вторник, 20 ноември 2018 г.

Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност - част 4



За предната част Т У К

     Знам, че от Прищина до Митровица са някакви 40-50 км. Не съм си направил труда да проверя точно колко, но знам, че е близко. То тук всичко е близко! При миниатюрните мащаби на всичките балкански държавички, просто няма как разстоянието да бъде голямо! Сега друг е въпросът за колко време можеш да го изминеш, защото километрите по нашите земи са мноооого относително понятие! Ще припомня малко усмивки от старите ленти, но преди мноооого години, когато с батя ти Гошо Видински тръгвахме да експлоурваме Албания така се бяхме нахендрили на едни албански 88 км, чееее.... Маршрутът между Пешкопия и Кукъс, част от който беше егати бруталния екстремен планински черен път /апропо, от доста време вече асфалтиран/, че дали ни се вярваше или не, но го взехме за уникалните 6 часа! Да, няма грешка – 88 км. За 6 часа! Това комай ми е най-бавното придвижване при пътуване изобщо. Дори и в Кавказ мисля, че средната ми скорост беше поне идея по-висока... Но, не за отминали стари спомени ми беше думата, а за това, че трасето Прищина-Митровица нямаше никакъв шанс да ми поднесе подобна изненада, защото: първо – се намираше в равнинната част на страната, второ – беше един от основните маршрути в Косово, както и част от международния коридор нам си кой си и беше абсурд да не е асфалтирано! Така, че кроях планове бързо бързо да стигна крайната си точка за деня – Косовска Митровица. Всъщност, за сърбите градът продължаваше да си е именно Косовска Митровица, а не просто Митровица, както за албанците, най-малкото, за да дразнят албанезетата, а и в Сърбия имаше още една или две Митровици, та да става ясно за коя точно иде реч.
    
Та пътят, значи си е перфектен по всякакви стандарти, единствено дето има тук таме по някое кръгово, и безброй знаци с ограничение 50. Е, тук таме и 40 за разнообразие. Порех вятъра с безумните 50-60 км, щото нито ми се разправяше с пътни полицаи, нито ми се даваха грешни пари. Всичко наоколо беше някак много странно, или ако щете нетипично-карах сред една обширна равнина, из която бяха пръснати във всички посоки и в пълен безпорядък естествено, безброй къщи, административни сгради, магазини, автосалони, автоморги и естествено автомивки /не знам дали албанците са големи чистници, но навсякъде където съм бил и населението е преобладаващо албанско има изобилие от автомивки/. До някои от въпросните постройки дори нямаше път. Ми странно беше! Къща изшляпана насред полето с някаква мижава криволичеща пътека колкото за една кола, по която като падне сняг не знам как точно се придвижваха, но...в крайна сметка такъв си им беше тертипа на живот на местните – странен!
   
     За момент се изкушавам да спра в изпречилия ми се Вучитрън – град със средна големина като за нашенските стандарти, но първото, което попарва туристическия ми ентусиазъм е изведнъж станалият типичен за Косово тегав трафик, второ – имам смътни спомени от четеното за града из нета, че комай освен някакъв мост, или пък част от крепост или нещо там подобно, просто няма нищо забележително! Просто провинциален косовски град. И ако да съм имал някакви колебания, последното, което накланя везните към транзитното ми минаване през Вучитрън е изпречилата ми се табела Митровице – 10 км. А, ама какво спиране на 10 км преди крайната цел! Да ги нямаме такива!
    
     В Митровица влизам естествено откъм албанската му страна




      Все пак идвам от Прищина. Отклонението криво ляво го уцелвам /хич да не е минавал съм вече няколко пъти оттук/, но оттам нататък традиционно се оплитам. Хубаво го мислех, да заобиколя по пътя за Рашка и да вляза откъм сръбската му част през Звечан, ама пусто... Карам нанякъде и само гледам да не изляза отново от града в някоя друга посока. Абсурд е да уцеля отклонението към единствения мост, по който можеше да се пресича реката, а за табели дума не можеше да става....естествено. Боря се с непосилния трафик от всевъзможни камикадзета с всевъзможни превозни средства каращи по всевъзможни тяхни някакви си правила и само се моля някой да не ме катурне! В същото време се опитвам и да отгатна по нюх и спомени накъде да свия, за да изляза на реката и след това да търся моста и естествено се набивам баш у най-голямата тарапана – навирам се в централната част на Митровица – на албанската Митровица. Тук е ориент, хаос, дюнери и навалица като всеки достопочтен град в типичен източен стил. С две думи – хаос и безумие! Припотявам се въпреки не особено високите температури и мигом свивам по нюх по сторил ми се познат и логичен главен булевард. Правя някаква идиотска и забранена маневра, с което мигом се вписвам сред местните, едвам не сгазвам някаква леля-пингвин на някаква още по-нелогична пешеходна пътека и лека полека се заизмъквам в правилната посока. Ура, уцелих! Свивам през мизерната индустриална зона, мярвам в далечината заветния мост, минавам отсреща и там вече си знам – първата в ляво и караш докато стигнеш моста

  Другия мост! Емблематичния! Реновирания мост! Затворения! Мостът - център на всички военни действия по време на конфликта! Мостът емблема не на събирането, а на разделянето! Защото ако Ибър беше вододел, вододелът беше между две вселени и реалности – сръбската и албанската, изтокът и западът, хаосът и редът, християнството и мюсулманството, Русия и Америка... Сещам се за мостът в Мостар. Мдааа...мостът в Мостар, мостът в Митровица, мостът във Вуковар... За много мостове на разделението се сещам по земите на бивша Югославия. Паркирам естествено на тротоара досами моста. Озъртам се за миг, колкото да прозра простичката истина – тук съм единствения турист. Ти да видиш, каква изненада!...
Митровица не е от най-туристическите места. Да не кажа, че хич не е туристическа. Както бях чел в един справочник в Митровица забележителонсти няма! Самият Митровица е една забележителност! Забележителност на съвременното безумие!
    
     Какъв и е случаят на Митровица ще попитат незапознатите? Митровица е построен на река Ибър.


 
      По-голямата му част е южната, населена почти изцяло с албанци, а северната /по-малката/ е сръбската. Де юре такъв филм няма, защото и двете Митровици попадат в територията на една държава – Косово, ама това според косоварите, американците, разните му там държави дето признават къде напълно къде частично Косово, докато според сърбите, руснаците и другият полюс на световната геополитика такъв филм у наше кино нема! Няма, нама ама албанците като говорят за сръбските квартали ги назовават Северна Митровица, а на албанските не казват Южна, а са просто Митровица.За сърбите градът си е Косовска Митровица и такава държава като Косово естествено няма, просто оттатък реката живеят враговете и толкоз. Силата на 13-14-те хиляди жители на север от реката идва от това, че де факто от Ибър на север през Звечан и Лепосавич та чак до границата, която те не признават, населението е сръбско и най-важното оттатък границата в посока Рашка отново е сръбско! Този впил се клин от сръбско население на юг и изток граничи с албанците, а на запад със санджакските бошняци, но за сметка на това от север има як гръб. Сръбски гръб...

     Прехвърчаха искри с годините, пуцаха се, гонеха се, като им скимнеше нещо на сърбянките затваряха двата гранични пункта находящи се в техните територии, убиваха някоя друга синя каска и някой друг албанец за цвят, палеха, барикадираха, докато накрая всичко утихваше и взимаше нормалния си ритъм. Естествено, не признаването на косовската власт е ясно. В сръбската част на Митровица беше по-сръбско и от Сърбия! Както много пъти съм казвал в Косово съм виждал повече албански знамена отколкото в самата Албания! В Митровашка околия съм виждал повече сръбски знамена, отколкото в самата Сърбия! Надписи на кирилица, за разлика от тенденциозното полатинчване в самата Сърбия, цените в динари, а не в евро, колите със сръбски номера, а не с косовски и прочие и прочие! Както казах тук сърбите бяха ербап, за разлика от миниатюрните анклави навътре в косовската територия като Щръпце, Грачаница и Липовица да речем....
 
     Поразхвърлям се лека полека, прибирам каската в полупразния куфар, в който този път съвсем умишлено не нося нито вода, нито препарат за стъкла, хвърлям ръкавиците и бонето и вдишвам с пълни гърди свежия въздух. Ми как няма да е свеж като кьораво предприятие не остана в района – не престава с критиките и черногледството моя милост. Огромният металургичен завод в Звечан не работи, просто защото няма суровини – суровините са при албанците. Албанците си имат суровини, но пък си нямат завод и така колелото на безумието се завърта. Прави ми впечатление, че не виждам коли без номера! Това беше емблематично за тези територии допреди година две. Поне половината коли се караха без регистрационни табели, респективно и без граждански и прочие подобни щуротии, или пък се караха със старите сръбски табели. Ток масово сърбите не плащаха, защото местният ЧЕЗ беше останал албански, а албанезетата не смееха да им го резнат, защото се започваше с правата на човека и прочие дипломатически дивотии. Полиция си имат сърбите, полиция си имат и албанците, болница едните, болница другите, университет едните, университет другите, институции едните, същите институции другите. И всички дружно си имат контингент на юнпрофор, за да не вземат да се трепат помежду си!
    
     Мостът на безумието е като карикатура. Не помня дали е взривяван и възстановен подобно на мостарския, но ако не е събарян, то е реновиран като по книга. Европейска книга. От камарите с чакъл няма и помен, за сметка на това сега си имаме две платна, старателно положена маркировка, пешеходни пътеки, о...разбира се велоалеи /все пак европейци са играли тук!/, пешеходни алеи с пейки за киризене на реката, осветление, модерни парапети, въобщеееее мост по устав! Но...движение няма! И от двете страни мостът завършва с кръгово, което е...затворено! От албанска страна с метални решетки, а от сръбска страна – с бетонни блокове!   

     Снимам старата застава паркирана небрежно на самото кръгово до моста и се впускам в лежерна митровска разходка







       Към 5-та част  Т У К

Няма коментари: