четвъртък, 13 октомври 2016 г.

Турция 2012 - част 2

     ПРЕДИ ДА ПОЕМЕМЕ В ПРАВИЛНАТА ПОСОКА БЯХМЕ ТУК   

     Поехме в правилната посока...
 





     На хоризонта бяха само планини, та така и не можех да отгатна къде ли ще да е пустият му каньон


     Отново срещахме странни къщурки пръснати по баирите


      Оттам дойдохме


...а натам отивахме.


     И така докато долу в ниското не стигнахме този тунел


     И след тунела не ни се разкри тази гледка


     На отсрещния бряг беше прословутия Каменен път от Кемалие за Дивриги. Пътят е прокопан в отвесните скали на Черния каньон на река Ефрат.
 


     Тук беше някакъв сложен пътен възел. Срещу нас имаше черен път с наклон сигурно над 30 градуса и разни табели за селища на 30, 45, 54 км, забити кой знае къде в чукарите. Зад нас беше тунелът, от който изкочихме преди малко, а след моста над реката имаше тунел наляво за Кемалие и тунел надясно за Дивриги


     След първият тунел пътят изглеждаше така - чакълест, тесен и без видимост по завоите, без мантинели, а отдясно в дерето течеше кротко и напоително реката




     В интерес на истината, докато минавахме въпросния пътен участък срещнахме само трима колоездачи и едни хорица с някакъв голф, които явно се бяха заблудили, защото не бяха с местен номер и изглеждаха доста изтормозени. Съответно и поне десет пъти питаха това ли е пътят за Кемалие, та да не би да не сме ги разбрали от раз...

     Ето тук вече се навлиза в тунелите (пътят върви няколко километра в ръчно прокопани тунели) и отсреща се виждат прозорчетата им



     Отсрещния бряг


     Височко си е... Дълбочко е вероятно... Пък ние с тоя луноход дето само като видеше "черно" и почваше да суче задницата


     Няколко километра покарахме на хлад в тунелите... Тук определено се чувствах по-комфортно отколкото навън по ръба на скалата. Възползвахме се и от нулевия трафик та се поразхвърляхме и поотморихме до едно от прозорчетата. Какво повече от хубава гледка и прохладна сянка можехме да искаме в момента?


     На изхода естествено не пропуснахме да се снимаме



...и поехме по не кой знае колко по-лесния или читав път извън каньона в посока Дивриги...

     Хванахме тясното усукано пътче виещо се през безлюдните чукари. Нямаше начин - трябваше да увеличим малко темпото. Не, че бързахме за някъде, но нямаше опция да замръкнем по чукарите! Все ми се щеше да се придвижим максимално близо до Кападокия, а и по небето нещо взеха да се събират облаци, в унисон с дъждовната прогноза, която гледахме сутринта




     Минахме покрай някакви селца и една гара буквално насред нищото и точно, когато вече беше започнало да ни писва от завои, заврънтулки и каране от типа първа, втора, трета, втора, излязохме на главния път за Дивриги (тоя дето целенасочено бяхме зарязали, за да се врем по чукарите.

     Според мен Дивриги трябваше да е ей там зад баира и направо ми призля като мернах някаква табела за 50-60 км... Нещо беше взело да ми писва от въртене по завоите и ми се щеше по-сериозна почивка сякаш.... Бяхме 5 ден по пътищата и си навъртахме сериозен километраж! Нямаше начин това да не ни се отразява...


     Пейзажът беше леко лунен и единствените признаци на цивилизацията бяха пътчето, по което се движехме и ччат пат някоята кола, с която се разминавахме


     Но пък какъв кеф е да се кара по подобни безлюдни пътища с добра настилка....


     Най-накрая стигнахме заветното Дивриги... Направо ми се видя на края на света! Тук решихме, че освен нас си ще поглезим и Брус Лий с едно миене, да му смъкнем прахоляка.
 

     Естествено аз трябваше да нагазя в калта, за да измъкна моторетката от импровизираната автомивка, та после се възползвах от пароструйката да си измия ботушите


     Както се казва за две лири толкоз!
Опитахме се да поговорим с някакъв човек, който очевидно живееше в един фургон на бензиностанцията-автомивка и който непременно държеше да си говорим нещо, но ние нищо не вдявахме разбира се, освен "гезме тур" и неодобрителното му поклащане на глава като разбра, че нне сме чували за някаква джамия дето хора чак от Америка идвали да я гледат....

     Засрамихме се и решихме да видим каква ще да е тая джамия! Тъкмо щяхме да се поразтъпчем, пък и да хапнем някъде (естествено), да пием по чай...
Дивриги



     В Дивриги спряхме в една дюнерджийница. Хората ми се видяха леко странни и леко начумерени... Дали пък нямаше да ни сложат стрихнин в храната например... Поседяхме, хапнахме, позяпахме... Другите клиенти се изпариха всеки по собствените си задачи и ние останахме само с персонала - трима мъже. Тогава ледовете се поразчупиха и започнахме с "говоренето"... Те си говореха на турски, ние се усмихвахме и кимахме, те си говореха, ние се усмихвахме... Когато по интонацията долавях, че ни питаха нещо, се сепвах и отговарях на чист български, след което те започваха да се усмихват и кимат... Въобще разговорът вървеше по вода... Схванах, че и те ни препоръват непременно да видим джамията дето чак американците идвали да я видят. Къде от кумова срама, къде от пробуден интерес, обещахме тържествено, че ей сега отиваме точно там, когато видях, че майсторът (апропо в сферата на услугите по тези земи йерархията на персонала е много явно изразена и се спазва на 100%! Нямаше как някой да разговаря с нас, ако това правеше в момента онбашията!) започна да прави някакви странни намигвания и да говори шепнешком нещо... Викам си "Айдееееее и тоя ще да е педераст!"... Човекът видимо се стараеше да ни каже нещо, но ние така и не вдявахме пък и не го чувахме честно казано. тогава той се огледа внимателно някой да не влезе, стана, доближи се до масата ни и заговорнически започна да чертае нещо с пръст по масата! И за миг не си помислих, че ще ни рисува картинка с къщичка и дърво например, но първоначално не схванах точно какво се случваше... Човекът без да промълви и дума упорито чертаеше по масата три букви - ПКК! Ясно - ПКК - кюрдската съпротива! След като видя, че вдянахме, вече къде с жестове, къде на глас ни показа двусмислено, че АК вар и пуф, пуф, пуф, пара йок... Викам къде бре? Тук?! Йок, йок, йок, бурда проблем йок, веднага побърза да ни успокои и човекът! Кемалие - проблем! Бурда йок! Еееее, ние вече бяхме там! Няма да ходим! Споко, не се коси! 

     Сбогувахме се със загрижения за парите ни майстор и поехме към джамията, а навъ времето бешееее.....сиво черни облаци надвиснали ниско над града и вятър, ама вятър ти казвам... Запътихме се към джамията, но по средата на пътя се върнахме щото ме хвана шубе вятърът да не катурне натоварения мотор, пък и дъждът се очертаваше срашен и силен! Ако имаше някакъв шанс да го избегнем - аз бях с двете ръце "ЗА"...

     От тук нататък до пристигането ни вечерта в Кайсери, пътят ни беше една непрестанна гонитба с летните бури (които по тези места са си уаааауууу) и борба с ураганните ветрове, които на моменти ни мяткаха като есенно листо насам натам...



      Поредният превал на 2000 метра, който преминавахме


     Ето от това бягахме! Сега разбрахте ли защо бързахме?




     Продължихме с най-бързото си възможно темпо напред и лека полека се поизмъкнахме и от планините и от черните надвиснали облаци.... Само вятърът остана да ни съпровожда, но аз стисках здраво кормилото с едно наум, че някой силен порив да не ни изстреля да берем гъби по ливадите. В далечината се виждаха някакви много особени хълмове, които така и не можахме да разгадаем от какво са се получили. Всичките хълмове околовръст бяха отрязани като с нож на една и съща височина и върховете им бяха абсолютно плоски



     Започнахме да поотхвърляме километри! Е то с такъв път как да не отхвърляш


     Малко преди да достигнем до градчето Кангал (на кучелюбителите може би това име говори нещо), снимахме и този облак, който явно беше някакъв облак-националист, защото беше приел формата на Турция от географските карти


     След Кангал естествено объркахме пътя. Нали си бяхме такива някакви назадничави типове дето даже и ГПС нямат, пък камо ли някакви други модерни благинки на цивилизацията, освен една стара хартиена карта, дето беше толкова стара, че половината пътища дето минавахме направо си ги нямаше. Подкарахме смело напред в грешната посока, което мен хич не ми хареса от самото начало, защото посоката беше баш обратно към облаците, от които така старателно бяхме избягали и след 10-15 погрешни километра, богът на навигацията ни подшушна, че сме май май малко пообъркали. Спряхме насред пътя баш до два закъсали тира (или по-скоро един закъсал и един съпортващ), попитахме накъде води този хубав път и хората казаха "Малатия" Не, знаех дали туй "Малатия" е хубаво място, само ми се въртеше в главата, че не е в нашата посока! Попитахме за Гюрюн, хората помахаха в посоката, от която идвахме и...обратен завой и пак към Кангал


     Точно на пътя между Кангал и Гюрюн беше единственият път през тези осем дни, когато ни валя... Вярно за кратко-има няма десетина минути, но за сметка на това порой! Нищо не се виждаше, но пък аз уверено шпорех през потопа със 140...
 
     Слязохме в Гюрюн. Градчето не беше нищо особено, пък и още беше светло, за да оставаме да спим тук...


     Ясно-продължавахме напред по пътя за Кайсери. Отворих картата, на която се мъдреха два превала от по около 2000 метра и някакво градче Пинарбаши след има няма 100 километра... Продължавахме напред!



     Ще доживеем ли някога да има такива пътища и у нас?... Естествено, че не! Ние сме в ЕС и сме над тея неща...


    Пристинахме в Пинарбаши почти по мръкнало, а Пинарбаши се оказа най мизерното място, на което съм попадал някога (изключвам някои затънтени места в Мароко и две трети от селата в България, разбира се). Особено на смрачаване си беше зловещо! Без преувеличаване... Попитахме плахо на Най-мизерната-бензиностанция-на-света за хотел. Оказа се, че има някакъв мотел на няколко километра по-надолу. Покарахме, покарахме надолу, но мотел не видяхме. Спряхме при един полицай да го питаме , но човека си каза, че и той е "Бен ябанджи" като нас, демек не познаваше градчето, но ни насочи към центъра. След като направихме една панорамна обиколка на най-мизерния център и решихме дружно, че дори да има хотел, тук не бихме останали да нощуваме, не ни оставаше нищо друго освен да пришпорим коня към Кайсери - "Големият град" в района. Дотам трябваше да минем към 80-90 км по тъмно и супер уморени... На всичкото отгоре и тук именно се оказа, че Поли се е разболяла - втрисаше я и имаше температура... Мдаааа......нещата отиваха на зле! 

     Подгонихме пътя за Кайсери- Пътят подволяваше бързо каране, но си беше бая натоварен, естествено на места с ремонти от типа мини в това платно, мини в другото, оп извинете, тук сме махнали асфалта...
 
     На влизане в Кайсери понечиха да ни спрат полицаи (единственият път за толкова километри в Турция!) и аз от умора ли от какво не знам, но се сепнах и стиснах рязко предната спирачка. Моторът естествено поднесе и едвам го удържах! Полицаите дружно завикаха нещо от рода на "Аман, заман, селям алекум, дур бре багабонтино!" и взеха да ни махат да изчезваме преди да сме се претрепали...

     Доволни бяхме от това, че най-после стигнахме крайната точка за днес, нооо.....ами Кайсери е град с мащабите на Софето, в който влизахме по тъмно без никаква идея кое накъде му се намира, пък и къде точно бихме могли да търсим хотел!
 
     Иначе градът е уникален! Особено по тъмно! Ако имате път натам - не го пропускайте! Хванахме някаква посока тип "Цариградско шосе", ама пусто все не стигахме центъра! На всичкото отгоре карахме и бавно, щото се озъртахме за хотел... Накрая спряхме при едни полицаи (шестима), които дружно и съсредоточено чоплеха семки и плюеха в захлас по земята и те ни казаха, че напред на два-три километра имало хотел! Е да де, ама добре, че не ги послушахме, щото се оказа, че са ни пратили право в Шератон! Е то хубаво ама...като му видях после цените....

     По пътя на логиката хванахме по една табела, на която пишеше "отогар". Имаше ли автогара, не можеше да няма места за преспиване около нея! Така се и настанихме в чуден (и скъп естествено) хотел, но в 22.30 с болен пасажер, не беше времето да обикаляме и се пазарим!
Платихме и естествено с най-голям кеф разходих смрадливите си дрипи из целия тузарски хотел. Наместих си возилото на челното място на паркинга, купих две бири от един продавач, който знаеше "добър вечер" какво е, но нищо повече на български, с което и приключихме този така изморителен и дълъг ден....

     С всичкото това исках простичко да кажа, че с две думи, снимки от Кайсери нямаме нито от вечерта, нито от следващия ден, защото фотографът едвам се крепеше на краката си, пък камо ли да има сили да снима.... Сори и отидете и вижте - Кайсери си заслужава

     На следващата сутрин с неудоволствие установихме, че Поли отново едвам се крепи на краката си, затова и разните планове за "кръшкане" до водопадите в Yahiali (е, те това да ме убиеш не знам как се чете), препоръчани ни от дюнерджията в Дивриги (оня с па, па, па, калашниците и пара йок), направо ги загърбихме и решихме да цепим направо към къмпинга в Кападокия. Дотам имахме към 100 км ей такъв път, така че се надявах за нула време да сме там... Днес се очертаваше мързелив и ден за мен и ден за лечение за Поли


     Подминахме Юргюп


      Подминахме и двата емблематични за Кападокия камъка


и след леко объркване и лутане (традиционно), традиционно се намърдахме в къмпинг Кая до Ортахисар


     Горещо препоръчвам въпросното местенце за къмпингуващите по тези земи! Това е най-читавия къмпинг, в който аз лично някога съм бил! Цената за мотор, двама души и палатка беше точно 25 лв на вечер. Разплатихме се с мустакатия чичка дето си е все същия от поне 5 години и разпънахме палатката на едно закътано местенце


     Кападокия... Кападокия е цяла отделна вселена... Не знам как точно ще ви я представя в няколко (десетки) снимки, но ще опитам.

     Тъй като си имахме болен в "групата", логично си набелязахме някакви съвсем близки цели за изследване... Сетих се, че от другата страна на къмпинга имаше някаква скална църква дето преди години Гошо беше пробвал да я открие та се беше набил в някакъв склад за лимони....




     Като всяка туристическа забележителност в Турция и скалната църква беше с платен вход. На входа ни посрещна най-ухиления чичка на света, на който с удоволствие платихме по 4 лири вход, а той ни снабди с по едно фенерче, обясни ни на две на три за какво иде реч и ни проводи навътре




     Попромушихме се оттук оттам


     Разгледахме системите за затваряне


     Поснимахме се



     После любезният домакин ни почерпи чай ей тук


     Я, ето го и него


     Човекът ни обясни чистосърдечно, че е толкова надъхан по отношение на работата си, защото "знаеш ли колко е зле да лежиш две години вкъщи без работа"...

     След посещението на скалната църква, решихме да се помотаме из района на къмпинга. Пеш при това! След 5 дни на колела някак по ни влечеше да махаме крачоли насам натам пък и да оставим Брус Лий да си поотдъхне от нас тъкмо!

     В далечината е кулата Учхисар (ако не ме лъже паметта най-високата "постройка" на Кападокия


     "Лунната" повърхност в околовръст


    Спуснахме се по пътчето под къмпинга към долината на розите...


     Тук спокойно можеха да се снимат филми за извънземните


     Нямахме никаква идея кое какво би могло да е било, но зяпахме, снимахме и правехме догадки! Температурата разбира се гонеше 40 градуса и в околовръст нямаше жива душа освен нас



     Вулканът Ерджиес (висок почти 4000 метра) в далечината - най-високата точка в района на Кападокия, използван за целогодишен ски курорт доколкото съм запознат... Величествен е...


     Прибрахме се в къмпинга поради голямата жега най-вече и там се оказа, че в съседство има едно момче с мотор - местен от Анкара-мотаеше се сам насам натам из Кападокия както се оказа. Много готин тип (за съжаление името му отдавна е изфирясало от изкуфялата ми глава) с с Хюсунг Акуила (в Турция рядко се срещат каращи големи мотори, та правят впечатление). Естествено тук се зверим в картата, щото ние нали си бяхме неориентирани, та човекът реши да ни "светне" де що си заслужава гледането в околовръст


     Естествено, какво е Кападокия без балони... Мен, честно казано, ме домързя да ставам толкова рано сутринта да ги гледам, но явно Поли не е била на моето мнение, защото е щракнала някоя снимка


     Времето беше перфектно (разбирай отново се очертаваше четиридесетградусова жега), а за днес бяхме спретнали богата волна програма. Днес щяхме да сме с мотора и да обикаляме околовръст! Естествено започнахме с град Юргюп и пиене на кафе (ебаси скъпото кафе, ама това е друга тема- просто, където е туристическо цените са в космоса...естествено)




     След като се освежихме с по кафе в Юргюп (или по-скоро с цената му), потеглихме към следващата цел, която си бяхме заплюли - Зелве. Излязохме от града и отново поехме през марсианската околност! Апропо, хубавото на Кападокия е, че всичко интересно се намира на една ръка разстояние...


     Снимахме Долината на камилите
 

     и още някакви интересни образувания


     Снимахме се като част от пейзажа и в някакъв рекламен клип


и акустирахме на паркинга пред Зелве


     Тук комай случихме на единствените навъсени и сърдити и нелюбезни турци през цялото пътуване! Първо ни изгониха от паркинга без право на обяснение, пък да не говорим за обжалване и след това категорично и сърдито отказаха да ни вземат каските та си и мъкнахме с нас в нечовешката вече жега


     За Зелве няма смисъл да пиша - инфо из нета колкото щете. Мен мястото ми харесва... Неприятно впечатление ми направи, че доста от най-интересните неща бяха затворени за посещение (за разлика от предното ми идване), но пък за сметка на това бяха вдигнали цената на входа... Но...мястото си струва!





     Как точно са се катерили по тези "стъпала" нямам обяснение (най-вероятно не са били сто кила като мен)










     И тук имаше запазени скални църкви! Дори и стенописи тук таме




     След Зелве хванахме пътя за Аванос, като идеята ни беше да минем през това градче да позяпаме и да цепим към подземния град в Деринкою. Пътьом спряхме край някакви други странни скални образувания





     В околността всичко изглеждаше много странно и някак абстрактно... Край пътя, по който карахме продължаваха да изникват странни "скулптури"


      По съвет на един местен, пък и заради напредващото време, пропуснахме разходката в Аванос и през Невшехир хванахме пътя за подземния град... И преди бях минавал през Невшехир, но не бях обръщал такова внимание, че той всъщност е един съвсем модерен и добре изглеждащ град, насред всичките лунни пейзажи в околовръст





     Е, имаше си и автентичен "ретро" квартал, разбира се


     Деринкою изглеждаше...хммм...твърде арабски бих казал и по нищо никъде не личеше къде точно е прословутият подземен град


     Добре, че един полицай с моторетка (Без каска естествено! По тези земи имам чувството, че карането без каска е превърнато в национален спорт!) ни спря специално, за да ни упъти и благодарение на него акустирахме на правилното място


     Подземните градове (36 в района на Кападокия) за мен са уникални съоръжения! Преди бях влизал в Мазъкьой, а сега ми се удаваше случай да вляза в може би най-спряганият в туристическите справочници подземен град - именно този в Деринкою...

     Безсмислено е да пиша нещо за място, за което в интернет има безкрайно много иннформация, затова ще се огранича само със слагането на няколко наши снимки! И само да вметна...ако ходите натам - възползвайте се от любезно предлаганите услуги за гид от момчетата от охраната! Уникално шоу е с тях да се вреш по етажите под земята!








     След разглеждането на подземния град и последвалите социални контакти с неколцината местни, които бяха на мегдана, лека полека се заприбирахме. Спряхме на ето тази странна бензиностанция


където момчето явно не ни разбра закъде пътуваме, щото посоката, в която ни отпрати се оказа един доста екзотичен и леко обиколен междуселски път



който ни прекара през ето едни такива селца




след това през някакви безлюдни почти пустинни райони



в крайна сметка пак ни отведе до Юргюп...

     Прибрахме се благополучно в базовия лагер. Определено бяхме изморени (еле па я)


    И определено се възползвахме от фризерите в къмпинга (еле па тя)


     На свечеряване се помотахме отново пешеходно в района на къмпинга... Пошляхме се, поснимахме, позяпахме, погонихме се с една лисица, поотбивахме опитите на разни шофери да ни вземат на стоп... Въобще- разпускането беше активно





     Време беше да се прибираме...


     Утре, щем не щем, трябваше да хванем курс към България... Не бях наясно точно кой ден от седмицата е и подозирах, че имаме още някой друг ден отпуска, но....абе, беше си време вече!
Нямахме ясна концепция нито за маршрута, нито за темпото на прибиране. Бяхме на 1360 км от вкъщи - нито много, нито малко. Дилемата беше дали да минаваме покрай Соленото езеро, или да го пропуснем. Държахме ли на него, щеше да се наложи да караме по царския път през Аксарай, Анкара и оттам по магистралата през Истанбул. Ама нещо не ми се караше по царския път, пък и не ми се вреше в Истанбул, па макар и транзит... Ако изберяхме алтернативен маршрут, той със сигурност щеше да е и по-дълъг и по-бавен, т.е. трябваше да направим още една нощувка някъде в Турция, но пък какво от това... Време имахме... Пари също... Ясно... Нищо не беше ясно! Явно щяхме да го мъдрим в последния момент, в движение! Утре щяхме да станем рано, за да не проспим балоните (както аз в днешната сутрин), да стегнем багажа и да отпрашваме по широкия път към цивилизацията...

     На следващата сутрин станахме рано както си бяхме наумили (апропо, тук се съмва доста по-рано от в София, по простата причина, че сме в същата часова зона, но пък е доста по на изток), за да не пропуснем шоуто с балоните преди тръгване!
Изкачихме близкия баир точно навреме - балоните един по един започваха да изникват като гъби иззад скалите


     Голяма красота са...


По едно време се опитах да ги преброя, но нямаше шанс! И все пак по моя преценка тази сутрин бяха излетели някъде към 50-60 балона



     Балоните си летяха.. За съжаление нашето време изтичаше! Върнахме се в къмпинга да разтуряме бивака и да се товарим на мотора! Път ни чакаше! После семейният съвет беше решил, че ще караме покрай Соленото езеро и оттам по магистралата през Анкара и Истанбул със спане, където замръкнем...

     Събрахме катуна, избутах мотора настрани, че да не събудя половината къмпинг като го запаля, натоварихме се и тръгнахме. Беше време за прибиране...уви.

     По пътя за Невшехир отново се любувахме на балоните, които тъкмо се снижаваха за кацане и имахме възможността да ги видим отблизо



     Влязохме в Невшехир (той пътя си минава през града - няма околовръстно), спрях на един светофар точно срещу входа на жандармерията и както спрях моторът угасна. Натиснах копчето на стартера леко озадачен, защото това беше мотор, който никога не гасне просто така (той след 6 месечно седене палеше от четвърт дето се вика, та да загасне в движение). Моторът запали трудно и работеше все едно го бях задавил или де да знам какво, което още повече ме озадачи. Докато чаках светофара да светне зелено хвърлих по едно око отляво, отдясно, още повече, че ме лъхна и неприятен мирис на нещо изгоряло и хоп - ей ти го проблемът! Отляво по двигателят се стичаше нещо и капеше по ботуша ми! В първият момент реших, че е масло и си викам "Айде, дотук сме - двигателят изби отнякъде и шурна маслото!". Само ми мина през ума къде на майната си бяхме и как щяхме да се транспортираме до България! На брат ми единият бус беше над 20 годишен и нямаше шанс да го пуснат в Турция, а другият беше товарен - демек още по нямаше шанс да го пуснат да дойде да ни вземе! Сега кой щях да търся дето хем да имаше бус, хем да не е много дърт, хем да е пътнически, за да може да дойде, хем да се навие да си загуби няколко дена с нас, хем да има паспорт... Ебаааааго! Ситуацията хич не беше радостна...
Светофарът светна зелено и аз пресякох кръстовището и спрях отсреща точно до входа на жандармите! Ебаааааго! Дремеше ми! Да дойдат да помагат ако им пречим нещо...
Разхвърляхме багажа, разхвърлях се и аз и почнах огледа на мотора! Мдааа....дотук добре! Поне не беше масло! Течеше бензин, който стичайки се по двигателят обираше всичката гняс по него и се смесваше със сълзенето на масло отляво на двигателя и затова правеше черна локвичка на асфалта, която аз в първоначалния си ужас бях видял като масло... Резервоарът не беше пробит... Нямаше измъкнат маркуч нещо... Нямаше и скъсан маркуч за бензин някъде доколкото виждах... Ахааа - течеше от маркуча на третия карбуратор! Нямах идея защо би могло да тече оттам, само знаех, че карбовете откакто имам мотора никога никой не беше ги пипал, именно по логиката, че едно нещо щом работи не се пипа пък и ме кефеше ниският разход на мотора и не исках някой "разбирач" с голямата бормашина (беше ми се случвало вече) да тръгне да ги тунингова! Та по тази причина беше тъмна Индия какво се случваше с карбовете на тази машина! Самозалъгах се, че видиш ли може свещта да е дала фира (не, че го вярвах де) и тръгнах да я сменям! Тук се оказа, че при толкова системното събиране на багажа и толкова подробната подготовка и мъкненето на цял куфар с инструменти, аз съм забравил най-важното - комплекта с гаечните ключове и сега нямаше с какво да развия резервоара! Върха съм...Няма що... С триста зора успях да се преборя с помощта на клещите, смених свещта и хоп....нищо! Пак шуртеше... Добре, че бяхме в град, че ако бяхме някъде по чукарите не знам...

     Попитахме двамата зяпачи край нас за "Моточиклет уста" (поне знаех вече как е майстор на турски) и те първо с ясен жест ни сочеха часовника (демек какъв майстор в 7.30!) и после вдигаха рамене и ни викаха "меркез, меркез", т.е. да ходим на центъра и там да питаме.

     Е то не ни оставаше нищо друго освен наистина да се насочим към центъра, пък дано не се запалехме дотогава с тоя шуртящ бензин по тоя загрял двигател в тая жега... Подминахме баш центъра и спряхме на поредното кръстовище да питаме някой. Тук се насочихме към най-осведомената информационна агенция по всички земи - бакшишите. Спряхме, поздравихме, с крива усмивка се опитахме да обясним, че видиш ли...нещо си...мотора нали... Таксиджиите ни наобиколиха и аз пак отново - гюнайдън, туй онуй, проблем вар, туй онуй, моточиклет, туй онуй мамата нали... Аааааа, плесна се по челото единия и като се почна чатъра патъра, чатъра патъра, ама аз нищо не вдявам пък не мога да взема думата от него! След това с включиха и другите двама и те чатъра патъра, чатъра патъра, тонът взе да се повишава и погледите да стават зли, щото единия чатъра патъра и сочеше насам, пък другия чатъра патъра и сочеше натам... Накрая единия плесна другия през сочещата на онам ръка и тамън да стане търкала и аз им викам "Дур, бре багабонти! Айде да ни светнете къде има майстор пък после се трепайте,а? Бен ябанджи...вар проблем...сеир кютек после, а?" Тогава оня първия пак се плесна по челото и всичките се ухилиха до уши и викат "Ааааа, ябанджи? Аааа, Бургаристан! Комшу! Аааа...оооо...бреееее!" И всичко се реши за миг! Първият бакшиш написа на едно листче нещо и ни го подаде! После ни осведоми, че оттук направо, на втория светофар вдясно и после да питаме! На листчето пишеше "Моторджу Адем уста...Метал Ище" Ясно имахме координатите на майстор Адем, само дето това метал Ище не вдявах какво беше ама карай.... Надявах се да не значи "Виж им сметката, тяхната мамица!...

     Благодарихме и продължихме... Сега как го намерихме това "Метал Ище" не искам да си спомням, само ще вметна, че беше голям зор! А това се оказа, че е някаква бивша складова база или нещо подобно, което е разделено на малки клетки като във всичките има всвъзможни работилнички и сервизи! Сега беше въпроса как да намерим тоя Адем уста, щото метал ище-то хич не беше малко...

     Тук искам специално и много сърдечно да благодаря на ето този човек дето едвам се вижда на снимката


     Това е Тунджай! Невероятен човек! И ако някой има път по тези земи и минава през Невшехир нека се отбие за пет минути до Метал Ище-то (пътят за Аксарай минава покрай него и да потърси Тунджай стругаря и да му стисне ръката от наше име! Човекът знаеше само йес, ноу и сори и имам чувството, че ги използваше в произволни комбинации, но пък единият час, който изкарахме при него беше един от най-смислените и наситен с разговори час в живота ми!

     И така...часът беше 9.00 и сервизът на Адем уста беше отворен. Закарахме мотора там (естествено и тук веднага се събра солидна групичка всевъзможни майстори, които да се посмеят чистосърдечно на старата ни машина). Още по-традиционно майсторът естествено го нямаше - тук бяха само калфата и чиракът, които естествено си придаваха важност! Първо го играха много заети и не ни обърнаха грам внимание и след като се "наиграха" тежко тежко се вторачиха в нашата машина! И тъй като традиционно никой не говореше никакви езици освен турски аз с две три думи им обясних за проблема, като обяснението ми ще да е звучало нещо от сорта на "моточиклет бръм бръм...дур на кърмъзъ ламба до жандармата и хоп...моточиклет дур бакалъм...Бастър копче...бръм бръм бръм...кюта пата кюта пата....опаааа.....бензин шууууурррр"....

     Чиракът изчезна нанякъде, пък калфата свойски ме тупна по рамото и ми се усмихна, след което ме накара да си сваля резервоара (не, че не знае как, Алллаааахххх, просто той е калфа, как тъй ще развива сега разни болтове)! Аз му викам, че нямам инструментариум, щото той е майсторът видиш ли (малко гъди гъди за ушите, кво да се прави, трябва си понякога) и човекът щеше да му се разчекне устата от усмивка, но пък благосклонно ми подаде цял комплект ключета, че да си разглобявам на спокойствие... Махнах седалката, страничните спойлери и резервоара, а г-н професорът дойде с една голяма отверка, почука тук, почука там и СТОП! По-скоро ДУР! Жестът беше недвусмислен - беше време за закуска! Чиракът се беше завърнал с някаква закуска увита в мазна хартия... Тъй де - началството му трябваше да яде! Излязох примирено от сервиза и седнах при Поли, която пушеше цигара от цигара в опитите си да се откачи от съседите по сервиз, които определено се забавляваха освен да се смеят на мотора ни, ами и да и предлагат какво ли не...

     Поседяхме, позяпахме, а аз вече бях готов да купя ей тоя мотор и да си ходим с него, щото взе да ми писва от Брус Лий и неговите прищевки! Новото си беше ново! Ей тоя 125 кубиков Мондиал струваше 1500 лв и беше чистак бърсак с найлона на седалката! Ако имах идея как да накачулим всичкият ни багаж по него и как точно ще го вкарам в България, бях готов да им оставя Ямахата за части и да го вземам!



     Докато умувам върху тези толкова екзистенциални въпроси като нашият бъдещ превоз, калфата явно беше приключил със закуската и ме викна, за да ме осведоми, че проблемът не е в неговата компетенция (нещо, което въобще не съм се съмнявал още от самото начало) и ще трябва да се обади на майстора да дойде... Ясно...очертаваше се още чакане...

     Поседяхме, кво поседяхме и майсторът дойде с една малка моторетка от култовата марка Ямасаки! За пръв път бях видял подобно "нещо" преди години в Сараево и много се смях на името на марката! Това явно беше някаква уродлива китайска кръстоска между Ямаха и Кавасаки, с която съдбата ме сблъскваше отново този път по тези земи...

     Майсторът беше на средна възраст, много важен и много мълчалив! Още с паркирането на китайското уродче, строи подчинените си, които се разхвърчаха насам натам, нахока калфата, че не е свалил карбураторите, помота се насам натам като упорито се правеше, че не ни вижда, а един от комшийския сервиз с иронична усмивка и свойско намигване ми каза тихичко, че и Адем уста е имал ямаха ама навреме я продал видиш ли... И хахахаха...хехехехе....

     Сега настъпи моментът на истината! Карбураторите бяха разглобени ииии.... Дур, отсече майсторът! Време е за чай! И стана като в оня стар български лаф "Ела ми на гости, да видиш комшията каква хубава ракия има"! Естествено, седнахме при комшиите да видим какъв хубав чай правят...

     След половин един час пиене на чай, пушене и сладки приказки, отново беше време за работа. Беше счупена иглата на карбуратора! Как, защо, от какво...нямах представа! Хубавото беше, че имаше откъде да се намери нова игла. Чиракът запали един съмнителен скутер и отпраши нанякъде (предполагам да търси игла), а "нашите" хора междувременно много се смяха на един полицай с мотор, който мина покрай нас, понеже караше с каска, посмяха се, че те пушат български цигари, а ние турски, поместваха някакъв трактор насам натам не разбрах защо и иглата дойде! Моторът беше сглобен за нула време! Беше време за разплащане и сбогуване! В интерес на истината не ни ощавиха (както обикновено се прави по нашите земи с чужденците!), а и въпреки мудното темпо в 11.30 бяхме готови за път! Евалла! Аферим! Машалла и довиждане! Ние отново бяхме на път!
 
     И къде от суеверие, къде от някаква прищявка, взех еднолично решение, че ще променим маршрута! Ами ако счупената игла беше знак от съдбата да не минаваме откъдето сме си наумили....

     Ясно....новият маршрут веднага беше сглобен - Аксарай, Коня, Афионкарахисар, Кутахя, Балъкесир и отново Чардак, ферибота, Гелиболу, Кешан и т.н.

     Казахме си по едно "бай, бай" с хората от сервиза и околностите и отново поехме на път... Пътят Невшехир-Аксарай-Коня беше може би най-скучната двестакилометрова отсечка, по която някога съм карал! Евър! Жегата беше потресаваща, щото вече си беше пладне (а тайната ни мисъл от сутринта беше по това време вече да сме минали скучната равнинна и жежка част около Соленото езеро, независимо от коя страна точно сме решили да го заобикаляме)!


     В Аксарай спряхме да заредим при едни много странни пичове, които в старанието си да заредят мотора "фуль", такова клатене го клатеха, такова подрускване и накланяне го накланяха, че мен направо ми се изправи косата! Тея двамата сигурно бяха на много сериозен процент от продадените горива...

     Пътят от Аксарай до Коня (нещо от рода на 140-150 км) е забележителен с това, че има всичко на всичко 5-6 завоя за целия си километраж (и то плавни! Да не помислите, че за сериозни завои говоря), но пък за сметка на това е хубав и широк! Или поне като изключим някаква си една трета от него, дето е в ремонт и се вдигаше пушилка до Господа...


     Реклама на Кока-кола в стил Дивия запад? Неее.... Обикновена бензиностанция & магазин & място за почивка край пътя за Коня


     Занавлизахме в Коня супер изморени, изтощени и обезводнени! Коня е модерен милионен град, който в момента нямахме грам желание да разглеждаме и поради тази причина избрахме най-късият и околовръстен маршрут за оттегляне в посока Афионкарахисар!

     И все пак ето някои "попътни" снимки от Коня


     Бегъл поглед към местният Обеля... Това "кварталче" беше последното преди да се излезе от града и дори беше извън рамките на околовръстното





Университетът и местният Студентски град




     Естествено минахме и край някакви супер ултра мизерни селца (Турция си е страна на контрастите)



     Пътят на фона на това, по което бяхме карали предните дни, си беше леко (да не кажа доста) скучноват, а може би просто и ние се бяхме наситили вече....

     Път като път...


     Имаше там някакви планинки в далечината


     Но май нещото, на което обръщахме най-голямо внимание вече бяха табелите на населените места и намаляващите километри до следващите...


     Вече дори ненормално претоварените камиони бяха спрели да ни правят впечатление! Явно бяхме претръпнали...


     Стигнахме в Афионкарахисар в съвсем прилично време, за да мислим за нощувка. И този град го минахме по околовръстното, което беше в стил "едно голямо продълговато Илиянци"



     И в Кютахя не спряхме, че ни се видя твърде голям град, за да се врем из него, а и все още слънцето не беше залязло! Отпрашихме към Тавшанлъ. Пътят си беше екстра, настроението също...


     Тавшанлъ беше добро попадение! Нито малък, нито голям град. Много спретнат и подреден. Място с дух и усещане за уют! Тук вече беше станало тъмно, а както е печално известно, нашият фотоапарат прави ужасни нощни снимки, пък и за зла съдба обикновено по това време на денонощието вече и двете му батерии са дали фира, та и да бихме искали, нямаше с какво да снимаме. Единствената ни снимка се оказа, че е от хотела, в който попаднахме
 

     Оказа се, че собственикът е заклет моторджия и с още някакъв негов познат от Бурса тъкмо теглеха локуми на входа, когато ние акустирахме! Естествено и тук взеха на подбив рожденната дата на возилото ни, дори бих казал, че леко прекалиха като го отнесоха към далечната 1984-та година! Еееее сега, а стига де! Да си имаме уважението някакси! Аз пък не пропуснах да им го върна с удар под кръста! След като чичковците се похвалиха победоносно, че карат БМВ-та, аз небрежно им викам "Е....има и такива моменти в израстването на един моторджия! Живи и здрави, да работите по-здраво и ще си купите и вие по една ямаха! Ето, аз имам 6 мотора в гаража и ни едно БМВ!"... Естествено, спестих небрежно "малката" подробност, че от 6-те мотора само два са изрядни и в движение, ама карай... Другият път ще им кажа.

     На другата сутрин доста се чудихме кой точно ден от седмицата е и дали наистина да се прибираме... Ще кажете каква е тая чуденка през цялото пътуване точно какъв ден е и нямаме ли телефон подръка или интернет или телевизор в стаята, или нещо си друго? Хахаха...Че кой е луд да гони разписание по време на разпускащо пътуване? Че да не съм луд да нося лаптоп? Или пък да се ровя из интернет? Или пък да отида на 2000 км от вкъщи, за да седна да гледам телевизия? Хахахах! Да бе! Телефонът си ми стоеше в джоба и го ползвах единствено, за да затворя ако някой ми звъннеше! Единствено го държах включен, ако съседът ни по гора звъннеше, че има някакъв проблем с къщата... Макар че и да звъннеше все тая... С две думи именно от "благата" на цивилизацията искахме да избягаме и да се скрием тези десетина дни! Ако исках високотехнологично онлайн пътуване, спокойно можех да си седя вкъщи и да пътувам с гугъл ърт колкото ми се ще, докато климатика ми духа хладно във врата и вадя потна студена бира от хладилника...

     Поразходихме се из градчето, пихме по кафе, натоварихме багажа и дружно решихме да минем през Гърция и да спим някъде там-я в Кавала, я някъде другаде и утре да се прибираме в София... Нещо май май не ни се прибираше особено, защото и денс без особени проблеми можехме да стигнем до нас - бяхме на около 900 км от София.

     Отново бяхме на път - за седми или осми ден може би


     Тук теренът отново стана планински, а пътят изключително скапан, нищо че на картата го даваха като червен първокласен път! Множество участъци в ремонт, където се вдигаше пушилка до Бога, отбий насам, отбий натам, насрещно движение в пушилката, някакви отбивания по някакъв криминален стар тесен път, където и да исках повече от втора не можех да включа


     Най-накрая излязохме на вече ремонтирания и "бърз" път! Този път бях направо полудял от скапания терен и ремонти и отвинтих газта и подгоних мотора по плавните завои толкова колкото можеше да върви


     Малко преди Балъкесир спряхме да заредим, отморим и хапнем и там все пак решихме благоразумно да се допитаме до сервитьорчето аджеба кой път да хванем за нататък! Добре, че го питахме, щото се оказа, че най-читавият път се оказа, че е точно най-нелогичният според нас - този, който излизаше на Бандърма и оттам към Чардак покрай Мраморно море! Явно ни беше писано да затворим кръга на обиколката си в Турция точно на Бандърма! Нямаше лошо...



     Феробота от Чардак го хванахме почти в движение (в интерес на истината и на идване и на връщане "чакането" на ферито беше в рамките на 5-6 минути)


     В Гелиболу слизайки от ферито се наредихме във върволицата зад една баничарка с истанбулски номер!Аз естествено нали съм блейка не съм забелязал, но Поли с орловият поглед веднага е мернала, че човекът ни прави знак да караме след него в посока различна от табелите и колоната тирове, коли и автобуси! Чувствах се като в електронна игра - човекът караше като бесен и минаваше по някакви сокаци, дето бяха тесни колкото да мине кола, дето някакви хора се дърпаха в страни, за да не ги забършем или пресичаха на тъгъдък, че да не ги "отстреляме" и в крайна сметка на петата минута след като слязохме от ферибота, бяхме оставили табелата за Гелиболу зад гърба си.
 
     Преди Кешан спряхме отново, за да заредим и да решим в крайна сметка накъде да караме. Тук вече беше Европа! Личеше си! Накараха ни да си платим чая, а самият чай беше в пластмасова чашка и за нищо не ставаше... Мдааа...исках обратно в Азия! Европа можеше да си я оставя с лека ръка на меркантилите...

     Семейният съвет този път изненада дори сам себе си с решението си. Абе що не ходим до вашите да ги видим, вместо да въртим из Гърция и или да се прибираме! Речено сторено... Часът беше 17.00. Цепехме през Кешан към Одрин и оттам през Хамзабейли (Лесово демек) и оттам нямах представа, но надали бяхме на повече от 450 км. Дет се вика ей го де е...

     Пришпорих мотора, защото ако исках да стигнем преди полунощ, трябваше да караме много стегнато и бързо! Той пък и пътя между Кешан и Одрин се оказа чисто нов и перфектен!
 

     Границата стигнахме някъде към 19.00 щото се оказа, че не е на стотина километра както си мислех, а на 200 и малко, пък и по пътя спирахме да почиваме все пак... Вече нямахме сили за дълго каране без стопове!

     Естествено случихме на смяната на митничарите (то май късмета ми по митниците обикновено е такъв). На турската митница минахме през първото гише и служителят затвори гишето след нас и хвана гората!Гишето пред нас беше затворено и нямаше никой разбира се и ние седяхме насред нищото и се чудехме какво да правим. Поседяхме, повъртяхме се, очаквахме някой да се трогне, ама нейсе - не се! Реших да отида до третото гише (това на изхода на митницата) и да питам. Отидох, питах и човекът ми обясни, че колегата му е на вечеря и да го чакаме.... Супер, няма що! Върнах се обратно, нямах избор... След малко някакъв преминаващ служител ей тъй между дрегото ни каза да ходим на гиешето, което е в обратната посока и да ги помолим да ни подпечатат паспортите! Отидохме, примолихме се и номерът мина! Вече бяхме на българската митница, където също течеше смяна на персонала! На граничният контрол се оказа някакъв много усмихнат и свястен човек, който се върна, за да ни пусне, обясни ни накъде да караме, щото ние карта на България не си носехме естествено, а аз оттук никога не бях минавал, пък и Югоизточна България ми е голяма мъгла по принцип и ни проводи да бързаме, като каза да се примолим на митничарите та дано ни пуснат... Да, ама не! Митничарите хич и не се трогнаха от нас... Поседяхме, повъртяхме се, позяпахме, докато след 20-тина минути някакъв служител минавайки отнякъде занякъде ни вика "А, за тук ли чакате? Нещо за деклариране? Не? Цигари?" Викам му половин пакет...Цигарка ли искаш? А той "Хахаха....за количества питам!" Абе кви количества бе, човек! С мотора...Пък и те там са по-скъпи....

     Подкарахме вече у нас и на първият кръстопът се смяхме много! Табели: "Бургас сто и нещо", "София - триста и малко", "Русе - триста километра"... Лелееее, в колко малка страна живеехме наистина...

     На Елхово спряхме да заредим, да пием по кафе и да се обадим на всички заинтересовани, че сме си тук вече. Звъннах и на шефа на пътното да питам откъде по дяволите се минава за Петолъчката и дали Котленския проход става за каране и колко ли километра имаме... И отпрашихме!
 
     Викам си сега ще карам като изоглавен! То и без това сме в страната на ченгетата-десетолевки та можехме да си го позволим! Е, а карай като изоглавен по пътя от Елхово за Ямбол ако си нямаш работа! Само държах здраво кормилото и бях отворил зъркелите на 16, че да не потънем в някой трап! После според инструкциите на митничаря на село Окоп свихме надясно! Вече беше тъмно, пътчето доста криминално изглеждащо и още в самото му начало беше бодната табела "Пътят до Петолъчката в ремонт!" Без маркировка, без нищо и дори с два моста, на които половината се ремонтираше и се "бягаше" в другото платно и това пак без никаква сигнализация освен по един крив знак на сами мостовете, които пък изникваха в нищото! После пък излязохме на някакъв друг път дето беше с чисто нов асфалт и естествено маркировка нямаше, а навън вече беше тъмно като в кучи задник! Криво ляво стигнахме Петолъчката и хванахме Котленския проход. Викам си ще спрем в Котел да пием по лимонада и да починем малко! Малко ми се видя странно като гледах как разните чужди коли пътуваха в пакет от по три - пет коли, бързо и и плътно без да пускат никой между тях, но бързо забравих за тях....
 
     Подминахме Градец. Стигнахме Котел! Малееееей, откъде беше наизкочил всичкото този сиган, бре!? Тръпки ме побиха! Какво спиране тука? Никакво спиране, ако не искахме хлебарките да ни оглозгат и изплюят само кокалите и никой повече да не чуе за нас! Докато размишлявах над подобни екзистенциални теми просто цопнах в една дупка от липсваща шахта, моторът издрънча, но аз успях да го удържа криво ляво, изпсувах грозно и дадох газ. Тропота на колелото в дупката беше привлякал вниманието на хлебарките и всички впериха жадни погледи в нас! Да, ама не! Това беше Брус Лий! Той не падаше толкова лесно по гръб...

     После по обратните завои в прохода ми направи впечатление, че на най-шибаните завои имаше разплискано масло! Само на завоите и то само на тези, които бяха с напълно обратни виражи! Никъде другаде! Това ако не беше "кур капан" здраве му кажи! Поради тази причина на един от завоите едвам не влязохме в една насрещна кола! Добре, че човекът имаше добри реакции, та мина почти в банкета, за да се разминем...

     В Тича също направихме опит да спрем на една бензиностанция, но бързо се отказахме... Ясно - спиране само в крайната точка на пътуването! Това беше положението!
 
     Хошгелдиниз в Булгаристан! Добро дошли в ЕС! Уелкъм и пак заповядайте! Вече си бяхме у нас! Вече наистина се чувствахме като у нас си! Нямаше грешка! Бяхме си вкъщи...





Няма коментари: