петък, 18 януари 2019 г.

Имало едно време (пътепис) - This is the end...

      Предишната част беше Т У К

      ГКПП Ярине. Пак там нейде на Балканите.

      На границата опашката е колосална! Не знам защо, но е егати бутаницата. От наша страна са се наредили плътно две колони и се вият по протежението на няколко завоя. От отсрещната не мога да видя добре, а и честно казано много много не ме касае. Касае ме някак да пресека тая со никаква граница, че да мога да си се прибирам към дома по възможност по-експедитивно.  На фона на рехавия трафик, тая работа с опашката от коли и камиони нещо не ми се вижда нормална! Направо не ми се мисли кога ли точно ще мога да премина в сръбско. Спирам, като естествено съм се прибутал маааалко по-напред, да кажем към средата на опашката. Най-отпред не смея да се навра, или поне не на тоя етап, че да не си изям боя от някого. Хората са видимо изнервени и видимо чакат от доста време.  Гася мотора и се поразхвърлям. Ще се чака. Мноооого ще се чака! Присламчвам се лека полека към групичка мъже над средната възраст, поздравявам и питам какво става. Границата била затворена! По дяволите... Веднага ми минава през ум, че на тая размирна плюнка земя пак някой нещо е полудял и я е застрелял някого, я е барикадирл пътя, я някой юнпрофорец са го отнесли  като куцо пиле домат. По дяволите още веднъж! Просто се виждах как си отвисявам тук цяла вечност. Не знаех как мога да разбера дали в цялата държава са затворени граничните пунктове, или само този, или пък само тези няколко, на които се случваха ексцесии отвреме навреме. Не знаех и как да питам и без това изнервените хорица, защото темата с тая пуста граница си беше доста деликатна. За едни имаше граница, за други не, за едни такава държава като Косово изобщо нямаше, за трети.... За момент се замислям дали да не се прежаля да си пусна телефона и да чета в нета, но бързо бързо здравият разум надделява! Не бях толкова богат! Още вчера мимоходом мярнах при влизането в Косово, че смс-ът, който получих от мобилния оператор, освен, че ми пожелаваше „Уелкъм ту Монако!“ (имаше някаква врътка с кодовете на мобилните оператори и част или пък един от косовските ползват международния код на Монако,  друг на Словения, въобще голяма каша с тея мобилки, но пък някак си ми беше гот  като получех смс с уелкъм ту Монако! Някак гъзарско ми се чинеше! Щото аз и Монако...), ами и ми пожелаваше по никакъв начин да не ползвам интеренет, защото тарифата беше повече от убийствена – нещо към 25 лв за мегабайт! А немаше нужда...



     Вписвам се в групичката кибици и подхващаме разговор. От дума на дума става ясно, че пункта е затворен, защото оттатък правят ремонт на магистралата! Ща, ща? – недоразбрал питам глуповато. На магистралата правят ремонт и ще е затворен пътя час и половина – два – отговарят търпеливо местните. Аз ли нещо не съм в час, или какво не мога да схвана. Каква магистрала, какви 5 лева?... Колкото и да се напъвах не можех да се сетя оттатък да има магистрала в близост. Ми нямаше... Освен сега да градяха нещо магистрала сърбянките, ама толкова пък чак бързо, айде сега... Продължавам да се пуля и недоумявам, но така и не питам. Ми викам добре, значи като отворят магистралата ще отворят и пункта? Йесте, йесте, точно така!. Чак две години по-късно съвсем случайно научавам, че те местните на пътя между Митровица и Рашка си му викат магистрала. Ово йе стандарт! Какво друго да кажа не знам...

     Лека полека мръдваме напред с по някоя друга кола. Не, не са отворили пункта! Просто има хорица, които явно не им издържат нервите и се връщат. Аз обаче съм тъп и упорит! Айде сега и да се връщам! Е откъде да се върна? Като се сещам само какъв гъст трафик ме чака докато прекося Косово, а и накъде да се насоча? Към Подуево ли? Към Буяновац ли? Или направо към Македонията? Е па аз докато стигна току виж отворили границата. Айде и без това имах нужда от почивка! И от плескавица имах нужда, ама очевидно и тук нямаше да ми се отвори парашута.

      За дакле путуеш? – любопитства един рязко съмнителен тип. За София, за Бугарска – отговарям кротко. Па ти си се погрешил бре? – повишава тон, като да ми се кара нашия. Ти още на Прищина си се погрешил! Трябвало е вика за Подуево да хванеш и оттам към Лесковац и Ниш. От Македония идваш нали? От Македония, да, да....погрешъл съм се, на Прищина съм се погрешил-продължава с дивотиите моя милост. Просто грам не ми се спори! А и ако му кажа, че идвам от Сърбия, за да вляза пак в Сърбия и какви точно ги диря по тея земи, ще се впусна в една дълъъълга полемика, за която на този етап нямам желание...

     Добре че се появяват някакви турци с кола с чешка регистрация, та вниманието мигом се насочва към тях и мен ме оставят на мира... Завалиите, съжалявам ги! Толкова опулени и уплашени хора не бях виждал скоро. Естествено и те живо се интересуват какво става с границата. Естествено и на тях някак им е непонятно като къде е тая магистрала като тука помен няма от такава. Естествено им се е взел страха, защото и те са се погрешили. Яко са се погрешили! Още на Скопие някой или ги е метнал, или съвсем по балкански ги е пуснал на пързалката, за да гледа сеир, но от Скопие вместо за Сърбия са хванали пътя за Косово. Пресекли са Косово с всичките му безумия и сега ни живи, ни умрели седят при нас на тая затворена граница.

      След като добре си повисяваме около час и нещо на лаф и на цигарка на пътя, след като вече съм се примирил, че пладне отдавна е минало и ще се прибера в тъмна доба или в ранни зори у нас, най-накрая опашката се размърдва! Мигом грабвам Джуниър и леко леко се набутвам напред. Ура! Има шансове да изляза от пустото му Косово...днес.

     Отново в Сърбия. Ден след Джурджевдан 2016-та.

     Границата минавам учудващо бързо.  Учудващо бързо стигам и до разклона за Копаоник. Ама да не помислите, че щото съм много бърз! Амииии. Нищо като подобно! Просто разклона е на два завоя след границата. Свивам нагоре и се понасям по разкошните серпентини в посока върха! Много си го обичам този маршрут! Много е „моторджийски“ (егати клишето!). Тъпото е, че съм към края на силите си и не мога да му се изкефя максимално! На всичкото отгоре съм гладен като вълк, а в близките 30-40-50 км нещо не се сещам къде ще може да се яде! Освен ако не реша да се правя на гъзар баш горе у курорта де...  Няма шанс. Гъзарията хич не ми лепне! Няма да забравя как с Борката преди време се бяхме забили в най-елитната кръчма на едно притихнало провинциално българско градче.  И как не ни пуснаха да влезем! Защо ли? Защото Борката паркира вехтата Шкода 105 насами тротоара между масите на заведението. Оная същата Шкода дето резервоара и беше пробит и бензина седеше на задната седалка у една десетлитрова туба от минерална вода и с едно маркуче отиваше там някъде, където по дяволите, трябваше да отива бензина на една кола. Мани Шкодилака, ами и самият Борка беше като излязал от модно списание (аз вика пазарувам дрехи само от Иван Фешъна и тавана ми е 5 лв) – долнище на анцуг било ново някога, плетен пуловер с ееей такива дупки по него шапка идиотка, плетени терлици нахлузени в гумени галоши с два пръста кал по тях.  От друга страна моя милост, току що скокнал от пловдивския влак, с ватенката дето ми беше подарил Колйо пияницата у Пловдив и която естетвено беше поне три размера по-голяма от моя, традиционно брадясал и рошав и с кръвясал от евтиното вино поглед. Бяхме типичните клошари погледнато отвсякъде. И по нищо не личеше, че Борката се разхожда с по 20-30 хилядарки у джоба. Щото бяха времена, когато Борката имаше десетина магазина, но имаше и плетени терлици и гумени галоши, а както е известно по галошите посрещат... Аз пък имах колйовата ватенка и свободата си.

     И сега имам свободата си, мърморех си в каската докато сучех серпентините нагоре. Да, да, имаш Фори, кого заблуждаваш? Моторизмът може и да е символ на свободата, но при мен комай само символа беше останал. Ипотеки, кучета, вечно кисел шеф, шкембе... те тея тривиални неща, символ на съвременния загробен човечец... Карах нагоре, натискайки на ръба на собствените си сили и тези на машината, стараейки се да наваксам загубеното ценно време в чакане да отворят „магистралата“. И пустото му вечно бързане! Дали ще доживея някога да тръгна да пътувам спокойно и без да закъснявам и бързам? Дали? Някога? Но пък не знаех и дали ще ми допадне. Дотолкова бях свикнал с вечният остър времеви дефицит, че нямах представа какво ли точно бих правил ако имам два-три пълни мързеливи дни у някое конкретно място! Без значение кое точно! Ето тук например – кимах мълчаливо в посока курорта навръх баира. Тук например какво точно бих правил три дни? Вдигах рамене мълчаливо, кимах нерабиращо и продължавах напред.

     Последва лудешкото спускане от другата страна на планината. Пътят много ми напомняше Беклемето, но някак по-тесен и с една идея по-смотан. Спусках с умерено темпо, че умората можеше да ми изиграе лоша шега и да ме прати да бера гъби по околните поляни. Знаех, че имам някъде към 300 км до дома, което от една страна си беше нищо, но от друга с оглед усуканите балкански пътища и натрупаната умора от двудневното каране ми се видеше направо неземно много! Майната му! Нямаше да си развалям кефа от пътуването! Когато стигнех тогаз! Само дъжд да нямаше и да намерех къде да хапна набързо плескавица...

     Плескавица, естествено, така и не намерих къде да хапна, или може би просто беше настъпил момента, когато всичко вече ми беше все едно. Просто карах напред с единствената идея, че вече ми се прибира. Кефа беше поизчезнал. Минавах като насън през населени места кое от кое по-китни и впечатлителни, но просто гледах напред и само напред в източна посока. Вече ми се прибираше! Нейде между Брус и Блаце просто спрях на банкета на пътя да отпочина, че задника ми беше станал на палачинка, да опитам и малко да се концентрирам и да взема да разровя запасите от вчерашните салам и хляб, дето ги купих набързо у Вишеград. Дори нямах нерви да търся подходяща отбивка. Просто спрях! Спрях, изрових с досада салама от раницата и тъкмо отхапвайки солидно парче колбас и комат хляб с излъчване на див звяр, иззад завоя се появи процесия от десетина коли с ремаркета, на които бяха натоварен АТВ-та и кросарки. Спряха хорицата, а аз не мога да смогна да преглътна. Питат  имам ли някакви проблеми и могат ли да ми помогнат с нещо, а аз само пуля очи, издул бузи и плювайки трохи в отчаяни опити да обясня, че просто отмарям... Почувствах се точно все едно съм с колйовата вехта ватенка и лъхам на евтино вино....

     В Ниш влизам по тъмно. Влача се едва, едва. Знам, че ми остават „само“ 160 километра, но това ми се вижда като да трябва да ходя до края на света! Прибирането ми от Ниш до вкъщи ми се стори безкрайно. Всичко беше като в унес или някакъв нереален полусън. Носех се с бесните 60 км, клюмнал на една страна на мотора, а причината ченето ми да не падне от умора, бе, че просто каската го подпираше. Тировете ме изпреварваха и свиреха гневно, а аз все така порех вятъра с бясното темпо на престарял ездач с куца кобила.

      Границата я преминах като в сън. Сигурно са ме помислили за яко дрогиран идиот с вехт червен мотор. Понесох се по нанадолнището след Калотина. Беше малко преди полунощ. Беше студено. Беше мокро. Беше валяло. Беше нереално. Бях тръгнал преди повече от 16 часа и бях преминал през пет граници и безброй баири и завои.

     Черният път към горската къщурка беше в кал и локви и пързаляше яко. Въпреки цялото внимание, на което е способен един изморен до смърт човек, баш на най-големия баир задницата започна да прави пируети и буквално ме изхвърли от седалката. Видях се някак странно като в анимационен филм как политам над мотора, но и някак странно задната гума влезе у коловоза и аз цопнах обратно на седалката като успях да овладея Джуниър. Джуниър беше голяма работа! Джуниър беше олдтаймер досущ като стопанина си, но Джуниър се държеше. Спрях на пътя. Пуснах пачия крак и тътрейки крака влязох у дома. Нямах сили дори да отворя вратите, за да го прибера в двора. Нямаше кой да го открадне! Нямаше...

     Рождество Христово. Лето Господне 2018-то.

     И така, мили деца...

     Имало едно време една приказка. И като във всяка себеуважаваща се приказка, в нея имало една горска къщичка. Имало и две кучета. Имало и един кон – Джуниър и един дебел рицар, пардон моторист-идеалист. Имало, мили деца....

     Нещата отдавна бяха отишли на майната си. Джуниър все така споделяше гаража с останалите расови добичета, а аз все по-рядко отварях скърцащата гаражна врата.  Още по-рядко карах. Кучетата отдавна бяха се преселили на едно по-добро място – във вечните ловни полета. В къщата беше кучи студ, защото вече никой не живееше в нея. Котарака отдавна беше на топло в града, само сняг и стелеща се мъгла придаваха зловещ вид на китната горска къщурка, която беше обявена за продан. Волвото гниеше под навеса, а Маршрутката се окопаваше в Обеля. Вече и аз не бях никакъв моторист, защото те такова нещо като моторист по душа?!?....Пффффф.........мили деца............................

Няма коментари: