вторник, 26 юни 2018 г.

Имало едно време - пътепис /Олеле малеле по сръбски/

     Към предходната част  Т У К

 
     Ден след Гергьовден 2016-та. Отново в Сърбия. Отново във филма...

     Бях отново в Сърбия. Спрях на първата възможна отбивка след границата.


     
     От едната страна на пътя имаше някакъв типично по балкански запуснат и затворен за по-добри времена мотел, а от другата цял автобус с баби, които вдигаха врява пред другото западнало кръчме – отсреща. Естествено шоферът ги беше спрял пред работещото кръчме, а аз тъй като не исках да се бутам при бабите, се задоволих със затвореното.  Нещо ми дойдоха в повече границите тези дни и стана каша – откъде, закъде, накъде... Принудих се да отворя картата, за да видя в крайна сметка накъде трябваше да карам, за да вляза в Косово и дали в крайна сметка бях уцелил граничният пункт за към Митровица или се бях тотално объркал и кой знае къде щях да попадна карайки по читавия иначе път, който следвах.
    Мдааа...имах някакви си 25 километра до следващия граничен пункт. Ма на много нагъсто ги бяха нацвъкали тея пунктове, бре!


    Тук, на Балканите, всичко беше на хвърлей място. За добро или за зло, така си беше. Как само звучеше „отивам в чужбина да мушна една плескавица!“, а това, че плескавицата беше едва ли не зад отсрещния баир, някак не се броеше. Ма чужбина си е! Европа беше уникално в това отношение място. Балканите бяха уникални в това отношение място. Тъжно някак... Държави, държавици, държавички...   Защо, ради Бога, се делим така не знам! Както казваше преди време един старец на едно кръстовище в Пея /Косово/  „Сви смо люди!“... Сви смо люди, ама...за един ден не ми беше никакъв проблем да мина 4-5 граници при най-невинна обиколка на близките Балкани, докато дъщеря ми например ми обясняваше как съседния щат и е на 10 часа път с кола. Ово йе стандарт, както причат йедни люди...

      Изоставям бабите пред отсрещната кафана и въпреки умората и нежеланието се товаря на мотора и се готвя за отлитане от това лежерно балканско местенце. Serbia, Im back again! изревавам в каската и поемам по прашното пролетно шосе в посока Митровица, оная Митровица...косовската.

     Знам, че сърбите не ни долюбват. Знам, че българите, особено онея с по-чувствително на тема национализъм небце, недолюбват сърбите. Знам, че има хора, които скърцат със зъби като им кажеш, че отиваш да разпускаш по сръбско, знам че масово се бърка национализма с туризма, знам за Балканската война, знам за репресиите до ден днешен в Западните покрайнини. Знам! Всичко това го знам! Но и знам, че половин България ходи на море при маляките! А не сме ли били почти два века под гръцко робство? А не сме ли били и пет века под турско? Ама от Дидим през Кушадасъ до Анталия ол инклузивите пращят по шевовете от българи националисти! Опа казвате, с тая кьор софра, как да пропусне човек! Е как! Никак! То е ясно! Още алековия Ганя не пропускаше да удари кьоравото, па ние няма да сме по-различни я?... А онея родолюбци дето ходят на талази да заработват при енглезите? При холандците? При швабите? При испанците, при италианците, при финландците, при шведите, при гърците, при чехите, при французите? А онези родолюбци дето си татуират Левски на гърдите , ама работят на черно, данъци не плащат, в трамвая се возят без билет, крадат и с гъза си де що падне? За тях кво? За тях нищо, но тежко ни на нас, дето харесваме йелен и плескавици и сме фенове на Гуча, на Кустурица, на Брегович и сръбският цинизъм и дух!

      Имаше навремето един филм на Адела Пеева „Чия е тази песен?“. Спомняте ли си от кого щеше да яде бой Адела? От сърбите... Докато представителите на всички балкански народи и се мазнеха щото ще ги дават по телевизора, само сърбите и скочиха на бой, щото ги засегна на национално съзнание...само сръбският свещеник плюваше гневно по масовата циганизация на Балканите... Няма значение...бих махнал съвсем по нашенски нихилистично с ръка , ако не бях зает да управлявам вярното превозно средство – Джуниър. Километрите се точеха някак мудно, аз се чувствах отпаднал и уморен, определено бях гладен – след сутрешния омлет со сланина друго не бях слагал в устата, а и се бях отплеснал в геополитически размисли, които в общия случай не водят до нищо, освен човек да си чеше езика или егото. Дремеше ми и за глобализацията и за национализма и за Истанбулската конвенция. На Балканите се чувствах разкошно, карах си мотора, пиех си зайчарското, муах си плескавиците, слушах си Брегович, въздишах по гениалността на Кустурица и всичко ми беше наред!

     Сещам се за едно от гурме посещенията ни по сръбско и ме напушва смях. Понеже беше студено и понеже отдавна не съм на двайсе да се правим на мъж пред гаджетата да се возам с моторо, кога навън е студено или вали, с Поли се бяхме развихрили с колата по близките Западни покрайнини. Както казах на гурме туризъм – разбирай на кебапчета и бира естествено. Та след два дни шетане по покрайнините с допотопното волво, което си таковало такованкато и техническото състояние,


    се чувствах точно като у филм на Кустурица, но същевременно съвършено спокоен, все едно не бяхме с кола пред разпад! Усмивките ни бяха до ушите, настроението лежерно и слънчево, а дрънчащото, пушещо и прехълцващо съоръжение странно клатушкайки се и виейки като ранена кошута се носеше с незнайно колко километра в час /километража за пореден път беше дал фира и вече не реагираше на гневното ми потропване в нещастни опити да го върна към живот/, покрай Власинското езеро.


    Наслаждавахме се на скуката и на заледените участъци от пътя, по които волвото започваше да придобива твърде особено мнение за път и посока, а аз хаотично и безцелно въртях волана във вяли опити да го върна у пътя, когато насред нищото , от някакъв гараж още по-насред полето изкача някакъв човек, който настървено маха да спрем. Естествено се замислям, че е някакъв кур капан, ама човекът настървено си маха и обяснява нещо. Мисля още цяла вечност, колебаейки се между газта и спирачката, а понеже средната ни скорост е като на куц охлюв баба му, време за размисъл дал Господ! Та спирам значи. Ама спирам уставно! Насред пътното платно. Пътят е пуст. Само сняг и хоризонт около нас! Натискам, двоумейки се дали няма да ни падне акумулатора междувременно, копчето за аварийките, то самото нефелно почва да премигва, докато релето на мигачите с последни издихания се обажда „ссскккррръъъъъъъъъц......ббббжжжжжж.....сссккккррррръъъъъъъъц....бжжжж....“ Отварям вратата, за да чуя човека какво ми прича, по простата причина, че ако смъкна стъклото не съм убеден, че ще мога да го вдигна, а човекът продължава да ми обяснява настървено нещо си. В първия момент решавам, че ни е объркал с някого, но пък да не е видял чуждоземския номер на колата не ми се вярва! Но то пък колко местни видяхме да джиткат из региона с коли с пернишки и кюстендилски табели предимно, та вярно въпреки несръбските номера на колата, човекът може да ни е сбъркал с някого.  Обяснявам на човека, че съм „бен ябанджи“, демек чуждоземец и да я кара малко по-кротко и книжовно, за да се разумем като хората, а той ми обяснява, че точно мен видиш ли е чакал един вид, щото не може да запали колата на някакъв негов човек. Седим насред пътя, насред нищото, насред Западните покрайнини и някакъв човек видиш ли ме увещава да дойда да оправя колата на някакъв си друг човек! Правя крачка напред, па крачка назад, в плах опит да взема правилното в дадената ситуация решение, но нещо умът ми не го побира. Абе, аз викам от коли нищо не разбирам! Погледни само каква трошка карам! Чудя се дали да се шмугна на бегом у волвото и с мръсна газ /ако запали/ да отлепяме напред, или да продължа с абсурдната ситуация! Оглеждам се за някаква скрита камера, тъпоумно мислейки, че това е някакво си сръбско реалити за чужденци амсалаци поставени в абсурдно-комични ситуации, но не би! Камера се не види! За сметка на това от гаража излиза най-комичното старче, което можете да си представите и настървено ме задърпва като че съм дедо Господ на автомонтьорите, да видя защо не му пали колата! Прихвам да се смея! Приликата с дядката от „Ко то тамо пева?“ е уникална! Същото дребно жилаво старче със сбръчкана комична муцуна. За миг се поколебавам и се гмурвам във филма. Отивам да им оправям колата – казвам на Поли. А?-изрича невярващо тя. Изуменият и поглед казва всичко. Повече думи не са нужни...

Няма коментари: