четвъртък, 20 октомври 2016 г.

За Балканите с любов - част 2 (Косово)

Та излязох аз благополучно от града и си карам небрежно по усуканицата, която много бързо ме изкара доста над покривите на градските къщи. Карам си аз значи и отляво боклуци, отдясно боклуци, пред мен боклуци, а долу в ниското гледка. Прекрасна при това! Не знам защо, но ми навяваше някакви асоциации с изкачването над Коня в посока Афионкарахисар в Централна Турция. Просто усещане. Нищо повече! Е, небрежно махвам с ръка за другото усещане – това, че минавам напряко през градското бунище, ама...тук е така. Сигурен съм, че кокалите на Тито тракат зловещо в гроба при вида на всичко това, което западния свят успя да сътвори от Югославия. Ама пей сърце – Тито отдавна го няма, а аз съм тук и сега и поря уверено сред сметището на път към оная странна граница – косовско-сръбската. Щото от една страна за сърбите такава страна нямаше, от друга – шиптърите и бракята хамериканци съвсем не мислеха така. И за да е пародията пълна, последните години се изградиха тъй наречените интегрирани гранични пунктове. Пунктове, на които сърби и шиптъри се правеха, че много се любят и тачат, работеха на един хввърлей разстояние, докато не можеха да се понасят и се псуваха на майка под сурдинка. Сещате ли се за оня култов сръбски филм „Гори фатра”? Е, ако не се сещате, дръпнете си го съвсем по балкански от замундата...

     Спирам чинно на ГКПП „Мучибаба”. Фургон за сърбите, фургон за албанците. Разстояние – има няма 10 метра. При сърбите няма никой. При косоварите две коли. Закъде, пита Фахримович... А ходи го разбери тоя Фахримович като какъв се явява по народност, че да знам коя версия да му снеса – тая за сърбите, или тая за албанците. Замислям се за секунда, две и изплясквам най-неочакваната версия – тая като за Фахримович – в Гниляне отивам. В Гниляне! Човекът вдига равнодушно рамене. Ми така де – все му е тая дали отивам в Гниляне, другаде, или на майната си...
     След две минути съм десет метра по-натам – на албанското гише. Тук усмихнат чичко албанезе отговаря нещо неразбираемо на моето жизнерадостно доброе утро.
 А?!? – достигам лингвистични висоти аз. Мммм?! Доброе утро као си рекъл, прехвърля човекът на разбираем език. Закъде пътува господинът? – пуска в ход мазна усмивчица от типа „Знаеш ли за какво те спира чичко полицай?”. За Албания – не трепвам аз. А – х – аааа, бавно и натъртено продължава мазната усмивка. Я да видим сега вашите документи... Гледа, гледа нашите документи и бааавно, провлачено и с лека ирония човекът пита чий е моторът? На мой отац-отговарям чинно. Човекът мълчи. Фадър, фадър-правя отчаян опит за комуникация аз. На баща ми бре! Тук мазният не издържа и троснато ми отговаря, че чудесно знае какво е отац! А случаааайно да имаш пълномощно от твой отац, ааА? Случаааайно имам – пускам и аз най-мазната си усмивка-имам, ама е на бугарски! Ей го, на! Човекът взе пълномощното, разгъна го и се зачете така в него, все едно цял живот все пълномощни на български е чел! Няколко пъти чете какво е писал нотариусът върху печатите, въртя, сука и накрая авторитетно отсече – дааа, дааа....важи. Ходи ей там си направи застраховка- посочи третата будка на интегрираният граничен пункт и ме отпрати с небрежен жест да се разкарам...
     Преместих мотора на половин метър от гишето и се отправих към будката за застраховки. Чакайки безкрайно много време човекът да си дозакуси, да се потупва нещо по джобовете, да си търси очилата, най-накрая разгеле, алелуя, доживях! Кажи – вика – сега какво искаш! Какво искам, та какво искам...Кило домати, какво да искам! Гражданска искам. Ей такава от десет евро! Фор минимум дейс енд маней – натъртих на енглезки та барем се изясним от раз! За първи път ли идваш в Косово-проявява нездрав интерес служителят, разлиствайки скромният ми паспорт, в който други печати освен косовски комай няма. А от тях има доволно... Не, естествено, как ще идвам за пръв път! В такава хубава страна... Човекът се усмихва къде от кеф, къде не знаейки какво да каже и започва да пише въпросната гражданска пуфтейки. Искаш ли да ти дам една стара застраховка да си гледаш от нея? Искал... А на кого е моторът? – Айде почна се пак... Абе хора, какво ви става днес? С тоя мотор сигурно минавам за двайсети път косовска граница, вие днес баш се скъсахте да питате чий е и защо аз го карам! Поемам дълбоко въздух, отговарям с най-любезната си усмивка, почти дръпвам от ръката на човека готовата гражданска и с бойна стъпка се запътвам към Джуниър! Хайде Джуниър, да се омитаме оттук!
     На следващия завой спирам до поредното бунище да видя какво се случва с телефона ми, че комай звъня на няколко пъти насам. Я, каква изненада – то не било само в Сърбия бунище! Ми то и от тая страна на граничната бразда пак бунище! Уж чужбина – пък разлика в бунищата нямаше никаква...
     Десетина километра по-натам спирам в някакво доста мизерно поселище.



 Време е за сутрешното ми кафе. Това кафе, което така и не посмях да изпия в Прешево. Паркирам на улицата и се запътвам към прашните маси на крайпътното кръчме. На едната маса стои някакъв сърдит младеж и ме гледа страшно. Поздравявам учтиво. Младежът отговаря с едва доловимо ръмжене. Хлътвам в сумрака на кафаната и вътре заварвам друг сърдит младеж. Кво искаш (копеле, мадафака или с квото там се сетите можете да продължите израза)? – Е па кафе искам-най-невъзмутимо отговарям. И фанта... Последва ледено мълчание. Аааа и такова – има ли домаче кафа? Турско кафе бре? Усещам, че младежът иска да ме цапардоса с нещо, ама явно няма нищо под ръка. Ясно, ясно! Ще пия еспресо бе! Няма проблеми! Просто си питах! Така...лаф да става...
     Седя отвън, наслаждавам се на кафето, а външният младеж все така не сваля очи от мен. Ако може – с поглед ще ме усмърти. Пука ми...
     Барманът изкача от мрака и двамата почват да си шушукат нещо. Я...че те на сръбски си говорят! Има нещо гнило тука... Селото е мизерно и безлюдно. Няма ги бунищатта, няма ги многобройните чавета. Чак сега забелязвам избелялото сръбско знаме, което се вее на стълба над мен. Ясно...селото е сръбско. Каква ирония на съдбата – оттатък границата, в Сърбия, Прешево е населено изцяло с албанци, а тук, в Косово, в първото село след границата, населението е сръбско. Подозренията ми се затвърждават, когато сметката ми се съобщава не в друго, а в сръбски динари. А В Косово, разбира се, валутата е евро. Балкани....какво друго да кажеш...

Гниляне...Имаше нещо гнило в Гниляне... Бях гледал нещо в старата хартиена карта. Бях гледал вторачено и в телефона гугъл мапс-ата и така и не уцелих някаквото заобикалящо градската лудница околовръстно пътче! Както вече имах честта да отбележа – в Косово указателните табели не бяха на особена почит... Мярна ми се едно виещо се криминално пътче в ляво, но докато размишлявам дали/или/евентуално, а и с оглед на залепилият се на гърба ми мерцедес, просто с вял опит за намаляне профучавам през евентуалната отбивка. Няколко минути по-късно занавлизам в града. Друг разклон не видях. Не ми се връщаше. Мързеше ли ме, някаква старческа примиреност ли ме беше обхванала, но вместо да направя обратен (не, че беше особено възможно!), предпочетох да се впусна в градската мелница... Гнило! Направо си миришеше на гнило. Колоната от автомобили беше безкрайна, пътят тесен, хаосът уникален, легналите полицаи толкова високи, че на два пъти остъргах мотора в тях, а за изпреварване и дума не можеше да става! Пъплех примиренчески в колоната, като се заяждах мълчаливо с наглите шофери подпиращи и напиращи ме отвсякъде, като просто карах на боя и половина от задната броня на автомобила пред мен и с шопски инат не пусках никой да припари пред и около мен!
      След цяла вечност напуснах Гниляне и то отбележете – в правилната посока! Бях се леко припотил и то не от жегите и внимателно, стараейки се да предвиждам поне два хода напред малоумниците в коли, трактори, камиони, пикапи, мотофрези, авто и минибуси, леко леко се движех напред. Жадувах неистово да се махна от прахоляка и хаоса на равнината и да навляза в оная голямата планина – Шар планина...
     В едно от селата пред мен ми направи впечатление открояваща се величествена и огромна православна църква. Къщи, къщи, къщи и хоп в средата им купол на църква. Странно беше... Все пак бях в Косово... Спрях в началото на селото на някаква отбивка, за да снимам църквата в далечината. Беше ме впечатлила и въпреки неистовото ми желание да карам колкото мога по-бързо напред и по-далеч от равнинния хаос, спрях за няколко кадъра.





 Смъкнах ръкавиците, но каската ме домързя да махам и така с каска и възседнал мотора насочих обектива пред мен. За съжаление точно срещу мен вървяха три момиченца в ученическа възраст и ми „цапаха” кадъра. Търпеливо изчаквах да излязат от кадър, фокусирайки куполите в далечината, докато някаква суматоха някъде встрани от мен ме накара да отделя око от фотото. Погледнах надясно – някакъв тип гневно държеше реч и ръкомахаше нещо. В първия момент не схванах какъв му е проблема на тоя, но в следващият осъзнах, че бълва и се плюнчи по моята персона. Трите момичета тъкмо бяха достигнали до мен. Еднаквите им униформи издаваха, че са ученички. Неодобрителните погледи говореха, че нещо не ги прави щастливи моята фотографска любов към църквите. А оня викаше ли викаше... Вперих поглед към него и започнах да изтръпвам – бях спрял пред училище. Пред албанско училище. Косовско училище! За оня плюнчещият се аз бях чисто и просто един педофил с мотор, който снима децата пред училището му! Е...нямах намерение да се женя набързо и не по своя воля, затова набързо смотах фотоапарата и запалих мотора! Газ и никакво снимане на църкви повече...
     Минавайки през низ от малки, големи и още по-големи населени места през равнината, най-после пресякох така омразният ми прашен и наситен с бунища пейзаж и занавлизах в зеленината на планината. По този път бях минавал десетки пъти. Беше ми до болка познат и въпреки всичко не ми омръзваше. Възползвах се от рехавото движение и приличната настилка и пришпорвах Джуниър нагоре в планината, колкото му душа носи и колкото ми на мен стиска! 
     С мръсна газ влязох и в онова сръбско островче насред мюсулманското Косово – Щръпце. Местните полицаи, въпреки че си бяха спряли някакъв с голф да го поучават, ме изгледаха злобно и недружелюбно. Очевидно карах бързо и това очевидно ги дразнеше. Намалих и спрях. Спрях не заради тях, а заради най-вкусният бурек в околовръст. Беше си време за закуска, а аз нямах никакво намерение да мина оттук без да хапна едни, два, три бурека с йогурт в бурекчийница „Щръпце”!  Влязох с бодра крачка през вратата, а лелята зад тезгяха ме посрещна с „охо...бугаринът с мотора”...Крайно време беше да сменя маршрута! Тук вече бях станал част от пейзажа...
           Хапнах, квото хапнах и се полюбувах на сръбската суматоха отвъд витрината. За втори път тази сутрин ми се налагаше да се бъркам за сръбски динари в държавата Косово с официално платежно средство еврото, нооо...на Балканите има неща необясними и нелогични, които за „белия” човек си оставаха загадка и мистика, докато  нашего брата балканецът би възкликнал почесвайки се по рунтавия тумбак „ епааа....нормални работи, йебем му......”
     Отпраших нагоре по баира сит, отпочинал и бодър. Пътят продължаваше да е доволно пуст, слънцето свенливо препичаше иззад заснежените върхове на Шар планина, а аз карах все едно сто дяволи ме гонят по добре познатите завои към превала.




     След половин час щях да съм слязал в равното в Призрен. Много магнетичен ориенталско-балкански град, който ужасно мразех именно заради факта, че задръстванията бяха още по-ориенталско-балкански, а аз нямах друг избор освен да го пресека къде на първа, къде на втора, къде подпирайки мотора с крак, нервно припсувайки в каската в съпровод с мириса на прегрял двигател въздухар... Мразех движението в Косово! Мразех го! 
    За момент се изкуших дали да не спра на мегдана, да тегля един бърз тигел ей така от чисто любопитство какво ли ново се е появило тук през последния месец, но сякаш не беше момента за спиране. Тъкмо се бях закротил в ленивият автомобилен поток по главната пътна артерия на града и имах неистовото желание да се махна от градската лудница. Въобще не ми беше до някакъв си мегдан, пък бил той и на Призрен!
     Имах желанието да мина през онова КПП с Албания над Джаковица, което вече за трети път все не улучвам, но за целта трябваше да стигна до самата Джаковица по може би едно от най-натоварените трасета на Косово. Тези 40-50 километра си бяха жив кошмар! Тесен двулентов път с безкрайна колона, която се точеше със средна скорост 20 километра в час. Всякакви косоварски камикадзета, които влизаха, излизаха и правеха всевъзможни маневри на пътя, включително и спирания насред него без грам да им пука за твоята особа. Картинката се допълваше от всепроникващият косовски прахоляк, плюс като безплатен бонус гледката околовръст – нещо средно между строителна площадка и произволно градско бунище... Не! Нямах нерви да шофирам до Джаковица, а и там един Господ знае дали щях да уцеля прословутата отбивка за границата, за която, ах каква изненада, табели, разбира, се нямаше... Не! Сега беше моментът да реша. На Призрен му се виждаше края и имах уникалният и единствен шанс да кривна направо по магистралата за Тирана, която сечеше циганските махали в покрайнините на града. Край! Точка! Решено! Щях да си спестя тези два часа досадна косовска бутаница. В крайна сметка акцентът на това пътуване беше именно Албания и Македония! Косово беше само един щрих, един бурек, една Шар планина, един низ от завои...
     Естествено въпреки всичките ми усилия и зъркели отворени на четири, пропуснах отбивката за магистралата. Впрочем това хич не беше трудно! Ха да видим, как точно един чужденец би нацелил оная криминална отбивка и сложен транспортен възел с участъци от черен път, за да излезе на софийската скоростна тангента между Илиянци и Требич в посока Калотина? Е...тук беше същото! Изпсувах звучно, но нямаше къде да направя обратен! Пътят беше с някаква разделителна ивица в средата с висок бордюр, а аз не карах ендуро все пак. А и Джуниър не беше някой хулиган! Джуниър си беше джентълмен с изискан вкус и маниери...
     Тъкмо предвкусвах кошмара на бутаницата до Джаковица и пътният хаос в самият град, когато ненадейно попаднах на някаква отбивка за Прищина. Е, нищо не пречеше да опитам! Нищо чудно това пътче да сече напряко през полето и да се включва точно в магистралата Прищина-Тирана. Свих рязко в дясно, минах през някакво насрещно, някакъв досадник ми светна и свирна ядно, а аз най-хладнокръвно му показах среден пръст, щото то Джуниър може да беше джентлимен, ама стопанинът му хич никакъв го нямаше, пресякох набързо поредното крайградско бунище и видях в далечината заветната магистрала! Алелуя! Иншаллах! След още някакъв странен пътен възел порех въздуха в посока Тирана! Ти да видиш! Дори посоката ми беше вярната...

Няма коментари: