден се оказа, че трясъкът въобще не е бил от излезлият жлеб, а чисто и просто една от заварките на стойката се е скъсала и куфара се вее като самарското знаме от едната страна, ама кой да ти гледа такива работи)...

      След цяла вечност стигам в подстъпите на Прокупле. Естествено, подминавам бензиностанцията, на която зареждам обичайно, защото ме мързи да спирам, а и сякаш ми се видяха високи цените. Естествено и на пазара в града не спирам, въпреки добрите ми първоначални намерения да понапазарувам малко стоки от първа необходимост така да се каже, естествено подминавам и разклона за Лесковац и Сурдулица, защото окончателно съм избрал „царския“ маршрут. Подминавам естествено още не една, а цели две бензиностанции, незнайно защо и тук без да спирам и отфучавам към Ниш в тегавия трафик! Тук вече трафик си има! Все пак е неделя вечер – гражданите се прибират от родните места...

      Отново спирам за отмора (пътуването започва да става тегаво, а съм наясно, че имам още около 200 км), а и да разгърна картата в опит да сметна на колко ли километра би могло да има бензиностанция, защото бензинът ми е в резервата! Отново същото хоро като сутринта и като всеки друг път! Не знам какъв точно ми е проблемът със спиранията за зареждане, но редовно се вкарвам във филм! Предвидливо съм спрял на баир, за да мога да подпомогна непаленето, а и заради разкошната гледка към долината, в която се разполага Ниш

           Колкото и да ми е лежерно и уморено, все пак се насилвам да се покатеря на мотора като директно го пускам по наклона, да не мъча и без това изтормозения стартер. След цяла вечност притеснения най-накрая излизам на околовръстната нишка магистрала, където без грам колебание влитам на пустото ЕКО. Скъп не скъп бензинът, тук ще зареждам! Точка! На бензиностанцията наистина няма никой! Ама никой!
 
    Бензинджията с небивал ентусиазъм се засилва към мен и почти се сбиваме за пистолета! Така де...предпочитам аз да си зареждам! И с оня у Косово малко остана да се сбия, колко му беше и тук да стане търкал! То не стига, че ги правеха с малки резервоари пустите му и мотори, а и тоя като вземе да ми ливне 4-5 кила по-малко съвсем отиде коня у ряката...

     Подхващам нещо на сръбски да се обяснявам, когато човекът на чист български ми отговаря, че за него е удоволствие да обслужи сънародник или нещо подобно! Дотолкова съм се втрещил, че дори не помня какво ми казва човека. Викам, абре ти пък какво правиш тука? Оказа се сънародник женен за сръбкиня и живеещ от години в Ниш... Зареждам, разплащам се, казваме си още няколко думи и избутвам мотора на паркинга встрани.

-Ей, защо буташ? Проблем ли има нещо? – пита загрижено нашенеца
-Дай викам да не зачекваме тая тема, че мигом получавам киселини! Подпирам мотора,

      вадя цигара от смачкания пакет и примижвам доволно

     Знам, че приличам на олигофрен, но за сметка на това щастлив олигофрен, ако и да съм уморен олигофрен...

    Повъртявам се каквото се повъртявам, пия вода, пуша Дрина, гепя някакъв интерент от бензиностанцията и мигом се тагвам у фейса, щот нали сега! Чуквам един вайбър на Поли, да знае, че още съм жив и моторът мърда, проверявам километрите до дома и доволен се впускам напред.

     Вече съм уморен и не съм в настроение да се заяждам с колите, които ме натискат и нервничат. Дърпам се встрани, за да могат да ме минават бързаците нервни, и без грам учудване отбелязвам, че са само коли с бг номера! Закъде сме се разбързали не знам! Егати агресивните шофьори сме! Не, че и аз не съм същия като съм с колата, еле пък със служебната, ама ние българите нали все обичаме другите да критикуваме, щот сме света вода ненапита...

      На някакво крайпътно ресторантче спирам, хем пак да отморя, хем да купя обещаните на Поли плескавици. Гася мотора, разхвърлям се със замах и се разполагам да си чакам плескавиците. Най-накрая, па макар и в края на деня, имам шанса да изпия едно истинско пинизчийско кафе (за сметка на най-гадните и скъпи плескавици, които някога съм ял!)

          Наслаждавам се на най-скапаните цигари и най-хубавото кафе, а от телевизора бумти най-бруталния турбофолк, но ми иде да подскачам до тавана от кеф! Ебати кефа, ебати неделята! Чувствам се жив! Жив и щастлив! Какво повече му трябва на човека?...ако пунтирам една реклама от близкото минало! Какво? А де?...........

      След цяла вечност и по тъмно съм на Калотина. Границата минавам като насън. Сепвам се единствено, когато българската митничарка ми вика „Вземай си документите и изчезвай, че тоя за малко да те събори! Как се беше засилил в теб!“ Изобщо не съм видял, изобщо не съм разбрал! Очевидно поредния късопишков идиот е решил да ми пробва нервите или де да знам и аз какво... Стискам съединителя и вкарвам първа. Тук драма с паленето нямам, защото предвиливо не съм го гасил въобще. Потеглям в есенната тъма и знам, че съвсем скоро ще съм у дома. Хващам се, че упорито карам със 70 и правя колони след мен. Уморен съм! Винаги, когато умората надделее, съвсем несъзнателно средната ми скорост пада драстично! Кютам си пенсионерската и хич не ми дреме, защото моторът издържа и аз си бях почти вкъщи! Бях се настроил за поредното пътуване с куп технически неизправности, но денят ме опроверга! Ямаха е голяма машина мърморя си на глас, колкото да дразня сам себе си любителя на Кавазаки и Мото Гуци. Ямаха е връо, йебига! Ама съм дразнител, спор няма. Дразнител сърболюбец! Пфуууууу....не ме е срам....

     На следващият ден, все още разцъквайки спомените от вчерашното пътуване, небрежно и с усмивка вдигам звънящия телефон. Любо. Оня същият Любо от началото на пътеписа! Сещате се, нали?

      -Понякога, вика, се чудя как работят нещата! Ако не бях видял, че го докара на ход пустият му мотор, никога нямаше да повярвам, че това чудо се движи!
     Мигом усмивката ми изчезва и приятните спомени изчезват яко дим!
     Хллллъц – преглъщам тежко и мълчаливо.
    -Какво искаш да пали? Без компресия как да пали?
    -Я казвай щетите! – с избила по челото пот подпитва моя милост
    -Надрани легла, липсващи сегменти, липсваща пружина на съединителя, побългарен обтегач на ангренажната верига, за нови лагери си, половин кило силикон у картера! Как искаш да качва масло, като цедката на помпата е цялата у силикон...

     Иде ми да затворя телефона и да отворя обявите за мотори...Но не го правя... В крайна сметка си беше време да закривам сезона! А напролет? Напролет каквото сабя покаже и пътя, майко юнашка!....