За Балканите с любов - част 1 (Сърбия)

   Всичко започна така. Седя си в сумрака насред главният международен път Е нам си кво си  в края на България, в края на град Трън и в началото на Европа-та ако щете, щото то нали всеки един край е и едно ново начало дет се вика. Седя си аз насред шосето и размишлявам... Размишлявам като какъв ще да е този международен път дето вече десет минути седя на средата му и кьорава кола нема. Е нема де. И за цяр нема! Моторът съм го спрял ееей там отсреща на бензиностанцията. Ей го къде е в средата!

      Що съм го заебал там до колонката ще кажете. Ми…щот там спрях. Че кво му е?... Да де, ама да не пречи? Или викате то на кой да пречи в този ранен час, в този почивен ден, в това мъртвило, в това обезлюдено място? Е нема на кой! Па и отделно дето бензинджийницата не работи. Да са я закрили викате? Не, не са я закрили. Просто не работи. На вратата и си пише – работно време от 07 до 22 ч. В другото време щрак ключа на вратата, киризим по ей оная камера на стълба като кво се случва и това е. Ако ти трябва гориво – прашчай Гергино – кеф ти у Брезник, кеф ти у Сурдулица. Ама тука нема. Нема! Поглеждам и към отсрещната бензинджийница, ама файда никаква! С нея числото на неработещите стават две! Поглеждам към часовника. 6.22. Не ми се чака 40 минути честно казано. А и не съм толкова на зор да зареждам. А и път ме чака… Само дето не вдявам като как така нещата по тоя уж международен път стават все по зле от година на година. Тук съм зареждал по нощите. Ама вече нема!

     Изкушавам се дали да не извърша естествените си нужди насред международниот пат, демек да му пикам на международното положение, но лениво свивам две крачки в страни. Гася мобилните данни на телефона, че 15 лв за мегабайт у сръбско би ми било малко болезнено, слагам каската, закопчавам ръкавиците и с мръсна газ като след обир, на ура и с дрифт излизам от бензиностанцията. Даже не се и оглеждам за идващи коли. Такива просто няма…

     Подминавам няколкото (полу)умрели селца до граничният пункт Стрезимировци, стрелкам с поглед провисналата табела „мотел Слишовци”, указващ посоката към тънещият в бурени полусъборен някогашен мотел, изкушавам се да се стрелна с мръсна газ към КПП-то, та да им изкарам акъла на нашичките, ама в пристъп на здрав разум връщам газта и по инерция тихо и кротко спирам пред бариерата.

     Естествено няма жива душа. Естествено и митничарите ги няма. Спят предполагам. Няма да забравя как преди години в едно ей такова мъртво време, на един също толкова силно международен граничен пункт (Олтоманци), след като се разходих надлъж и шир по плаца, та накрая се принудих да вляза в сградата на митницата, за да диря някого (не баба си естествено), че да мога разгеле, най-сетне да мина отвъд браздата…легално. То понякога май нелегалното е по-лесно от легалното, ама айде, да не задълбаваме в едни други теми…

     От къщурката излиза поклащайки се сънен човек в униформа. Сърдит ми е. Разбирам го. И аз мразя да ми звънят клиенти по никое време. Вдига бариерата и мълчаливо посочва да спра два метра напред. Спирам. Не там – сърдито процежда човека! Не баш там! Или малко напред или малко назад! Спрял си баш на рентгена! Абе да ви пикам на рентгена, си викам наум, ама нейсе и без това не е възможно, щото това с пикането го свърших точно преди малко…

     Закъде пътуваш? – посреща ме неподготвен служителят. Ми закъде….де да знам…просто пътувам. По смръщените вежди усещам, че това не е правилният отговор. Как така просто? Ми така…просто пътувам. Е натам, Косово, Мосово, Албания…знам ли… Сам? Сам… Не ме хареса, съвсем определено… Взима ми документите и потъва в будката отсреща. Седя, кво седя, времето си цъка, а от човекът ни вест, ни кост. Запътих се към будката да видя да не му е станало нещо! Може пък да го е хванала сладка дрямка баш над мойте документи! Митничарят прави яден жест с ръка да се разкарам и да го чакам до мотора. След малко идва. Подава ми мълком документите и през зъби процежда. Няма да ти вдигам бариерата! Минавай отстрани.

     Спирам на 50 метра нататък пред сръбската бариера. И тук няма никой. Седя до мотора и си свирукам та барем някой се трогне. По едно време излиза сънен и разгащен граничен. Ееееей, накъде толкоз рано, бре? Е па… в Албания – измислил съм си вече достоверна версия аз. На море ли? На море, на море… Аааа, добро….важи, важи. Влиза за минута, две вътре, излиза, подава ми усмихнат документите със закачката „другият път да не идваш толкова рано” и ми пожелава сречан пут.

     Паля и поемам по тесният прав път към Власина. Изкушавам се от ранният час и никаквото движение, както и от факта, че по тези затънтени краища на Сърбия радар никога не съм виждал и давам газ на Джуниър колкото му душа носи.

     За нула време изкачвам баира над езерото.

 Спирам на едно и също място всеки Божи път, когато минавам оттук (а това хич не е рядко), полюбувам се на мъглите над водата и давам газ надолу. Следваща спирка Прешево -  за бензин и кафе – отсичам на глас и поемам по серпентините надолу.

     Всичко ми е до болка познато. За последно минавах оттук преди двайсетина дена, като ходихме на Гуча. Познато ми е, но въпреки това насладата от карането и природата околовръст не липсват. Дори напротив! Може би точно това, че познавам доста добре пътя ми позволява да се избавя от излишното напрежение от непознатото и онова усещане зад неизвестност зад всеки завой и да се насладя на карането…

      Сурдулица минавам транзит въпреки апетитните ухания, които се разнасят от пекарите край пътя. Мамка му, гладен съм! Мамка му, няма да спирам преди Прешево!

     Почти влизам във задницата на един дърт мерцедес, който просто е решил, че не ме вижда, или наистина не ме вижда и се включва в пътя най-безцеремонно пред мен. Спасява ме само това, че карам бавно и че спирачките хващат отлично! На 93%, както каза оня ден батката, при който минах преглед. Тегля му една звучна сръбска и си продължавам нататък. В крайна сметка такъв е живота. Големите изяждат малките! Ако бях с Камаз дали щеше да си позволи да не ме види…

     Половин час по-късно съм подминал Враня и съм спрял на някаква отбивка на магистралата. Няма жива душа, освен някакви закачулени дето като спирам и мигом се товарят във вехтия опел и се омитат. Цяяяялата отбивка е само моя! Разтъпквам се и се наслаждам на слънчевите лъчи на току що изгрялото над планините слънце. То няма и на какво друго да се наслаждавам де, щото останалото около мен е мръсотия, бетон, огради, химически тоалетни и всевъзможни отпадъци и мизерии доказващи интензивно човешко присъсвие в периметъра.

     Някъде преди Буяновац съм. Оттук свършва цивилизацията и започват албанците. Настройвам се физически и психически за мизерия и оцеляване и почвам да се стягам за отпътуване, когато на отбивката спират кола и мотор. Определено са заедно. От мотора слизат момче и момиче, от колата също. Колата е сръбска, но моторът уви не мога да видя с какъв номер е. Разменят си няколко думи и мотористът пристъпя бодро към мен. Хааай, хау ар ююю? – хваща ме неподготвен човека докато се здрависваме. Ъъъъъ….ммммтакова….файн де, смотолевям аз, чудейки се какво ли точно трябваше да му отговоря, ама пусто  тея чужди езици… Виждайки лингвистичните ми възможности или просто счел, че това дотук е достатъчна любезност от негова страна, човекът още веднъж ми кимва усмихнато и се отправя към компанията си. След което започват един мохабет на чист сръбски! Ма що ме мъчиш бре човек да ми причаш на енглезки! Па причай по сръбски, да се разумемо бре! Ама нейсе…свърши се тая с приказките. Качвам се на мотора и потеглям.

     Малко преди отбивката за Прешево спирам да заредя бензин. Бензиностанцията се казва нещо от рода на Мохамед ойл или Карабунар ойл, или Карабаджак ойл, или нещо все така навяващо всичко друго, но не и асоциации със Сърбия. Служителят с определено несръбски черти дъвчеше някаква мазна закуска точно срещу мен на касата и въобще не благоволи да ме удостои с друго освен с поглед. Сипах си бензин, чинно влязох вътре да го заплатя и на жизнерадостното ми доброе утро, повелителят на бензина отговори намръщено нещо от рода на мбаре мбаре, което можеше да е и на чист зимбабвийски, но най-вероятно беше на албански.

     Платих, купих две кутии цигари ей така да си имам, нищо че не пушех от близо година, яхнах мотора, поех дълбоко въздух и се гмурнах в неизвестното…

     Прешево се оказа в непосредствена близост до магистралата. На практика със слизането си от нея започнах лека полека да навлизам в града. Трафикът беше леко хаотичен и доста натоварен (нещо характерно за Санджак и Косово да речем), надписите, включително и по крайпътните билбордове от сръбски преминаха на албански, всякакъв вид битови отпадъци се носеха волно от вятъра, а множеството дечурлига, които се движеха на тумби насам-натам, затвърждаваха теорията, че Прешево (не) е Сърбия. Апропо, тези три общини – Прешево, Буяновац и Медвежа, сврени в югоизточното ъгълче на Сърбия си бяха от край време населени със шиптъри. Даже в нетолкова далечните времена, когато беше кризата в Косово си бяха създали сепаратистка армия за освобождение на Прешево, Буяновац и Медвежа, чиято борба беше за присъединяването на трите общини към Косово. В тези територии сръбската армия имаше забрана за действия, но след някакви там патаклами, лека полека пак си се намърда и укроти нещата, армията за нам си кво си се саморазпусна и нещата останаха да витаят във въздуха… Сега всичко беше мирно и спокойно. Албанците превземаха това сръбско парче земя не с пушки в ръка, а с висока раждаемост. Апропо, същото, което правеха и в Македония…

     Мястото ми се видя доста потискащо, мизерно и хаотично за моите изискани вкусове и без въобще да се замисля, отхвърлих категорично мераците си да пия кафе тук. А и бензин вече бях заредил, та можеше да продължавам напред транзит. Нещото, което ми навяваше някакви притеснителни мисли беше, че не виждах кьорава табела за Косово, за Гниляне или за ГКПП, или за каквото и да било всъщност. Албанците не бяха фенове на пътните табели, това си го знаех, а и отделно аз въобще не бях убеден, че тук съществува работещ граничен пункт, щото то в интернет може да пише много неща, но на практика… Тук все пак сме на Балканите да не забравяме!

     Пътят чисто и просто си се набиваше все повече и повече в центъра в най-голямата лудница. Карах на първа, като неистово се опитвах да не сгазя някого, или някой да не ме отнесе и лека полека започвах да се изнервям!

     Спрях насред пътя пред единственият полицай, който мярнах в околовръст. Добар дан, това ти онова ти, а човекът седи и ме гледа! Добар дан, господине! – повторих се аз – може ли да ви питам нещо бре?! Човекът едва доловимо кимна с глава. Има ли гранични прелаз за Косова, а? Полицаят прави крачка към мен и ни в клин ни в ръкав пита „Ти македонец ли си?”. Викам, бе какъв македонец, бугарин съм! „И не си македонец?” Не съм македонец! Човекът мигом се оживява. „Има път вика, ееей там виждаш ли къде завива колата? Там свиваш в дясно и после на едно те образно пак в дясно, ама там има табела за Гниляне!” Вози, вика, пътят е хубав, само асфалт! Благодарих и се заизмъквах от града.

ЗАИЗМЪКВАХ СЕ В ТАЗИ ПОСОКА