четвъртък, 13 октомври 2016 г.

Към родината на зеления цвят - Грузия 2009 - част 2

     Грузия... Хм, каквото и да напиша, все няма да е пълно, точно и обективно. Оставам с впечатлението, че точно Кавказ и Балканите са двете зони на света, къдете процесите са толкова динамични, непредсказуеми и неописуеми, че не се осмелявам да правя категоризации на тези места...


И така...Аджария. Първите ми впечатления са: хаос, съмнителни физиономии, които те гледат още по-съмнително, просяци, стари волги... 
Изображение

Пристъпяме с бодра крачка към будката с надпис "Туристическа информация", само колкото да се убедим, че там отдавна няма такава. В Батуми, в Батуми, разбрал какво зяпаме озадачено, маха с ръце един от хората, които се шматкат по площадчето. Е, да тръгваме!
Част от културният шок наречен Грузия за мен бе движението в тази страна. Привидно абсолютно хаотично, но същевременно с много точни правила, които всички сякаш спазват. Както мъдро заключи Стела, тук всички карат лудо и хаотично, но толерантно, докато у нас се кара агресивно и злобно, па макар и по по правилата... Другата характерна особеност са кравите, кравите, и кравите, в крайна сметка и кравите, които са буквално навсякъде - по пътя, край пътя, спящи, преживящи, пресичащи, без грам да им пука от нещо. Не случайно кръстих равнинната част на Грузия "Долината на свещените крави"! Ако можеш ги заобикаляш, ако не, спираш и изчакваш добичето да благоволи да се помръдне и тогава продължаваш. Цялата ситуация може да бъде гарнирана със скромно стадо от прасета, които внезапно пресичат шосето отнякъде за някъде или някоя люта гъска, която проточила врат те изсъсква страховито задето си и нарушил покоя...
Разсъждавайки за животинките по пътищата старателно криввам в банкета, за да може волгата залетяла се непукистки насреща ми да не ме отнесе. За миг мярвам в огледалото, че и колата зад мен прави същата необичайна маневра... Мдааа, Грузия! 
Батуми е на има няма 17-18 километра от турската граница, така че за нула време се озоваваме в столицата на Аджария.
Изображение

Всичко изглежда някак...познато и същевременнно различно. Абе, уж е точно като стар български соц град, а от друга пък има палми.
Изображение

Гледаш същите панелки, но пък с тераси оцветени в безумни (и задължително ярки) цветове.
Изображение

Изображение

Изображение

Хем странно, хем близко. След дълго умуване къде точно да паркираме мотора, че все пак да има някакви шансове да си го намерим впоследствие, спирам на някакъв централен оживен булевард точно до... Да, да, познахте, точно до Човекът Който Си Правеше Основен Ремонт На Камаза Насред Улицата. Та кимвам учтиво на човекът с дългото име и го питам да не би случайно моята скромна моторетка да му пречи нещо, а той само махна ядно с ръка, спомена нещо за "чорт возми" и се шмугна отново под камионетката. Да, да...благ човек.
Жегата е неописуема. Влагата също. От мен се стичат вадички пот, но ние бодро крачим с кожени ботуши до коляно, дебели моторджийски панталони, наколенки, небрежно преметнали яке в едната ръка и подмятвайки каска в другата. Въобще...в страхотна форма и облекло сме за разходка в 40 градусовата жега по крайбрежните улици! Хората по бански, с които се разминаваме, озадачено ни оглеждат, ама какво ли разбират те... Хубав град, спретната централна част с много зеленина, палми както вече споменах, с две думи-приятно място. Тръгваме да търсим... "Глей го, бе! Глей го бе! Глей го тоя! Ма видя ли го?!?" На вид млад, нормален и добре облечен мъж, спря се пред близката църква, прекръсти се три пъти, отиде целуна каменната стена на святата сграда и си продължи по пътя! Сега се сетих за прословутата набожност на грузинците. Дори се сещах за няколко вица на подобна тематика, но още са ми пред очите младите хора, които в последствие виждахме често да се кръстят преминавайки пред църква (апропо, оня ден наблюдавах същото явление седнал в една кръчма точно срещу стара църква в Куртя де Арджеш-Румъния) и оня образ редом, с който карахме в задръстването в Тбилиси, който както си караше пусна волана, затвори очи, прекръсти се и чак тогава се сети, че е насред булеварда... Та какво бяхме тръгнали да търсим? А, да - туристическа информация. Всъщност, търсехме подобно място не за друго, а най-вече, за да си изпросим една безплатна карта на Грузия (ех, балкански ннрави), пък ако можеха там и да ни кажат няколко думи за Сванети, Казбеги, Вардзия -местата, които Тепей (нашият странен японски приятел) ни беше препоръчал, още по-добре...
Пътьом се вмъкнахме в една малка, но много красиво изписана църква (е, де, че и дедо ти поп е христиенин) да прочетем по една молитва и да запалим по свещ. Сколька, пита на руски младежът на входа виждайки очевидната истина, че грузинският език не ни е силна страна. Две. Шестдесят копеек. Ъъъъ...копейки?! Че аз имам само лари и долари, откъде пък да имам копейки? Тетри, казва смутено младежът. Е, тетри де, айде сега и ние да поназнайваме какви са грузинските стотинки. Естествено през следващите дни ми стана ясно, че грузинците масово викат на стотинките си вместо тетри копейки, че даже и понякога на ларите рубли. Странна работа...
С доста питане откриваме университета, до който би трябвало да е позиционирано бюрото за туристическа информация. Защо би трябвало. То Е! Вмъквайки се в края на работния ден създаваме известна суматоха-явно тук не влизат много-много хора и малко сецнахме процеса на лакиране и гледане на модни списания, но... Но момичето беше безкрайно любезно (говореше английски с уникален акцент:))) , подари ни чудна карта на Грузия, на която имаше и повечето забележителности, обясни ни как се стига до Ботаническата градина с автобус незнамкойси номер, но пък тотално блокира като я попитахме как да стигнем до там без автобус, т.е. с мотора. Мииииии, аааааа, по-добре оставете мотора някъде и отидете с автобуса, беше соломоновския отговор. Мдааа, тук нещата все още се решаваха по сталински - няма мотор, няма проблем! Я, колко било лесно! Попълнихме бланките с 1001 въпроса, които ни побутнаха любезно, но твърдо, въпреки отчаяните опити на Стела да обясни колко много бързаме и аз започнах с мълниеносна бързина да слагам хиксчета, там където ми се стори най-логично. За пръв път ли посещавате Аджария - да. Кой ви отвори на тази далавера - Тепей (хи-хи-хи, а сега разберете кой е Тепей, като сте толкова отворени) и прочие и прочие, и прочие... А всъщност, къде е булевард "Руставели", попитах невинно момичето, виждайки как прокарва пръст по редчето, на което бях подчертал като мой фаворит в града точно бул. "Руставели"! Получих смразяващ поглед! Сладурана...
Бяхме решили, че тази вечер ще спим в Поти (никой не знае защо, а то се оказа и че няма защо в крайна сметка), та изобщо не се чудете, когато след има-няма два часа престой в града вече подминавахме покрайнините му. Пътя се виеше покрай града. До Поти имаше някакви си 50-60 км. Движението беше уникално-крави, джигити, двойни, тройни и четворни разминавания, безумни изпреварвания. Понеже беше започнало да се смрачава открихме и една друга особеност на грузинското движение - почти всички караха на дълги! Кууууууул! Тук се чувствах във свои води-много бързо възприех тактиката на местните-карах си без да се притеснявам по осевата линия (или изпреварвах през банкета, когато не можех да се добера до осевата), на знак 40 карах със 100 и въпреки това всички ме задминаваха, свирках и светках на насрещното движение да мръдне половин метър в дясно, че да мога да си изпреварвам като хората, въобще... Единственото кофти беше, че заслепявайки ме с фарове на дълги, аз не можех да виждам добитъка по пътя и можеше да цуна някоя крава, но...какво да се прави-рискове. 
Малка Аджария освен морски бряг
Изображение

си има и Малък Кавказ.
Изображение

А Малък Кавказ си има голееееми реки. 
Изображение

Следователно те се вливаха в морето. По пътя на логиката по трасето имаше доста такива, които пресичахме. Извън всякаква логика на абсолютно всеки мост имаше по двама полицаи (или военни, не съм сигурен), които така и не знам защо стояха там, но стояха. Още ми е смешно като се сетя как един такъв тъкмо палеше цигара и минавайки край него го видяхме как изкриви врат, разтвори очи като че е видял НЛО и зяпна с уста, оставяйки цигарата му в безтегловност! Мдааа, тук моторите определено бяха рядкост.
В Поти пристигнахме по тъмно. Тук хотел, там хотел, нещо не можехме да намерим такъв. Питахме една лелка, която ни насочи към хотел "Анкор" (препоръчвам ви да го заобикаляте издалеч), където първо се опитаха да ни отрежат главата изпод кръста съобщавайки ни цифра от рода на половин грузинска заплата, а после направо ни отрязаха главата изпод кръста взимайки ни почти толкова за стая "ин дъ бекярд". Що пък стаите в двора да са по-евтини? Тук имаше някаква врътка! Вкарахме мотора в същия двор, настанихме се (е, климатикът не работеше, но поне имаше баня) и тъкмо се разхвърляхме така както само ние го можем ни съобщиха, че ни местят в друга стая... Пфууу, досада. Попитахме момчето, което отчаяно се бореше с пренасянето багажа ни (не безплатно разбира се), къде е центърът на града, но той така и не схвана защо го търсим. За да хапнем, как защо! Че яжте в нашия ресторант. Аааа, мерси, по -добре да си ям консервите, младежо:)))
Час по-късно се лутахме напосоки из околните сокаци. Чакай да питаме ей тези хора. Центъра! За какво ви е центъра? Всъщност, търсим ресторант, смотолевих. А, бира може да си купите от ей оня магазин. Ама не, ние всъщност... "Хотите водку пакупат" прекъсва ме далновидно човекът... Не, вечеря, казвам леко раздразнено. Яжте в хотела, казва местният. В кой хотел сте? В "Анкор", казвам. "Ой,ой,ой, ето самой дорога гостиница!", ей там има едно хубаво, чисто и евтино ресторантче, очевидно съжалил ни стана словоохотлив човекът... Благодаря, май френд! 
Нейде към полунощ повлачихме уморени нозе към хотела, а пътьом хлътнахме в едно магазинче да вземем по бира за из път. В първият момент не разбрах какво зяпа толкова съсредоточено Стела зад гърба на лелката (понеже аз още по-съсредоточено зяпах бирите със странни заглавия), а то какво било? На рафта сред всичко друго се мъдреха бисквити "Закуска" на "Победа" Пловдив...
Мислех си да подритна човека от персонала, който беше заспал на входа на двора, но просто прескочих протегнатите крака, хвърлих един поглед на мотора в дъното на двора и се качихме в стаята. Хммм, това пък какво беше? Дуууум, тупур, тупур, тупур, бррррр, дуууум. Половин минута тишина и отново. Дуууум, тупур, тупур, тупур, бррррр, дуууум! Чакай, чакай, чакай... Как се казваше хотела? Анкор... Анкор, анкор, анкор, демек "котва"! И прозорците в коридора са малки и на 2 метра височина! Дааа... Ето защо стаите "ин дъ бекярд" били по-евтини. Хотелът граничеше с пристанището, а там товаро-разтоварните действия кипяха с пълна пара... Лека, нощ и спокойни сънища, уважаеми гости на хотел "Анкор"...

Сванети, Местия, Казбеги, Тушети, Вардзия... Говорят ли ви нещо? Не? Е, що трябва да ви говорят? А Перперикон, Велико Търново, Трявна, Рилския манастир? А? Какво викаш? Да не съм препил нещо? Не съм... Просто вече десета минута рецепционистката в хотела се поти над картата на Грузия като несигурно шари с пръст насам-натам... Бях изумен! Такова непознаване на родната география не бях очаквал! Явно момата точно тези часове по география ги беше проспала, ама нейсе, да е жива и здрава. Виж, уроците по икономика не и бяха убягнали, защото на изпроводях ни чарджва ни в клин ни в ръкав с 5 лари за паркинг. Платих ги, махвайки с ръка. Бях се зарекъл да не си развалям хубавото настроение...
След като с малко повече взиране в харизаната ни карта на Грузия открихме основните забележителности на страната (нещо непосилно за рецепционистката), начертахме набързо един план за деня-нещо от рода „айде да мръднем до Кавказ да видим като как ще да е там, ще минем през Местия и ще слезем отново в равнината в Кутаиси, оттам набързо през Вардзия, Гори, Тбилиси (Сигнаги и Казбеги ще ги оставим за на връщане, евентуално, че не са ни много на път) и ако не ни се понрави особено Тбилиси отпрашваме за езерото Севан в Армения” Ха-ха-ха-ха-ха... Само ако знаете през следващите два дни как съм се смял с глас на наивните си планове!!! Хо-хо-хо, ебаси наивника съм! Бедна ви е фантазията колко изключително, адски, невероятно наивно съм подходил към ситуацията! Та това да не ти е Западна Европа бе, ееееей! Много бързо бях забравил как преди няколко месеца направихме същата наивна грешка с Гошо в Северна Албания, прекарвайки небрежно пръст през картата и викайки си „Хм, 88 км, айде да не е час, но след час и половина сме еди къде си и оттам още 130 км до еди къде си и на смрачаване сме в Черна гора” Мда, да-а, на смрачаване бяхме насред албанските планини, а 88-те километра ги бяхме взели точно за 6 часа... Както и да е. Всичко по реда си. Слънцето прежуреше, кравите кротко пасяха по(край) шосетата,
Изображение

Изображение

Изображение

а ние се носехме с мързелива туристическа скорост към Зугдиди – градът, от който трябваше да се отправим към планините.
Изображение

Нищо не предвещаваше драматичните близо 300 км, които щяхме да изминем за 2 (два) дни каране от сутрин до вечер. Без майтап-300 км за два дни!
Бързо-бързо стигнахме Зугдиди. Единственото интересно по пътя беше влакът, който за малко щеше да ни отнесе
Изображение

(е, ама какви бяха тези жп прелези-без бариери, без мигащи червени светлинки, добре, че машинистът явно прецени навреме, та се разсвири и заспира, показвайки ми недвусмислен знак, че нещо на горния етаж ми хлопа, ама нали казахме, че нямаше да си развалям кефа с дреболии! Е, сега, не съм го видял, не съм спрял, той нали ме видя, какво толкова), патрулката на пътя, която странно, но беше спряла точно в средата на едно стадо и чоплеха семки и многото, ама много забрадени с черно жени (но това хич не беше интересно-стана ми жал за многобройните жертви на миналогодишната безумна война. Няма значение кой прав, кой крив-почернените майки и вдовици бяха факт)...
Подминавайки Зугдиди нещата взеха да загрубяват. Пътя стана изключително вълнообразен,
Изображение

но поне нямаше дупки, край него се редяха множество опожарени сгради 
Изображение

(оттатък дърветата беше Абхазия), а величествения Кавказ все повече се приближаваше.
Изображение

Тук и за пръв път видяхме и поляците с джипа, които впоследствие се оказа, че правят тур Полша-Азербайджан-Иран. Свирнах им, махнахме им и продължихме напред. 
След Джвари 
Изображение

пътя навлезе в Кавказ. Ние също. Величествени планини.
Изображение

Друго не мога да кажа. Както се казва – думите са слаби, за да опишат това, което виждаха очите ни! Спряхме да се полюбуваме на заснежените върхове и зелените склонове, а под нас река Джвари глухо тътнеше в дефилето. Нямаше как да не се сетя за думите казани ни от един грузинец: „В Кавказ даже да умреш е красиво!” По дяволите, така е!
Изображение

Изображение

Изображение

И тъй като никога нямаше да откъснем взор и да се наситим на невероятното Божие творение наречено Кавказ, в един момент просто отсякох – тръгваме!
Изображение

Африката пърпореше нагоре по пътя на трета, ние зяпахме в несвяст, Стела снимаше ли снимаше... Идилия! Направи ми впечатление, че коренно се промениха нещата на пътя – всички, с които се разминавахме (не, че бяха много де), независимо дали бяха с кола, пеша или на кон, ни махваха ухилени до уши! Казах ли, че в Грузия мотори почти няма? Казах? А казах ли, че грузинците са едни от най-отзивчивите и топли хора, които съм срещал, напук на мита за тяхната свирепост... Тук не мога да не отворя една скоба. Когато през далечната 1990 година живеехме за кратко с Йозеф (споко, приятелче ми е, не съм обратен) в Орел в Русия, всички с неприкрит ужас ни избягваха. Тогава ми беше хем смешно, хем тъжно. Оказа се, че местните ни мислели за грузинци. С тези мургави брадясали лица, криви носове и лош руски, явно сме им приличали на такива! Аз дотогава жив грузинец не бях виждал, но това, което и до ден днешен ми се е запечатало в съзнанието е, ужасът. Ужасът и страхът от кавказците... Така че не се чудете, че 19 години по-късно влязох в Грузия със свито сърце и бях невероятно щастлив, когато видях, че и те са хора. Невероятни хора. Даже в много отношения по хора от нас... 
В далечината се виждаше тунел,
Изображение

а допотопният опел срещу нас упорито примигваше и свиреше и шофьорът му нещо ръкомахаше и сочеше зад себе си. Брех, не го разбрах. Какво ли можеше да иска? Да бях на дълги? Не. Куфарите? Ами, там си бяха... Аааа, може би в тунела се беше подслонило на сянка някое добиче. Инстинктивно намалих. Добиче ли казваш? В тунела, ако щете вярвайте шуртеше отвсякъде вода, а целият асфалт беше на огромни и дълбоки дупки, пълни с вода. Трапове по 40-50 см! Не преувеличавам! А всички знаете какво се вижда като влезеш в тунел в ясен слънчев ден? Нищо! Подскок, подскок, подскок! Айде у лево, айде у десно, айде пак нагоре надолу и напред... Страшно беше! Страшно! Влетях в дупките с 30, а ако бях с 80? Сякаш Бог го изпрати човека с опела. Невероятен късмет...
...вече десета минута стояхме точно пред знак „Път без изход” и озадачено гледах картата. Горе-долу трябва да сме тук. Горе-долу нямаше друг път за Местия поне на картата, за да има отклонение. Горе-долу нямаше и кой да питаме. Да е забравен някога от някого този знак? Сравнително нов изглеждаше, да му се не види. Знам ли, освен да продължаваме напред, пък ако е затворен пътя ще се върнем. Продължихме напред. Пътя ставаше с все по-лоша настилка. Вече имаше повече дупки отколкото асфалт, но беше поносимо. Според справката с картата трябваше да наближаваме село Скормети, където се надявах да заредя и да се осветлим по въпроса с пътя. Бяхме питали един образ дали там има бензин. „Ооо, има! Ще заредите!”
Скормети. Спрях точно до човека, който ни гледаше изпитателно, подмятайки небрежно в ръка АК-47. „Защо спираш? Тоя полицай ли е?” се обади зад гърба ми Стела. „Ми не, ама има автомат!” „Е, какво от това?” Абе тая жена нямаше ли капка страх?! Стояхме и се гледахме. Гледахме се и се изучавахме. „Откуда?” „България”. „За Местия?” „За Местия”. „Можно!” процеди сърдито през зъби въоръженият. Не беше много разговорлив, но пък и нищо не поиска... Какъв беше изобщо така и не вдянах. Ама хич и не ми трябваше! Единственото, което исках е да се измъкваме по-бързо от селото и от местния джигит и какво мислите направихме? Спряхме на 50 метра по-нататък, за да питаме бабите край пътя за вода и бензин! Играехме си с огъня, ама нейсе... Чувствах се много глупаво като в оня виц, защото вместо да купим така необходимия ни бензин, се бяхме сдобили с шише планински пчелен мед! Егати сладкодумната бабка)
Изображение

В края на селото асфалта изведнъж свърши... Е, сигурно ще да е за кратко, може нещо да са ремонтирали и така да е останало. Спряхме край двамата мъже, които работеха нещо край пътя. Гледаха сърдито, но поне не бяха въоръжени. След като разбраха, че сме от България лицата им се разчекнаха в усмивка до ушите.
Изображение

Накъде сме се запътили? Към Местия. Ааа, 70 километра били до там. Щом сме с мотор значи ще го вземем по-бързо от нормалното, значи за 3 часа трябва да сме там. Чакай, чакай, как така за три часа? Е, може би и малко повече. А пътя как е? Нали има асфалт нагоре? Абе, нямало, но пък пътя бил много хубав...
Изображение

Изображение

Вече половин час подскачахме по едрите камъни, газехме в тинята на локвите, от едната ни страна беше склона, а от другата някъде дълбоко в дерето се чуваше реката. Не смеех да погледна! То и не можех-пред нас пъплеха два камаза, вдигащи невероятна пелена от прах, през която освен, че не можех да виждам, но и не можех да дишам! А пътя тесен, тесен, не мога да изпреваря...
Изнервен от камионите пред нас се загледах в...къщичката на баба Яга.
Изображение

Не знам защо, но това беше първото, което ми мина през ума, когато видях малката дървена къщурка с пушещо коминче насред гората. Намалих и тогава една жена на средна възраст изкочи отвътре и започна да вика след нас и да ни маха да се върнем. Бе, че не беше баба Яга, не беше, но какво ли можеше да иска? Оставихме мотора насред пътя и се отправихме с плахи стъпки към къщурката. Жената, на средна възраст, поне сто пъти се извини, че викала по нас. Била ни объркала с доставчиците на сладолед, които минавали веднъж в седмицата, също като нас били на мотор и точно днес се очаквало да минат. Та викала да се върнем, защото не могла да си обясни защо са я подминали... Оказа се, че къщурката е нещо като крайпътно ханче. Жената ни предложи храна, чай, домашна ракия и вино (естествено отказах, нали съм с мотора, то не, че тук се срещаха много полицаи с дрегер, да не кажа, че нямаше изобщо, ама все пак). От приказка на приказка се оказа, че жената е директорката на детската градина в съседното село.
Изображение

Ама, как, в тези затънтени села има детска градина, не се сдържах аз? Естествено, каза жената, имаме и средно училище и поща и здравен пункт, догодина са ни обещали да ни пуснат интернет... Чакай, чакай, че колко е голямо това село? Около 60 семейства живеят постоянно тук, но има доста деца, с гордост казва жената! Да правя ли аналогия с нашите села... 
Приказвахме, каквото приказвахме и накрая решихме да се ограмотим. Как е добър ден на грузински, попитах. Аааа, ъъъъъ, как беше? Опаааа, тук имаше нещо гнило. Вие да не сте рускиня, питам. Не, аз съм сванетка, гордо заявява жената, а на сванетски добър ден е еди как си, а довиждане еди как си. Объркването ми беше пълно. Да не би пък да бяхме минали в руската част на Кавказ с безбройните републики? Не, с усмивка каза жената, тук е Сванети и хората, които живеят тук имат различна култура и език от останалите грузинци. В Грузия има много народности, но всички ги обединява това, че са православни и са грузинци... А сега де, обърквацията беше още по-пълна. Имах поле за размисъл поне докато стигнем Местия. Потеглихме... 
Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Спрях. Е, това не можеше да е истина! Напречно на целият път беше изкопан дълбок ров, в който с кран (как ли беше стигнал дотук) полагаха някакви тръби! Е, не, не, не! Бяхме попаднали в капан. Нямах достатъчно бензин, за да се върнем, а напред очевидно не можехме да продължим! Честно, вбесих се! Неколцината работници се приближиха, осведомиха се откъде сме и на отчаяните ми вопли, че това тяхното е безобразие, отговориха хладнокръвно, че на 42 км назад е имало знак, че пътя е без изход!?! Не съм ли го видял? Видял съм го, но все пак как да стегна до Местия? Еееей оттук ще заобиколиш. Вратът ми изпука, вдигайки глава в посоката, която ми сочеха. Оттук!?! Да заобиколя по този хълм! Страшна алтернатива-поне 45% наклон, трева и за капак трябваше да се изкача косо и да сляза косо от другата страна, а алтернативата беше да цопна с все мотора в изкопа. Жестоко, няма що! Не мога да мина оттук! Виж как става, докато ми обяснява единият, скача в служебното бусче и се закатерва по баира. Аха, аха да се обърне, виждам как гумите леко поднасят и се приплъзват по баира, но човекът минава. Нямам избор – стоварвам Стела и двата куфара и поемам след него. Как съм минал-не помня! Как не се прекатурих-не знам! Казваме си още няколко приказки, питам как е пътя нататък-същият. А след Местия? Че, няма ли да се връщаме оттук? Държим ли да минем през Ушгули? Не, бе човек, не държим, но по този скапан път не ми се връща! А и тези тръби ще ги заровите ли до довечера? Това бил хубавият път, казват, другият бил...абе, минавало се, но не бил като тук. Абе, с мотор би трябвало да нямам проблеми... В Местия ли ще спим? Не, ще продължим нататък и ще слезем от планината до довечера. Хората клатят невярващо глави...
Отново сме спрели. Огромна маса пръст и камъни се е свлякла на пътя и два булдозера усилено разчистват. След двайсетина минути са отворили просека колкото да мине мотор. Благодаря им и продължаваме.
Часът е 3 следобед, а в далечината се виждат специфичните кули на областния център на Горно Сванети – Местия! 
Изображение

Изображение

Най-после! Отдъхвам си...

     Местия честно казано не ме впечатли особено...

Изображение

Изображение

Изображение
Не знам, може би на фона на величествените планини малкото градче просто не се открояваше с нищо особено, а може би и след толкова дългото и тежко пътуване очаквах едва ли не чудеса, знам ли... С малко лутане открихме местната бензиностанция, заредихме, побъбрихме с пияния грузинец, който учтиво ни отстъпи ред на "огромната" опашка от два джипа (е, после сигурно е съжалил за това, защото му коства огромно усилие да се вмъкне обратно зад волана! Нали знаете "главата мека, краката съвсем"). Спряхме на едно две места колкото да починем и щракнем някоя друга снимка и с оглед на напредващото време и великите ни планове за слизане от планината в рамките на деня, просто поехме по указаният ни от местните път. Път? Силно казано път. Абе, тея да не би да не ни разбраха за посоката? Пак попитахме-да, право напред, пътя е само един и няма как да го сбъркате. В Ушгули ли отивате? Не, в Кутаиси, но през Ушгули. Оооо, пътя за Кутаиси е натам, сочеха зад гърба ни в посоката, от която дойдохме хората! Натам, натам-сочеха категорично всички без грам колебание... Абе, айде стига, моля ви се, аз оттам няма да се върна! Пък и нали гледам в картата - пътя, по който караме прави едно голямо кръгче през Кавказ, минавайки през Местия, Ушгули, Чикареши и Лентехи и слизаше право в Кутаиси. На око бяха около 150 км. Ей го де е... Даже на картата имаше и един пряк път, който сечеше директно през хребета. Е, даваха го като черен път, ама то като че ли досега беше само асфалт. Какво има в Ушгули, питаме местните. Кули, отговарят. Е, че ние кулите вече ги видяхме и в Местия. Абе, я дай да сечем директно през баира. Така като гледам на има няма десетина километра оттук е отклонението-само да не го изпуснем... 
Изображение

Изображение
Пътя изведнъж стана ужасен. Сега разбрах какво са имали предвид местните като ни убеждаваха, че онова, по което дойдохме е "хубавият път". Вече пътя беше наистина тесен, неравен, изровен от дъждовете, с остри завои и голяма денивелация. 
Уазката, която настигнахме се придвижваше по много особен начин по баира нагоре. Засилваше се колкото може, след което намаляваше, придърпваше, прихълцваше и накрая изгасваше. Мигом от нея изкачаше един човек, вадеше един голям камък и го подлагаше под задната дясна гума. Малко след него от съоръжението излизаха още двама, шофьорът палеше наново, тримата дружно го избутваха, за да не загасне отново, човекът с камъка се връщаше да си го прибере, след което на бегом застигаше пърпорещата уазка и в движение се мяташе вътре... Това упражнение го гледахме вече няколко пъти! Хем ме беше яд, че ни бавят и няма как да го изпреваря, хем ми беше адски смешно, въпреки, че ясно осъзнавах как на хората хич и не им беше смешно, аз виждах основно комичния елемент в цялата работа... Е, имаше и известна доза ужас. Просто за миг си представих как човекът с камъка, ядосан от моя смях, при следващото гаснене просто небрежно не уцелва къде да сложи камъка и уазката ни помита... Брррр! Е, не, не може да е чак такъв гад! Що пък да не може? Я да взема да се смея по-тихо... 
Криво-ляво превалихме поредния хълм и съоръжението пред нас изведнъж дръпна и се скри от погледа ни. Мигът, в който достигнахмме връхната точка спрях. Чакай, чакай, тук имаше нещо гнило! Нещо не беше наред! Уазката беше спряла на стотина метра пред нас и от нея слизаха хора-ето го оня с камъка, другите двама, припотеният шофьор, още един, една, едно... Еееей, та това да не беше ноевият ковчег? Отвътре изкочиха има-няма 11 човека! Преглътнах сухо! А сега да видим кой се присмива над хорското нещастие! Ще се хилиш, а? Вместо да помогнеш, ще се хилиш а? Я вземи тази тупаница, я и тази, я и тази, гаден рокер такъв! Вече се чудех как ще обърна и накъде да се спасяваме, когато погледът ми се спря на истинската причина за спирането и наизкачането на грузинците-пътя пресичаше една не много пълноводна, но доста широка и буйна река, която уазката беше прецапала без проблеми. Тя да, ама аз... Напуши ме смях - ха-ха-ха, сега беше ред на местните да гледат сеир и да се хилят на моите жалки опити да не сурна мотора в реката или още по-лошо да ме отнесе течението в дерето! Нямало възмездие на тоя свят викаш? А? Нямало? Ей го възмездието-още зад завоя...
Не, няма да нагазя в реката! Ще цопна и двамата със Стела чудо да стане няма да можем да изправим тежката африка в ледената вода, а онея я помогнат, я не! Няма бе, няма! Аз да не съм оффроудър? Аз съм си кротък и беззобиден асфлтов пишман-турист... Не! Връщаме се! Писна ми! Пииииснааааа мииииии! Искам обратно при цивилизацията! Да, да..., а хълмът, над пътя, над тръбите, по който едвам преминах? Хълмът? Оооо, хълмът?!? В следващият момент бях в реката. Аха, аха да изтърва мотора, овладях го. Аааайде и на обратно-овладях го на косъм. Тъкмо реших, че не е чак толкова страшно и в следващия момент задната гума подскочи на някакъв голям камък и африката тръгна да поляга на една страна. Вече се виждах цопнал в реката, когато някакси, незнайно как успях да изправя мотора и да изляза на сухо! Редбул не знам дали дава крила, но страха от възможните усложнения с превозното ни средство определено дава неимоверни сили! След минута вече стоях с треперещи колене на брега и гледах незлобливо местните от уазката, които снимаха ли снимаха. Че кога ли пак щеше да им се отдаде случай да се полюбуват на борбата тип "прасе с тиква" на някакъв заблуден европейски турист с тежък и ннатоварен мотор:)
Дотук добре, само че двата куфара и Стела бяха на отсрещния бряг. Прецапах отново реката (ботушите ми отдавна бяха пълни с вода), пренесох двата тежки куфара (естествено и с тях направих два-три неуспешни пируета във водата и доволен ги качих на мотора. Успяяяяях! Ей сега и Стела щеше да дойде, сеирджиите вече се бяха накачулили в уазката и всички бяхме готови за път. Готови? Ами! Обърнах се и какво да видя-Стела си стоеше все там, ръкомахаше и викаше нещо по мой адрес. Естествено, от бученето на водата аз не чувах абсолютно нищо! Брех, мама му стара! Айде още веднъж нагазих във водата. Ама не мога да мина през тая река-викаше Стела! Е сега я втасахме... Как така не можеш да минеш? Не мога, ще падна, ще ме отнесе водата и ще се удавя! Е, аз пък обратно и под смъртна заплаха няма да се върна, така че...нямаш избор! Криво ляво прекосихме двамата реката и вече на отсрещния бряг и двамата се зарекохме, че пътя е само един и посоката само една - напред!
Стояхме на един разклон и гледахме умно в картата, която имахме. Значи...уазката замина наляво, следователно това е главния път за Ушгули. По картата ми се виждаше, че е горе-долу същата работа, следователно ние бяхме надясно и сечейки през еееей тоя големия баир щяхме да спестим няколко десетки километра и да имаме реалния шанс навреме да слезем от Кавказ поне до Лентехи (първото по-прилично населено място по пътя). Нямаше какво да го обсъждам със Стела-определено и двамата нямахме никакво желание да замръкваме високо в планината. 
Десният път беше...абе, сещате се-стръмно, серпентини, изровени коловози, каране само на първа. Който е карал натоварена африка по подобен терен много добре ще разбере защо, когато се качихме на върха на планината ръцете ми трепереха от умора, а аз бях плувнал в пот и едвамм си стоях на краката. Все едно не бях карал мотор, а бях спринтирал по баира. Пфууу, почивка! Ето, го пътя къде се виеше надолу и слизаше еееей там в дерето. Я да видя на картата-точно така. Трябваше да стигнем до реката и след това пътя се спускаше само покрай нея до равнината. Следователно след като слезем в селото, трябваше да търсим път надясно и надолу. Като казах селото, та странно защо, но според моята карта точно тук не би трябвало да има село. Оф, айде стига, махнах с ръка и се покатерих на мотора. Напред! След половин час вече бяхме в селото, което си беше просто една махала от десет къщи и половина.
Изображение

Изображение

Единственият признак на живот беше дядото, който стоеше на мегдана и подпрял брадичка на бастуна си ни гледаше любопитно. "Здравствуйте, для Кутаиси откуда?", питам аз колкото да потвърди верността на посоката ни. Дядото мълчаливо посочи с бастун зад гърбовете ни пътя, по който току що бяхме слезли. Сигурно не ни разбра. "Лентехи, Тсагири, Кутаиси", реших да разширя питането си аз. Отговорът беше категоричен-бастунът сочеше зад нас! Е, не, какво ли сме взели да го питаме човека, той сигурно от времето на Сталин не беше излизал от селото. Точно реших да продължим (нямаше кой друг да питаме), когато дядото изведнъж проговори. За Кутаиси, вика, трябва да минете през Местия и Джвари. Ама чакай, чакай, ние тъкмо оттам идваме! Няма ли и друг път за Кутаиси? Има-този път бастунът сочеше напред. А така тте искам, бе, човек! Най-после се разбрахме! 
След десетминутно умуване как да минем покрай трите огромни кавказки овчарки, които само като запалех мотора и скачаха като побеснели и се хвърляха към нас, просто се наложи да прибутвам тежкото добиче стотина метра. След това гааааз и да ми цунете гъза, вашта мама кучешка! Хубаво де, но защо пътя продължаваше нагоре по реката, вместо надолу? Тук имаше нещо гнило! Ето го къде се виеше все по нагоре и нагоре! Дядката ни е подвел нещо. Налагаше се да се върнем. Отново прибутах мотора стотина метра покрай зверовете и отново бяхме на площада. поседяхме, позяпахме тъпо и чакахме някой да се появи. Появи се! Дойде един младеж, но уви с ннего комуникацията беше трудна. Говореше само грузински! Лентехи, Кутаиси, вече достатъчно поизнервен почти му се карах на човека. Ай стига бе, и тоя сочеше пътя по който дойдохме от Местия. Тея се бяха наговорили нещо! Кое е това село, бре младеж? Как се казва? "Едикакси", смотолеви притеснено човека. Отворих ядно картата. Село "Едикакси" беше непосредствено след Местия баш на главния път за Ушгули! Това не може да е истина! Това не е"Едикакси" бе, младеж! Ти не знаеш в кое село живееш, бе, това не може да е "Едикакси", ревях вече ядно аз! Това е някое друго село! 
Да, ама не! Думите му потвърдиха и двете дошли отнякъде бабки, явно любопитни да разберат защо е цялата патърдия насред това спокойно село. Е, добре де, а този път напред и нагоре за къде е? За Ушгули! Ясно...вместо по пряк път ние сме си карали по парадния за Ушгули и бяхме минали смешно малко разстояние. Чудесно, а денят вече преваляше... Днес всичко вървеше накриво и някак не по план. Щем не щем, ще трябва да се изкачим до Ушгули и оттам да се спуснем към Лентехи (за по натам тази вечер въобще не смеех и да си помисля). Добре, че беше Доха Бокаяни (така се казваше бабката), че ми оправви настроението. Много бойна баба. Даде ни и координатите на сестра си в Лентехи и ни заръча като стигнем там непременно да и се обадим и да и носим поздрави от нея. Тя ще ви приюти. И пари няма да ви иска. И закуска ще ви направи утре. Кажете и само, че съм жива и здрава и че съм добре! Ще и кажем, как няма да и кажем... Накрая баба Доха притеснено каза, че има една молба към нас. Тъкмо си помислих, че сега цялата идилия ще се развали и ще ни иска пари (още повече, че извади потмонето си), когато жената поиска да и развалим 50 лари (40 лв), защото никой в селото нямал да и развали и не можела да пазарува, а така и дали пенсията! Сега чак слязох на земята и осъзнах колко наистина бедно живеят тези хора, но пък колко са човечни и горди...
След като се бяхме сбогували с бабката и отново преминали край трите звяра, които безцеремонно бяха отнесли по една сопа от бойната грузинка отново поехме нагоре.

Изображение

Изображение

Единствените хора, които срещнахме бяха двама местни на коне и още трима с джипка. Светнах и свирнах да спрат, за да ги питаме. Да, това бил пътя. Още 25 км до Ушгули и оттам 80 до Лентехи. Асфалт?- попитах плахо аз. Последните 15-20 км. Мдаааа, тоест още стотина километра по подобен път. Часът беше 18.30. Имахме някакви шансове да стигнем до 22-23ч в Лентехи. О, не си го и помисляйте, единодушно отсякоха и тримата. Нямате шанс! Спете в Ушгули! Там има хотел... 
Започна да се смрачава. Ние се изкачвахме все по-нагоре в планината. Оня заснежения връх в далечината вече изобщо не беше толкова далеч. Пътят беше преграден от дървени врати, които Стела слизаше да отваря и затваря зад нас, което още повече засилваше притеснението ми, че вместо да приближаваме, ние упорито се отдалечаваме от цивилизацията...

Изображение

Изображение

На смрачаване изведнъж планините се разтвориха пред нас. Право напред беше високият снежен връх, забулен в облаци, а ние бяхме в една огромна долина, заобиколена от стръмни и наситенозелени склонове, по които пасяха безброй стада от всякакви животинки. В дъното на долината се беше сгушило едно село-Ушгули! Не съм от най-впечатлителните хора, но тук просто зяпнах и останах безмълвен! Божествена красота...

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

     Спрях насред селото и останах на мотора, за да го подпирам (така и не можах да намеря достатъчно равно място, където мотора да не тръгва насам или натам), докато Стела разузнае обстановката и открие въпросния хотел (макар че аз не виждах постройка, която поне малко да прилича на хотел). Бях победен! Само допреди малко се заричах, че днес повече няма да спра докато не стигнем цивилизацията. Празни приказки... 
Видях, че Стела надълго и нашироко говори с някакъв човек, докато аз бях в ролята на бостанско плашило-бяха ме наобиколили цяла тумба дечурлиги, които разглеждаха моторетката. По едно време местният и Стела се приближиха. "Имало хотел, ама бил скъп, та може да спим при някакви хора по-евтино",вика Стела. Колко по-евтино? 25! А, добре е. "На човек", довършва си приказката Стела... Е, хубаво де, то като че ли имаме особен избор. А какво каза за пътя до Лентехи? "80 км лош път! Никакъв шанс! Никакъв!!!" Ами добре, да ходим у тях, тогава. А, не у тях, а в някакъв негов комшия, доуточнява половинката. В комшията... Това ми заприлича на оная приказка "Ела да те водя у комшията, да видиш каква хубава ракия има". Както казах нямахме избор. Понечих да оставя мотора на първото попаднало ми що-годе равно място, но местния енерчгично ме отряза. Не можело. Е, що да не може, бе човек? Няма кой да го открадне, бъди спокоен! Къде ще го кара, за да го краде? Не, щял да пречи. На кой? На кравите ли, реших да се пошегувам. На биковете, отговори сериозно човека! Нали не искаш утре да го намериш в дерето? Не исках...
Тръгнахме между кулите по криволичещитте подобия на улици. Моторетката подскачаше по камънаците, а аз уморено се подрусквах на нея. Чудесно! Изпитанията за този ден приключиха... 

Изображение

Чакай, чакай, нима ме караш да мина оттук!?!-изревах гледайки голямото пространство покрито с доволно количество кравешка тор! Отляво кула, отдясно кула, а посредата - тор! Стига бе! Подпрях мотора и пристъпих плахо към помийната яма, която по незнайни причини беше точно тук. Стъпих с единия крак. Пльок-ботуша ми потъна до половината. Пльок-другия и той... Даааа, чудно! Бях толкова уморен, че вече ми беше все тая. Засилих мотора и бууух в гнусната локва. Стигнах точно до средата и закъсах. Та като се почна едно буксуване-задницата ходи а наляво, а надясно, а аз почти не помръдвам! Навсякъде зад мен хвърчаха ... (тор исках да кажа, разбира се, за какви ... ми говорите). Когато криво ляво излязох от "опасния" участък огледох пораженията. Моторът и беше целия със съмнителен цвят и мирис. Аз също. С две думи бях готов да ходя на гости. Ха-ха-ха, просто си представях как ще се появя в този си вид в хорската къща!
Пристигнахме. Човекът влезе в къщата и след малко излезе с домакинята. Всичко е наред, каза, аз ви оставям. Тя не говори руски (а английски, попитах плахо аз, но човекът само се засмя), но скоро ще се върне брат и - той говори чудесно руски! Вкарвай мотора в двора, разпореди се свойски комшията, докато аз гледах да не изпускам из очи огромната овчарка. Абе и тя не ме изпускаше от очи, ако трябва да сме честни, но понеже не реагира по никакъв начин, реших, че или е сляпа, глуха, глупава, или прекалено престаряла, за да се занимава с нас.
Бяхме в дома на Спиридон (демек Бидо).

Изображение

Тук живееха сестра му с двете си дъщери и той с двете си дъщери. Дворът си деляха всевъзможни крави, кози, кокошки, както и въпросната овчарка, един полусляп кон, един Джоган и за тази вечер и моята Африка.

Изображение

Изображение

Изображение

Докато чакахме домакинът-преводач аз се заех с установяване пораженията по мотора след днешия офроуд и с дразнене на толкова добричката овчарка. Дърпах я за опашката, за ушите, хващах и муцуната и я влачих насам-натам из двора, а тя през цялото време само махаше добродушно с опашка. Хе-хе-хе, сега щях да си го върна заради злобните и събратя, които ни нападаха днес! 
Тъкмо гледах Стела с какво усърдие обясняваше на домакините, че не си тръгваме, а само ще се поразходим и поснимаме, когато от двора се чу настървен кучешки лай, жестоко ръмжене и женски писъци! Нещо ставаше! Всички мигом изкочихме навън и каквво да видя- добричката овчарка, която допреди малко мачках безогледно беше оголила венци, от устата и хвърчеше пяна и нападаше зверски някаква любопитна комшийка решила най-вероятно да види кои са пришълците. Пфу, пфу, пфу, малей какъв късмет съм извадил с тоя звяр...
Вечерта прекарахме на отрупаната с домашни ястия маса теглейки ластици с Бидо (домакинът ни се оказа много готин тип) и пийвайки чача. Оказа се, че Ушгули е съставено от пет махали и се населява от 69 семейства, постоянно живеещи тук, дори и в 8-те месеца сняг, когато селото е почти или напълно откъснато от света. В селото има 7 църкви, средно училище, музей, магазин и хотел и както сами се уверихме мнооого-мнооого деца! Тук насред Кавказ кипеше живот! Страхотно!

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

     Сутрин е. Слънцето отдавна е в небето и обагря върховете над селото. Естествено, не бързаме за никъде, помотаваме се малко по светло из селото, взимаме си довиждане с домакините ни (които ни дадоха за из път питка, хачапури и пита домашно сирене) и потегляме... първата ми работа рано сутринта беше да огледам на дневна светлина за алтернативен път с цел да избегна гнусната локва. Мдаааа... Или, по-скоро мнееее... Няма! Задницата отново сее наляво и надясно и прави всичко в кравешка тор. Язък ми за старателно почистените ботуши. Стоп! Казах, че няма да се ядосвам!
По неясни причини се оказа, че музея не работи както и магазинчето за сувенири, така че не ни оставаше нищо друго освен лека-полека да слизаме от планината. Не знам защо, но терена не даваше никакви признаци на слизане! Баирът нагоре беше толкова стръмен, че не посмях да го атакувам заедно със Стела и багажа! Не вярвах, че ще можем да издрапаме с мотор натоварен на максимум. А местните ли как го вземат? Че то като гледам единственият им транспорт е от една конска сила:)
Стояхме на края на селото и се чудехме по кой път да поемем-наляво, или надясно? Бидо ни беше казал, че пътя е само един до Лентехи и няма никакъв вариант да го объркаме. Да бе, да... Я, какъв чуден разклон, че и двата пътя изглеждаха еднакво "главни". Докато стояхме и се почесвахме умно, зад нас усетихме раздвижване. Не може да бъде! Нима тук имаше движение? Джипа, който пъплеше по нанагорнището изглеждаше странно познат. А когато видях полското знаме да се вее от прозореца, веднага включх-поляците, с които се гонихме в подстъпите на планината. Махнаха ни и ние им махнахме. Я, че те завиват наляво, а аз тъкмо бях нарочил десния пътт зза верния!
Повече не се колебах, а тръгнах след джипа. Минахме има няма 500 метра и "нашите" спряха. Настигнахме ги, изгасих мотора и какво да видя-локва!

Изображение

Ама локва ти казвам-широка, дълбока и тинеста! Ние оттук няма да минем, казаха за добър ден поляците! Оооо, а ние ТРЯБВА да минем! Аз обратно няма да се върна! Стори ми се, че ни загледаха доста учудено, но в първия момент не вдянах. Е, как така няма да се връщате? Че този път води само до манастира, той не еза никъде. Умрях от срам...
Поговорихме си-кой откъде и закъде (семейството с джипката правеше експедиция Полша-Азербайджан, Иран), разгледахме манастира и ги оставихме да издирват лелката, която държеше ключа за църквата. Ние излишно време нямахме! Довечера трябваше да сме слезли в Кутаиси или където и да е другаде в равното...
Започнах отново да се притеснявам. Пътят ставаше все по-зле и се изкачваше все така стремително нагоре.

Изображение

Изображение

Темпото ни беше отчайващо бавно. Все по-често се налагаше да спираме и Стела да слиза докато превзема някой рисков участък. Колкото по-красиво ставаше наоколо, толкова по-трудно ми беше с шофирането!

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

След може би час, а може би и два (времето започваше да ми се губи) най-после достигнахме тъй желания превал!

Изображение

Изображение

Урааааа! Трудното свърши! Започвахме спускането! Хммм, а дали наистина е това пътя? Чакай, чакай, нима трябва да слезем по този почти отвесен склон? Гледайки безкрайните серпентини, които достигаха ччак до поножието на Шхара, започвах да се обезсърчавам...
Е, такова екстремно спускане никога не бях правил! То не бяха локви,

Изображение

Изображение

не бяха едри камъни,

Изображение

не бяха потоци и рекички,

Изображение

Изображение

които трябваше да пресичаме.... На няколко пъти имах чувството, че аха-аха и ще се прекатуря през кормилото! Останах без ръце! А как не се претрепах някъде нямам никаква представа. На Стела също не и беше леко - сигурно поне сто пъти слезе и се качи на мотора, преджапва локви и рекички на собствен ход, мъкна куфари през тях...снима.
Хммм, ето я пак... виждам я в огледалата! Явно толкова и се е покачил адреналина, че чак подтичва! Вечерта, правейки разбор на изминалия тежък ден и викам "Ама добре си потича днес, в добра форма си!", а тя "Да, бе, форма! Ти се спускаш напред пък аз оставам сам сама с мечките!" Ха-ха-ха...сега се сетих! Скъпата изпитва неистов страх от мечки! А аз си мислех, че се забавлява...

Изображение 

Изображение

Изображение

Вече преодолели голямото спускане (не, че пътя стана по-човешки, но поне не е чак толкова екстремно стръмен),

Изображение

срещаме един колега. Колега, в смисъл не колега моторист, а колега теолог. То и срещаме не е точната дума, защото аз буквално връхлитам върху сапикясания човечец, който мълниеносно скача в крайпътните храсти! След като му се извинявам многократно (а междувременно и Стела е доспринтирала до нас), се разговаряме и го питаме какво прави съвсем сам в тази част на планината и накъде е тръгнал. Към Ушгули, казва човека. Е как към Ушгули? Че дотам са понне 30-35 километра! И то пеш?!? Единственият отговор беше - аз съм местен, мен не ме мислете. Е, местен, местен, ама от Батуми! Това е все едно аз да тръгна да обикалям с една раница на гръб Пирин и да викам "Нема страшно, аз съм местен, щото съм от София"! Наистина ми беше трудно понякога да разбирам грузинците, признавам си...
В Лентехи сме. Как сме стигнали дотук, не питайте. Имам чувството, че всяка частица от тялото ме боли и че ако седна няа да имам сили да стана... Затоа и не сядам, а търся къдде има бензиностанция! Има, има, в Лентехи има бензин ни уверяваха местните в Чикареши. не се притеснявайте, там ще заредите! Е, може да е малко по-скъпо от нормалното, но има бензин! Саммо на 15 километра е! Е, сега няма да се впускам в подробности, че "само"-то на 15 километра сме го взели за почти час, но...
Спираме в магазина насред Лентехи и питаме двете жени вътре откъде можем да купим бензин. Накрая на селото казват. На площадчето след втория мост. И ето ни на площадчето след втория мост. Но тук няма и помен от бензиностанция! Просто няма! Чудейки се какво да правя, вземам възможно най-правилното решение - влизам в кръчмата, за да питам. Усещам леко раздразнение в гласа на човека, който оставя чашката и приятната компания и излиза да види какво точно искам. "Има бензин! Там си пише!" Е, пише си де, но на грузински! Човекът се разсмива и ме подканя да го последвам. Стигаме до дървена барака в другия край на площада, където стои закована летва с някакъв надпис (предполагам "бензин"). Човекът почуква на вратата, виква нещо и вратите се отварят широко. Аааа, това е местната бензиностанция-състояща се от мустакат бензинджия, една огромна цистерна и няколко ръждиви кофи. Хи-хи-хи, сега какъв да заредя? 92? 95? 98? А може би "Ви пауър"? Колко искаш, пита онбашията? Е, как колко? Ми откъде да знам колко съм изгорил. Една кофа, две, три? Еее, ъъъъ...една, смотолевям, объркан от нестандартните мерни единици. Човекът взе една крива и очукана кофа, поизтръска я от боклуците, развъртя огромния кран на цистерната и наточва някаква мътна течност с мирис на бензин. Тук ли ще докараш мотора, или там ще пълниш? Ами тук, а нещо фуния, или де да знам какво, питам още по-сащисано.
Докато докарам мотора, гледам, че са дошли и други клиенти на бензиностанцията. Спряла е една Лада Нива и хората пълнят два бидона с бензин. Е, поуспокоих се-значи все пак има шанс бензинът да е наистина поне малко бензин! Разведрен виждам, че и въпросът с фунията се е решил-явно обяснил му за капризния си клиент, шофьорът на Нивата вади отнякъде фуния и дружески ми помага в зареждането. Закъде, за Ушгули ли?- пита ухилен. Не, ОТ Ушгули!-отговарям още по-нахилен аз. "Ха-ха-ха-ха-не спира да се кикоти местния- а как у вас дорога?Нормалная?" "Нормалная, нормалная" не падам по-долу аз. Виждам как смехът преминава във възхищение. Зннаеш ли, че аз знам само за едни чехи и едни израелци, които са успели да минат превала с големи мотори? Абе, не знам, ама като гледам какво потресаващо движение има по този маршрут, напълно му вярвам...
Излишно е да споменавам, че така нужният ни октан-коректор, който по препоръка на Любо Африката си бях набавил след тридневно обикаляне бензиностанциите на София, точно за такива случаи беше дал фира още преди да влезем в Грузия. Всъщност, аз това го бях установил отваряйки задния куфар на мнителния митничар, който като го лъхна мирисът на цялата менделеева таблица от гръмналото шишенце с октан-коректор, стана още по-мнителен....
Подкарахме с "бясна" скорост по вече нормалнния път.

Изображение

Изображение

Бях позабравил, че тоя мотор имал и скорости! Радостно прещраквах скоростния лост нагоре-надолу докато се носехме из облаците прах, подскачахме из многобрайните дупки, радвахме се като малки деца на кратките участъци асфалтов път и се борихме с убийствения трафик от по три коли и половина на час...
Пайсе Кутаиси, идваааамееееееееееееее.........
     Смрачяваше се. Моторът стоеше спрян насред централния булевард на Кутаиси точно под знак "Забранено спирането и паркирането". Стела снимаше разни забележителности от центъра на града (Абе защо нямаме нито една снимка от Кутаиси? Мистерия... нито една!), а аз пристъпях от крак на крак пред един банкомат. Тъй като не можахме да намерим отворен чейндж, за да сменим долари, се налагаше да изтегля от някой банкомат. Какъв е проблема, ще кажете? Е, какъв? Ами почти никакъв! Просто всичките надписи на банкомата бяха на оня странния език - грузинския...
Опитвах се да видя копчетата, които младежът натискаше по банкомата, ноооо...аз мина отдясно - той се завърти надясно, аз мина наляво и той се завърти на ляво. Направя се на разсеян и се поотръпна малко, след което атакувам из засада, но и оня не спи-веднага се хвърля като орлица върху гнездото си върху банкомата! Пфууу, ужас... Добре, че човекът не беше някой нервак, че тогава не знам. Накрая срам не срам го помолих да изтегли пари с моята карта. Той пък излезе сговорчив, поне десет пъти ми обясни, че това не е изгодно, защото картата ми не е от грузинска банка и ще е много голяма комисионната и накрая ми изтегли исканата сума. Благодарих му, казахме си няколко приказки и се сбогувахме. Йеее, най-сетне нещата се наредиха! Успокоих се! 
Отправих се с бодра крачка към мотора и...опаааа-патрулка! Спряла точно зад мотора, а отвътре органите на реда ме гледат мрачно. Първото, което ми хрумна беше дали парите, които изтеглих преди малко ще ми стигнат и после как по дяволите ще изтегля нови? Пристъпяйки към тях започнах с оправданията "Аз такова... То такова...Само нали се сещаш... Банкомата...таковата". "Българи?" беше единственото от страна на полицаите. Българи, българи, туристи-какво друго и да им кажа? "Откъде? Закъде?" От Горно Сванети към Гори-сякаш разговорът вървеше в посока "да се разберем нещо". "Горно Сванети? Еееех, каква красота е там!" видимо се оживи единият полицай. А сега към Гори? Имате 140 км до там. А пътя хубав ли е, че нагоре беше - продължавам аз. О, пътя е хубав! Асфалт! За един час сте там! Само че оттук много трудно ще намерите изхода от града. Карайте след нас, ще ви изведем!-нещата сякаш се развиваха напълно в наша полза.
По-бясно каране в градски условия, повярвайте, не бях правил! Патрулката с пуснати сирени препускаше като в "Бързи и яростни", а аз отчаяно се опитвах да я догоня! Сигурно през целия си живот не бях минавал през толкова червени светофари, забранени еднопосочни улици и каране в насрещното! Тея бяха егати лудите ченгета! Изведоха ни досами края на града и с ухилени физиономии докато им благодарим, само викаха "Давайте газ! За нула време сте там!" Ама как, а проблеми с ваши колеги по пътя? "Карайте смело да стигнете навреме, няма да имате проблеми!" Хе-хе-хе, по-странна среща с катаджии май не бях имал...
Навън беше напълно тъмно. Пътят се виеше през някакво дефиле, а на всичкото отгоре и заваля дъжд! Пак си представих за момент какво ли щяхме да правим ако ни беше заваляло високо горе в планината... Чудех се дали да не се напънем да стигнем до Тбилиси още тази вечер, но това значеше да пропуснем транзит Гори и Мксхета и да акустираме нейде около полунощ като мокри котета в грузинската столица. Не, разумният избор беше нощувка в Гори, сутринта разглеждане на града, след това Мксхета (древната столица на Грузия) и чак тогава Тбилиси! И без това ни беше напълно ясно, че с ограниченото време, с което разполагахме за Армения нямаше да имаме възможност. Нека поне да разгледаме възможно повече от Грузия...
Ето ни в хотел "Виктория" в Гори. Странно, но родният град на Сталин явно не беше от най-туристическите точки на Грузия. Добре, че беше един таксиджия, че да кара пред нас през половината град, за да ни покаже по-свестния от двата хотела. Идилия! Лелката на рецепцията спеше непробудно, едвам се "преборих" с двамата пияни на входа, които упорито искаха да ми покарат малко мотора, а в хотела се оказа, че сме единствените гости! Естествено, че нямаше и къде да се хапне та прибягнахме до неприкосновениет запаси с консерви и 10 минути по късно вече спяхме непробудно! Толкова изтощен не се бях чувствал от незнайно кога. Изтощен и доволен!
Излишно е да казвам, че сутринта първата ми работа беше да изтичам да видя какво става с мотора! Все пак бяхме в Грузия, а пияндетата наистина много упорито му се точеха. На всичкото отгоре го бях оставил в някакво открито хале на гърба на хотела, къде меко казано не беше особено защитен! Казахме си по едно "добрутро" със спящата лелка и почти на бегом изхвърчях от хотела. Охооо, кой беше на входа? Едното пиянде от снощи! Тоя или работеше някъде наоколо или си уплътняваше времето като се вживяваше в ролята на пиколо пред и без това липсващите гости. По-странното беше, че от вчерашното му пиянство нямаше и следа! Свеж, спретнат и избръснат-направо не беше за вярване! Метнах му и на него едно "добрутро", срещу което получих пълен с въпросителни поглед. Тоя определено не ме помнеше! А моторът? Моторът там ли е?-попитах. Какой мотоцикл?-беше единственият отговор. Яснооо, хард дискът му не пазеше информация от снощи...
А моторът беше там, да! Само че работниците го бяха заринали с разни дъски и кофи, бяха бъркали бетон до него и за капак бяха оставили една ръчна количка с пясък точно зад него. Чинно пренаредих дъските, поразбутах другите боклуци и тръгнах да местя количката с пясък. Мамка му, толкова беше тясно, че нямаше къде да я завъртя! Нищо, ще я изкарам навън и после пак ще я вкарам. Тъкмо излязох от халето и от другия му край се чу силен и ядосан глас "Ееееееей, где, черт возьми, ты идеш?" А сега де, оставаше и да ям бой за опит за кражба на количка с пясък...
Часът беше 8, а градът беше доволно пуст. Реших да пообиколя докато чакам Стела да се събуди. Предполагам не се учудвате, че главната улица на града се наричаше "Сталин авеню"

Изображение

и че на централния площад имаше статуя не на някой друг, а на Сталин. 

Изображение

Освен статуята на Сталин обаче на площада бяха имаше и експозиция на снимки от миналогодишната война. 

Изображение

Изображение

Покъртителни снимки. Снимки на човешки трагедии и политическо безумство...
Подкарахме по магистралата към Мтксхета и Тбилиси (апропо, единствената кратка и не съвсем довършена грузинска магистрала). Поради непосредствената близост на Гори и района до "границата" с Южна Осетия веднага се светнах какви са огромните полета "засяти" с еднотипни сглобяеми къщурки-огромни площи докъдето погледът стига с къщички!

Изображение

Изображение

Изображение

Тук бяха приютени грузинците "помолени" от новите руски власти да напуснат територията на Южна Осетия. По данни на официален Тбилиси ставаше въпрос за 130 000 човека, но дори да приемем, че тези данни са силно преувеличени, то пак ставаше въпрос за няколко десетки хиляди прокудени от родните си места грузинци! Колко общи черти има наистина между кавказкия регион и Балканите! Ето ти и тук едно Косово, само че тук американците не можаха да свършат кой знае какво, защото ответната страна не беше безобидна Сърбия, а могъща Русия с отколешните и апетити към Кавказ! По дяволите колко мъка и човешки трагедии имаше в снимките изложени на площада в Гори! Колко мъка, Боже, породена от нечисти политически игри и мераци...
Потънал в мрачни размисли за съдбата на осетинските грузинци и въртейки монотонни магистрални километри в първия миг не разбрах какво става. Изведнъж всички намалиха и се сбутаха в дясно (то не, че беше рядко срещано явление колите да се посъберат към банкета, за да може в две платна да карат и се изпреварват 4 колони коли, но този път наистина ставаше нещо необичайно! Лелеееее, този е луд! Този е малоумен!-чух как извика Стела зад мен. В следващият миг разбрах причината за суматохата в движението и за реакцията на половинката ми. Някакъв малоумник караше СРЕЩУ НАС по МАГИСТРАЛАТА!!! И то не в аварийната лента, а в най-лявата наша (т.е. най-бързата) лента! Самоубиец-камикадзе! Какво друго да кажа не знам...
Отбивайки към Мтксхета отново заваля. Беше хладно и неприветливо, а от малка Мтксхета лъхаше на мистика и история.

Изображение

Изображение

Изображение

Въобще на повечето места в Грузия усещането за мистичност и древност беше факт! Факт беше обаче и това, че пътя към „Свети Скховели”-най-святият манастир на страната и понастоящем резиденция на грузинския патриарх, асфалтът отново никакъв го нямаше! Е, това не можеше да е истина – 12-13 километра път към най-святото за грузинците място, където бяха и мощите на Св. Нино, да не бяха никога асфалтирани! (Всъщност, що да не може, след като в последствие с очите си видях как голяма част от околовръстното на грузинската столица е черен път с огромни трапове и камънаци). Не! Нямах нерви отново да се впускам в грузински офроуд и то в дъжд! Врътнах мотора на обратно и отпрашихме към Тбилиси! 
В Тбилиси влязохме под съпровода на пороен дъжд и силен вятър. Бяхме мокри до кости, защото за двайсетината километра магистрала между Мтксхета и Тбилиси решихме, че не си заслужава да правим сложната процедура по обличането на дъждобраните. Грешка, естествено... Сега трябваше да поседнем някъде на топло, за да поизсъхнем. Спрях под един мост, а до него обещаващо пушеше комина на някаква кръчма. В кръчмата опитахме от половината меню, все неща със сложни и неразбираеми заглавия, за да почерпим максимално от грузинската кухня..., пък и да има време да изсъхнем, разбира се. Странно беше, че сервитьорката набързо ни отмъкна оригиналното грузинско меню (то не, че ни вършеше някаква работа) и ни бутна под носа меню на английски. Че какво му е странното ще кажете? Нищо особено-просто нямаше никакви цени
С леко притеснение поисках сметката, само колкото да разбера, че в заведенията извън утъпканите туристически пътеки беше безумно евтино! Винаги съм се дразнил на ориенталския и балкански манталитет, че щом е турист-чужденец, значи е будала и трябва да му съдереш сто кожи. Грузия не правеше изключение, но точно тук за 15 лв се бяхме освинили...
Навън вече печеше слънце и беше време да потегляме към центъра на Тбилиси!

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Само че центърът по неясни причини беше затворен и не ни пуснаха! Такаааа ли? Много важно! Веднага извадихме план Б – паметникът на „Майка Грузия”. Не знам нищо за историята на този монумент, но за мен най-големият му плюс е, че е разположен на най-високата точка над града и се откриваше чудесна панорама!

Изображение

Изображение

Крайречният булевард беше адски задръстен (предполагам заради затворения център) и аз с удоволствие приех предложението на Стела да оставим мотора някъде и да се изкачим пеша към монумента! Мушнахме се в една синя зона-1 лар на час, не виждах какво да се циганя за дребни стотинки, уговорихме се с младежа, който късаше билетчетата да си ставим при него каските, наколенките и ръкавиците и с бодра крачка се закатерихме през стария град нагоре...
Стояхме на върха и гледахме озадачено... Тук ставаше нещо! По стълбите нагоре освен няколко цивилни ченгета (ама надушвам ги от сто метра бе, цивилни или не, ченгетата са си ченгета) и три униформени на върха, които ни гледаха изключително подозрително, нямаше жива душа! Часът беше почти три, а над града кръжеше хеликоптер. Тъкмо да завържа някакъв разговор с униформените (е, тъпо беше да стоим един до друг и да се гледаме с бялото на очите), когато изведнъж в целия град завиха сирени, църковните камбани забиха монотонно, а движението замря. Ченгетата се изпънаха мирно и свалиха шапки. 15.00 часа на 07.08.2009 – точно една година след войната с Русия, Грузия отдаваше почит на жертвите загинали в този безумен конфликт...
Моторът си стоеше непокътнат, вещите ни също, само дето човекът на столчето беше друг. Хубава работа. А къде е моят човек?- питам аз. Ами ей там по-надолу, на друг район. Но няма проблеми, той ми каза да ви пазя нещата и аз ги пазя! Ето ги! Е, не можеше така! Изтичах надолу по улицата, където се зеленееше жилетката на нашия човек, за да му оставя някаква дребна сума! Не беше длъжен да ни пази боклуците, а и не исках после да се говори за нас като за поредните неблагодарни и стиснати западняци. Най-малкото не исках да ни слагат под един знаменател със стиснатите „олинклузив” немци, които се подвизават по нашето черноморие и пият една бира с три чаши, или ядат една супа с две лъжици...
Излизането от Тбилиси в посока Сагареджо се оказа истинско предизвикателство за моето чувство за ориентация! Въпреки, че питахме сигурно поне десет човека, аз продължавах да правя нервни кръгчета напред-назд из града и да не мога да уцеля вярната посока! Вече бях готов на всичко, дори да се върна до Мксхета и оттам да се кача на магистралата само и само да се измъкнем от капана, в който се бяхме вкарали. Единственото, което ме подтикваше да упорствам беше изключително любезното и търпеливо обясняване от всеки един човек, който бяхме попитали! Хората всячески се опитваха да помогнат! Включително един градски автобус спря насред пътя, за да ни пита шофьорът защо се въртим така като мухи без глави! Хеле най-накрая излязохме по някаква изключително стръмна и разбита улица (в това студено време почти прегрях африката) „на Море”- заветната цел, която всички ни сочеха. Бях любопитен да разбера какво ще да е това „море” тъй като Тбилиси е твърде далеч от всякакви морета! Оказа се, че “Море” местните викат на едно голямо езеро над града, което явно се явяваше местния плаж! Резултатът беше около 60 км навъртени в Тбилиси и над час загубено ценно време... 
Сагареджо се оказа пълно разочарование, затова след кратка почивка за бензин отпрашихме към Сигнаги. Приближавахме азербайджанската граница. Тук вече ни заобикаляше една различна Грузия – плодородни селскостопански райони, по шосетата се мяркаха трактори и комбайни, кравите бяха вързани около пътищата, а не пуснати свободно да се шляят, където им скимне! Най-често срещания паметник в района беше този на...(Ееее, не на Св. Георги, де! Понапънете се малко!) ...на трактора! Странно, нали? Всъщност, може би и да не е толкова странно. Все пак ставаше въпрос за земеделски райони. Тук хората явно бяха по-скоро прагматични земеделци, отколкото набожни до фанатизираност планинци...
В Сигнаги бяхме на смрачаване. Тепей не ни беше излъгал изреждайки ни неговите „фейвърит плейсес” в Грузия за разлика от рецепционистката в хотела в Поти. „Сигнаги е много интересен вулканичен град” ни беше казала тя. Стояхме на 4-5 км преди градчето, любувахме се на залеза, на чиито фон се открояваше „вулканичния” град,

Изображение

а в далечината зад огромната плоска като тепсия равнина в облаците се криеше Кавказката област Тушети и се смеех на глас на безхаберието на рецепционистката! Тук нямаше и помен от вулканичен град!
На влизане в града подминахме Дон Кихот 

Изображение

и още не спрели на площада

Изображение

до нас се приближи един младеж с оферта за нощувка. Спазарихме се за 50 лари за стая с вечеря, хвърлихме набързо багажа и решихме да използваме последните слънчеви лъчи за една разходка из това магнетично място. 
Сигнаги е всичко друго, само не и типичен грузински град! Това е градче разположено на хълм, като част от него попада в рамките на стария град, който е характерен с това, че е с абсолютно запазена крепостна стена с 24 кули!

Изображение

Гледката от крепостната стена в ясно време е уникална-в подножието на хълма се простира магнетичната плодородна долина на река Алазани с надвисналите над нея снежни върхове на Кавказ!

Изображение

Изображение

Градчето е изключително чисто, подредено, всички къщи до една са реставрирани и невероятно поддържани, градските паркове са в идеално състояние,

Изображение

а вървейки по тесните павирани улички човек се пренасяше сякаш век-два назад във времето.

Изображение

Ако мога изобщо да правя сравнения, Сигнаги е някакъв странен микс между нашите Несебър, Копривщица и В. Търново... Въобще, това е едно място, което горещо препоръчвам на туристите с посока Грузия! 

Изображение

Изображение

Правехме сметка да си легнем навреме, за да можем сутринта най-късно в 6 да потеглим. Сигнаги беше последната точка от нашето пътуване и предстоеше едно тягостно завръщане към софийското ежедневие. Както казах и в началото на пътеписа, хубаво нещо са сметките, особено, когато не излизат криви! В нашият случай отново си бяхме направили сметките без кръчмаря, а той (кръчмаря) в лицето на нашият любезен домакин беше решил да ни покаже какво е гостоприемство по грузински! Точно тази вечер в неговият дом се оказахме под един покрив: ние двамата със Стела, един французин фотограф, двойка чехи-пътешественици, една холандка, незнайно как попаднала в Грузия и две стопаджийки (едната полякиня, едната германка). До среднощ огласяхме тихия квартал с прословутите грузински тостове и разнородна реч, сякаш тук беше Вавилонското стълпотворение...
Завръщането... То винаги е тягостно и в гонене на вечно нестигащото ни време. Това е повратния момент във всяко едно наше пътуване. То е съпроводено с вечните терзания дали домът ни не е разбит и ограбен, дали другите мотори не са откраднати от двора, дали шефовете ни междувременно не са решили да се освободят от нашето присъствие именно в момента, когато сме се ошушкали до дупка и най ще ни трябват пари, дали всички са здрави и най-важното: Кога най-рано ще можем да си позволим следващото вълнуващо пътешествие! 
Това завръщане ще го запомня с неспиращият дъжд, който ни валя от Сигнаги почти до Анкара, с готините и позитивни хора, които продължавахме да срещаме при кратките ни спирания, с това как по бензиностанциите с гордост ни заявяваха, че продават български бензин (айде кажете ми как на почти два пъти по-ниска цена), как на бензиностанцията в Гори в продължение на почти час с едно арматурно желязо се опитвах да си извадя капачката за резервоара барабар с ключовете, след като имах глупостта да ги изпусна в една двуметрова дупка, как на поредната бензиностанция бензинджията с носталгия говореше за всекидневните си напивания през 1978 година с български коняк на българският Слънчев бряг, за срещата ни в Одрин с отчето и семейството му в българската църква „Св. Георги”, за мъката, която се четеше в очите им, когато разказваха за това, че са на 10 км от българската граница, а са забравени и от Господа и от всички в България и как поддържат църквата с дарения и помощ от гръцки и турски граждани...
Искам да запомня това завръщане с емоциите, които негово величество Пътя ни предложи и тази година. Емоции, които осмислят сивото ежедневие и ни зареждат с положителна енергия. Емоции, които ме карат да извикам „Мамка му! Жив съм, бре! Не вегетирам!” .............................................................................................


И най-накрая искам да благодаря на всички ви за интереса към моя пътепис и огромното търпение да дочакате най-накрая да го довърша! 
Благодаря и на Любо Африката за безценният технически съпорт по подготовката на мотора за път и за идеята за дестинация

Няма коментари: